Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Преди няколко години бях превел тази психоаналитична статия с надеждата да я последват още и евентуално някой ден да търся начин да бъдат издадени. И с надеждата да науча нещо за себе си :-) 

След като 6-7 години ми седя на компютъра, реших все пак споделя този превод със света. Разбира се, не съм търсил позволението на автора и теоретично предполагам, че нарушавам някакви права, но все пак не е с комерсиални, а с идеални цели.. 

Оригиналното заглавие на статията е "Yearning for love and cruising for sex" и за съжаление все още не съм открил добър превод на "cruising" и затова е преведено като "обикаляне" (и производни). Ако някой има коментар по превода или темата - ще се радвам да ги науча (моля пишете в полето за коментари отдолу). 

Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Връщане към Фройд за да разберем някои гей мъже

Paul E. Lynch, M.D.

(2002). Annual of Psychoanalysis, 30:175-189

Резюме 

Идеите на Фройд за това как средата се противопоставя на сексуалните обекти на юношите и по този начин води до една бариера между любовта и секса, са полезни за разбирането на някои от трудностите в любовта и секса, които гей мъжете срещат, тъй като те почти винаги са израснали в среда, която се противопоставя на сексуалните им обекти. Много е широк спектърът на преживяванията и поведенията, в които любовта и сексът остават отделени в различни степени и когато бъдат анализирани, срамът и самокритиката много често показват връзка между настоящите преживявания и ранни чувства на срам и унижение свързани със сексуалното привличане в една забраняваща и непроявяваща разбиране среда. Психоаналитичните теории за патологичната причинност на хомосексуалността и аналитиците, които не могат да си представят непатологичен хомосексуален обект пресъздават тази ранна неразбираща среда, като по този начин усилват срама, който разделя любовта от секса. Когато съществува истинска неутралност към сексуалната ориентация срамът може да бъде анализиран и това да намали преградата между любовта и секса и да позволи по-добра интеграция на двете.

Когато бях практикуващ психиатър веднъж ми бяха казали „Ето какво правят хората в анализата: когато си нямат партньор говорят за това, че искат да си го намерят, а когато си имат – говорят за това как да се разбират с него или нея”.

В психотерапевтичната и психоаналитичната си работа с гей мъже, открих, че трудностите на някои гей мъже да открият и запазят партньора си не са ясно описани в психоаналитичната литература и изглеждат значително по-различни от трудностите на други пациенти. Никога не съм срещал мъж, който докато копнее да намери истинската любов обикаля часове наред по паркове с надеждата да намери красива жена, с която да прави секс на момента, без дори да са си казали имената. Сигурно повече мъже щяха да го правят, ако имаше жени, които да се съгласят. Сред гей мъжете в моята практика, това „обикаляне” не е толкова необичайно и много често е източник на голяма фрустрация, объркване и срам. Трябва ли то да бъде разбирано като различно по своята природа от промискуитета, който може да се наблюдава в бар за неженени или какъвто и да е друг вид промискуитет? Може ли психоанализата да помогне на гейовете, които копнеят за любов, а се оказват оплетени във фрустриращо обикаляне за секс, или на мъжете, които намират любовта в една връзка, а след това изгубват вълнението от секса? С други думи, може ли психоанализата да помогне на гей мъжете, чиито конфликти пречат на надеждата им да намерят и задържат партньор, който да бъде опознат, уважаван и обичан, без да изгубят удоволствието от секса?

Фройд (1912) нарича разделянето на любовта и секса „Универсална тенденция за омаловажаване в сферата на любовта” (стр. 179). Той пише за мъже, които правят секс с жени, които или не познават или не уважават, и за мъже, които имат сексуални задръжки или са импотентни с жени, особено съпругите им, които срещат във всекидневни социални ситуации и чието уважение искат да запазят. Той казва, че освен тревожността, импотентността е другата основната причина мъжете да търсят консултация с психоаналитик. Според него синдромът „Дева-курва” – импотентност с любим човек и сексуална мощ с омаловажени други – е причинен от трудност в развитието на либидото, което според него е универсално.

Според Фройд една от задачите на развитието е обединяването на любовните и сексуалните потоци в либидо, което може да обича сексуалните си обекти. Въпреки че той пише за хетеросексуални пациенти, аз се надявам да покажа, че неговите идеи са изключително подходящи за обяснение на някои от трудностите в любовта и секса, заради които много хомосексуални мъже търсят терапия.

Десетилетия след Фройд, продължението на неговите идеи за психичните преживявания на гейовете бе на практика изгубено за психоаналитиците. Lewis (1988) е описал дългогодишните усилия на психоанализата да определи хомосексуалността като заболяване. Едва в последните години аналитиците осъзнаха, че съществува непатологична хомосексуалност и започнаха да мислят за психичните конфликти на гейовете независимо от причинността на сексуалната ориентация (Roughton, 2001). Аналитиците приемаха като отправна точка, че причината за хомосексуалната ориентация е патологична и така приемаха всички трудности, които преживяват гейовете, като произтичащи от тази патология. По този начин те не само, че не преценяваха ефектите на средата върху развитието, но и според мен повтаряха враждебната среда, която всъщност е причинила тези конфликти. Връщам се към този момент сега и използвам една скорошна публикация на Bollas (1992) като пример за тенденцията да се превърне разбирането на поведенческите феномени у гейовете в теория за патологичната причинност на самата сексуална ориентация, със склонност към патологичен поглед върху поведението. Първо ще започна с една показателна винетка – един пример за хомосексуален синдром „Дева-курва”.

„Двойствен живот” или две половини?

Вдигнах телефона и възрастен мъжки глас вече питаше „Как помага психоанализата, все пак?” Докато смотолевям някакъв простичък отговор, той ме прекъсва и започва да ми разказва няколко неща. „Първо, аз съм, и винаги съм бил, хомосексуален”. Жена му беше видяла името ми в някакъв гей вестник и настояваше да си уговори среща с мен, защото се беше сприятелил с някакъв мъж в кино за възрастни. „Не съм сигурен, но мисля, че се влюбвам”.

Пациентът ми имаше над 70-годишен житейски опит, който да сподели с мен. В първите ни сесии се фокусира главно върху историята на сексуалните си дейности и връзки. В студентските години и ранната зрялост сексуалните му действия били почти изцяло ограничени до пътувания до Ню Йорк където правел анонимен секс с мъже в бани. Мъжете винаги са били обект на желанията му в сънища, фантазии и осъзнато привличане, и въпреки това, в социалния си живот, той много внимателно избягвал да бъде в присъствието на мъж, който може да е хомосексуален. Бил много осъдителен към такива хора и се страхувал, че околните може да го асоциират с тях.

Когато през 60-те наближава четиридесет години, той потърсил помощта на психолог заради притеснението си от факта, че е все още ерген, което започва да става социално опасно на тази възраст. Около година след започване на психоаналитична психотерапия той срещнал жена и се оженил за нея. Преди брака й казал за терапията си и за хомосексуалните си наклонности, което не я отблъснало. Продължил терапията общо три години, но темата за хомосексуалността не била повдигана повече и както той, така и терапевтът му го считали за „излекуван”. Терапията вече била фокусирана основно върху това как да се разбира със свадливата си жена. Сексуалните отношения с жена му били механични и без никаква страст или интимност. Когато терапията приключила той се върнал към редовните анонимни хомосексуални контакти. Тъй като не можел да оставя жената и децата си за пътувания до Ню Йорк, той открил парковете, обществените тоалетни и други места, където мъже се срещали за бързи и анонимни сексуални изживявания. Следващите десетилетия преминали с успех в кариерата, разрастване на семейството му и много редовни анонимни сексуални контакти. От една страна намирал тези срещи с непознати мъже за вълнуващи и много приятни, и от друга – за абсолютно забранени и грешни. Рядко си говорел със сексуалните си запознанства и се ужасявал от мисълта, че може да срещне някой от тях из града.

Един ден в началото на 90-те един мъж в кино за възрастни му подал листче с телефонен номер от хотел. Пациентът ми се изненадал от това, че се обадил. Срещнали се няколко пъти под фалшиви имена „само за секса” и постепенно започнали да разкриват части от истинските си личности. Не след дълго имали стабилна, макар и нетрадиционна връзка. Сексът с този мъж бил изключително приятен и той очаквал с нетърпение срещите им. Все повече и повече си мислел за новия си приятел, интересувал се от хобитата му и с известно колебание призна, че имал чувства към него. Както сам каза, за първи път в живота си, вече над 70, той се наслаждаваше на секс с някой, когото наистина харесва. „Дали не се влюбвам?”, попита, „и как може да ми помогне това, че говоря с Вас?”

Можеш ли да желаеш този, когото обичаш?

Аз използвам термина „хомосексуален” за обозначаване на ориентация към същия пол, а „гей” за самоопределена идентичност свързана с хомосексуалност. Когато говоря за хомосексуален мъж, говоря за мъж, чиито сексуални фантазии, сънища и привличане са стабилно насочени към други мъже още от детството. Не говоря за целия спектър от бисексуалност, или за мъже, у които има значителна неяснота по отношение на сексуалната ориентация. Няма да говоря и за жени, тъй като имам повече опит в терапията на гей мъже, отколкото лесбийки, а и изглежда, че поведенческите феномени, за които пиша, са по-често срещани у мъже, отколкото у жени, независимо от сексуалната им ориентация.

Много гей пациенти идват на терапия в наши дни без никакво съмнение за сексуалната си ориентация и търсят помощ за трудностите, които изпитват в живота си.

Това става все по-често, с намаляването на социалното и законодателно потискане на хомосексуалността в последните три десетилетия. Както казах и по-рано, смятам, че някои видове психични конфликти могат да бъдат срещнати по-често у гей пациенти, или поне вътрепсихична организация, която е характерна за хомосексуалния социален контекст. Например, хетеросексуални пациенти може да търсят помощ заради фрустрация в изграждането и поддържането на задоволяваща интимна връзка или заради нежелано сексуално поведение, но тези типове проблеми определено се формират в различен социален контекст за хомосексуалните, имайки предвид различните обществени стандарти за хомосексуалното поведение.

Идеите на Фройд от 1912г. за трудностите с интегрирането на любовното и сексуалното са полезни в различни социални контексти и ни помагат да разберем влиянието на средата върху психичното развитие. Неговите идеи за „фрустрация от реалността” – ограниченията на средата върху сексуалното изразяване на младежите – насочват вниманието ни към един аспект от психосексуалното развитие, който се вижда в юношеството. Това ни напомня, че невротичните конфликти на зрелостта не са разрешени до юношеството и че продължават да добиват форма и значение в процеса на преработка в нови контексти. Теориите на Фройд по нашата тема включват средата и (това, което ние разбираме като) ранните обектни отношения в развитието на психичните конфликти. Конкретната му идея, която аз прилагам към психосоциалното развитие на гей мъжете, е че когато средата не предоставя одобрение на сексуалните желания на индивида, съзнанието намира начин да раздели любовта от секса.

Естествено, Фройд (1912) разбира развитието на либидото като нагони и в есето си върху омаловажаването, той обсъжда ефекта на социалния контекст по време на юношеството върху развитието на зараждащото се изразяване на нагоните. Любовният поток на либидото, който присъства и в ранното детство, е „формиран на базата на интереса на инстинкта за самосъхранение и е насочен към членовете на семейството и хората, които се грижат за детето” (стр. 180). По време на пубертета, твърди Фройд, към любовните фиксации се присъединява сексуалния поток, „който вече не бърка целите си” (стр. 181). Тогава бариерата срещу инцеста трябва да прогони либидото от забранените инцестни обекти към социално приемливи обекти извън семейството, обекти, „с които може да бъде продължен истински сексуален живот” (стр. 181). Фройд добавя, че с течение на времето новите сексуални обекти привличат към себе си любовта, която е била отдавана на ранните такива, „така любов и сексуалност се обединяват” (стр. 181).

След това Фройд обяснява какво би могло да застане на пътя на обединяването на любовните и сексуални потоци:

Два са факторите, които ще решат дали това развитие на либидото ще се провали. Първо е количеството фрустрация от реалността, която се противопоставя на новия избор на обект и намалява неговата стойност за въпросния човек. В крайна сметка, няма смисъл да се впуска в нов избор на обект, ако изобщо нито един избор не е позволен или ако няма изглед да може да се избере нещо подходящо. И на второ място е привличането, което инфантилните обекти, които трябва да бъдат изоставени, излъчват, което е пропорционално на катексиса, който им е придаван по време на детството (стр. 181-182).

Там където има достатъчно „фрустрация от реалността” или противопоставяне на избора на сексуални обекти, Фройд смята, че сексуалният поток е принуден да изостави любовния поток (запазен за познати обекти). За да може сексуалният поток да намери някакъв частичен отдушник в реалността, той е принуден да търси нови обекти, които не напомнят на забранените обекти. 

Както казва Фройд:

Цялата сфера на любовта у такива хора остава разделена в две посоки, персонифицирани в изкуството като свещена и нечестива (или животинска) любов. Там където обичат, те не изпитват желание, и там където желаят, не могат да обичат. Те търсят обекти, които няма нужда да обичат, за да държат своята сексуалност далече от обектите, които обичат (стр. 183).

Импотентността и задръжките се появяват когато един обект тайничко напомня на забранения обект. По този начин, прекалената близост и познанство носи риска от потискане на сексуалния интерес. Според Фройд основната превантивна мярка за мъжете срещу такова потискане е омаловажаването на сексуалния обект. Познати обекти на любов (представители на инцестни обекти) са надценени и следователно не предизвикват забранения сексуален поток. Сексуалната сила бива изпитвана с „курва” обектите, докато чистата любов е запазена за „Дева” обектите.

Isay (1989) описва студени взаимоотношения между бащи и хомосексуални момчета, заради реакцията на бащите към възприятието за различността на децата им. Дори и да липсва такова възприятие за различност, а според мен най-вероятно то съществува, хетеросексуалните родители и нашата хетеросексуално ориентирана култура като цяло заливат децата с посланието, че нормалните момчета се влюбват в момичета. Когато цял живот е получавал това послание като основен факт за живота, юношата е изправен пред една тежка задача, ако иска да помири своите копнежи към момчета и мъже с желанието си да бъде обичан и уважаван от семейството и общността си.

Лесно е да видим как, дори в епохата на гей телевизионни герои като Уил и Грейс, че повечето семейства не си представят възможността за еднополова връзка на тяхното потомство. Те не романтизират еднополови „едипови” копнежи по начина, по който го правят с хетеросексуалните такива (напр. „Малкото момиченце на тате”). Посочвайки тази разлика Goldsmith (2001) отбелязва, че едиповата драма на хомосексуалното момче не се радва на ясно обозначените арени, в които може да премине от сферата на вътрешен конфликт към свободно осъществяване. Не само че бащата не участва в романтизирана еднополова връзка, но може и несъзнателно да се държи съпернически. Освен това, „и вероятно централната идея [на Goldsmith] е, че хомосексуалното момче има съпернически и агресивни чувства към майката, която може несъзнателно, но с причина, да очаква ‘детски романс’ със сина си” (стр. 1275). Може би точно в тези противоречиви едипови преживявания, както смятат Isay и Goldsmith, гей мъжете научават, че са различни и че тези различия са срамни.

Като пример за това, което Фройд (1912) нарича „допълнителна фрустрация от реалността” (стр. 181), социалната среда на хомосексуалния юноша по същия начин не успява да разпознае, или директно се противопоставя, на всички обекти, към които неговото младежко хомосексуално либидо е привлечено. По отношение на социалния контекст, не само настоящото удовлетворение е забранено, но и мечтите за бъдещо удовлетворение са също така забранени и осмивани. За да се избегне практически абсолютната забрана, обектите от същия пол трябва да бъдат държани на разстояние – понякога съществуващи единствено във фантазията, а друг път, както в случая на 70-годишния ми пациент, съществуващи само в сфера извън социалния живот на индивида. За някои самата забрана става еротизирана и прибавя допълнително вълнение и тръпка към „обикалянето” за секс.

Говорейки за животинската природа на гениталната сексуалност „и следователно за любовта също”, Фройд (1912) казва:

Инстинктите на любовта не се образоват лесно; образоването им постига ту твърде много, ту твърде малко. Това, което цивилизацията цели да направи от тях изглежда недостижимо, освен на цената на значителна загуба на удоволствие … вероятно трябва да свикнем с идеята, че е невъзможно да нагодим желанията на сексуалните си инстинкти към изискванията на цивилизацията (стр. 189-190).

Започнах тази дискусия с историята на един мъж, който бе преживял пълна „загуба на удоволствието” като резултат от психичния компромис между това, за което е жадувал цял живот и забраняващата околна среда. За него не е само въпрос на социологически интерес това, че е роден през 1920-те години в Америка, в семейна среда, която не е имала представа за съществуването на здравословни и щастливи хомосексуални връзки и следователно не е могла да си представи възможността и това дете да има такава връзка. Хомосексуалното привличане е сред най-ранните му детски спомени и психичните компромиси, които той е правил, за да задоволи както своите сексуални копнежи, така и изискванията на средата си, са дълбоко вкоренени в него. В кино за възрастни, сексуалните компоненти на либидото на този човек имат свободно поле за изява и не са обременени от неговата цялостна идентичност или социална личност. Обратно, когато е на високата си позиция в обществото, той не позволява да има нито следа от низка сексуалност. Появяват се бариери срещу осъзнаването на желание към хора, които обича и чието уважение не може да си позволи да изгуби, или срещу истинското познаване на обектите на неговото желание. Когато единият свят нахлуе в другия се появява силен срам.

Компромисите, които хората правят, за да се справят със срама на непозволените копнежи водят до редица поведенчески феномени, определено толкова разнообразни у хомосексуалните, колкото и у хетеросексуалните индивиди. Както при безнадеждния романтик, който не може да осъществи сексуалните си желания, така и при компулсивния търсач на секс, който не може да прекара и един момент на спокойствие без сексуално вълнение и действия, срамът като че ли играе огромна роля в личните обяснения, които предизвикват тези фрагментирани преживявания.

Социалният контекст има значение, както и Фройд казва, за развитието на определена психична динамика, която в крайна сметка да балансира между изискванията на сексуалното удоволствие и ограниченията на околната среда.

Сега ще предложа един смесен клиничен пример, който включва психичното отделяне на любов от секс. Надявам се така да илюстрирам клинично значимата роля на срама като бариера между любовта и секса и как осъзнаването на този срам може да доведе до по-дълбоко разбиране на уникалните аспекти на динамично променящата се среда на всеки индивид. Едиповите динамики са от значителна важност тук и може да се каже, че това, което разглеждам, са някои аспекти от едиповата ситуация на хомосексуалния мъж. Разбирането на засрамващата атмосфера, в която се развиват „едиповите“ динамики на хомосексуалния мъж може да позволи по-удобното и искрено изследване на тези динамики. Разбира се, човек би очаквал, че едно такова изследване ще доведе до по-добро функциониране в любовта и секса. Както пиша и по-нататък, моята употреба на идеите на Фройд за разбирането на разцепените опити на пациента да се наслаждава на любов и секс едновременно, е по-неутрална към конфликта на пациента, отколкото са психоаналитичните подходи, които свързват всички конфликти на хомосексуалната любов и секс с патологичната причинност на хомосексуалността.

Вълнение и срам в тоалетна кабинка

Браян е роден през 1964 година – пет години преди Стоунуол, който поставя началото на движението за гей права в Америка. Както и предишния разглеждан пациент, той е осъзнавал хомосексуалните си желания откакто се помни и е израснал с убеждението, че е „извратен“, „грешен“ и „болен“ заради чувствата, които изпитва. Когато, обаче, дойде при мен за терапия на 30-годишна възраст, той вече се бе определил като гей. Живееше в центъра на гей общността в града, където доброволстваше за анти-СПИН организация и участваше в гей политически мероприятия. Имаше добри отношения с умерено религиозното си протестантско семейство. След като родителите му бяха приели неговата хомосексуалност, те се бяха включили в социално-политическата организация Родители, близки и приятели на гейове и лесбийки (PFLAG), а по-късно баща му бе станал президент на местния клон в техния малък град. Браян знаеше, че хубавият му външен вид и магнетична личност му бяха донесли много предимства и сред многото си познати имаше и няколко добри приятели. Започна терапия заради притеснението си, че не може да поддържа дълготрайна връзка, след като бе приключил няколко връзки с мъже, които считаше за подходящи.

Моделът, който Браян виждаше го притесняваше. Връзките му се развиваха с правилна и за двамата скорост, така че да се наслаждават на нарастваща взаимозависимост, на идентифициране като двойка и задълбочаваща се интимност, но след това усещаше необяснимо намаляване на сексуалното желание към партньора си. Като цяло либидото му не намаляваше и се притесняваше от това, че изпитва по-голям сексуален интерес към мъже, които никога преди това не е срещал, отколкото към партньора си. Чувстваше се фрустриран в желанието си да поддържа връзка с един мъж, който да бъде негов най-добър приятел, любящ партньор и сексуален обект. Считаше поне двама от бившите си приятели за доста близо до представата му за „г-н Идеален“ и затова имаше чувството, че трябва да има нещо нередно у него, за да не може да поддържа сексуалния интерес след като са се сближили по други начини.

Пациентът бе поискал да бъде насочен към гей психиатър и започна терапия с мен, като наблегна на чувството си на фрустрация от това, че няма успех с нито една връзка. Той и гаджетата му притежаваха външния вид, таланта, интелекта, грижовността и други добродетели, които според него би трябвало лесно да им позволят да живеят мирно и щастливо до края на дните си. В сесиите беше сравнително мълчалив по повод сексуалните си чувства и фантазии, често пъти защѝтен и всеки път, когато се почувстваше малко неудобно се връщаше към темата за това колко е горд, че е гей и за фрустрацията, че не може да изпълни своята част от иначе добри връзки. Анализът на наказваща, несъзнавана самокритика, според описанието на Kris (1990), позволи на Браян да види, че всъщност е много по-строг към себе си, отколкото предполагаше и че част от неговата гордост и фрустрация контрастираха с едно дълбоко чувство на срам.

С течение на времето, Браян започна да обсъжда с голяма доза притеснение сексуалните си фантазии към непознати и имаше един инцидент, който го шокира като особено необясним. Отивал на гости на родителите си с Том, мъжът, с когото живееше от една година. В една тоалетна на магистралата той забелязал, че един по-възрастен мъж го шпионира през дупка от съседната кабинка. Браян бил изпълнен с нервно вълнение и погледнал обратно да види еректиралия пенис на мъжа. Повдигнал тениската си, за да покаже още от добре оформеното си тяло и макар и нервен, мастурбирал до бърз оргазъм. След това бързо се върнал в колата, объркан и засрамен от това, което бил направил. Не могъл да разбере защо гледката на един физически непривлекателен мъж на това гадно място го е възбудила толкова силно и толкова бързо. След това през цялото време на посещението бил раздразнителен и с Том, и с родителите си.

Браян беше чувал, че има мъже, които правят секс в обществени тоалетни, но това не беше, и не стана, негова практика. Дълго време след това отдаваше неудобството си по време на посещението у родителите си на шока и срама от тази случка. Беше объркан от това, което бе изпитал и се страхуваше, че другите ще научат колко е извратен и отвратителен. Беше убеден, че и аз ще бъда отвратен от него и ще го мисля за „мръсна свиня“ или „сексуално животно“. С течение на времето, когато Браян стана по-малко защѝтен с мен, той започна все повече да осъзнава наличието на дълбоки чувства на срам. Малко по малко той осъзна, че срамът беше свързан с много и най-различни случки и действия от ежедневието му и че редовно влияеше на начина, по който се чувстваше по отношение на мен. Някои аспекти на чисто ежедневни случки му напомняха за случката в тоалетната и докато описваше по-подробно срама и унижението, които бе изпитал тогава, започна и да си спомня повече подробности от онзи странен ден.

Браян беше особено учуден когато осъзна, че по време на посещението си у дома се бе борил с чувства на срам преди случката в тоалетната. Според него бе „чудесна възможност” да заведе Том вкъщи за празниците и бе убеден, че родителите му ще ги посрещнат добре, след като бяха заявили, че приемат неговата хомосексуалност. Съгражданите му знаеха, че е гей около участието на баща му в PFLAG. Въпреки това, той си спомни фантазиите си още от по време на пътуването преди да стигнат до онази тоалетна и осъзна, че е бил тревожен и преди посещението при родителите си. Беше си мислел за това как да представя Том из града. „Това е моят съпруг” или „това е моята по-добра половинка” не му звучаха много топло или човешки. „Приятел” не показваше, че са нещо повече от това, а „партньор” можеше да означава в бизнес отношения. Да каже „мъжът ми”, както често го наричаше пред приятелите си в града, би объркало възрастните съседи, които веднага биха свързали това с „жена”. От „любовник” би се изчервил. Въпреки че тогава не беше осъзнал това, по-късно си спомни тревожността от мисълта, че хората ще гледат него и Том заедно и ще си мислят сексуални неща, вероятно направо ще си представят графично телата им и какво правят с тях по време на секс. Почувства се унизен само от идеята какво биха си помислили, как биха били отвратени или как биха се смели на такива мисли. Беше се чудил коя би била най-подходящата дума, с която да опише отношенията си с Том без да предизвика мисли за секс.

Освен това един от коментарите на баща му се бе забил в ума му по време на пътуването. Баща му казал, че са оправили една определена стая за него и Том, в която има спалня. Първоначално Браян бил доволен от това, тъй като е знак, че родителите му правят още едно съзнателно усилие да приемат него и неговата хомосексуалност. Но докато пътували натам той си мислел за къщата, леглото и той и Том в леглото. Том щял да се гушне в него и да очаква същото в отговор. Браян смяташе, че трябва да оценява откритостта на родителите си и да се радва и отвръща на близостта на Том. Отново, той считаше, че това е чудесна възможност и че не би могъл да изпита отрицателни чувства около тази ситуация. Не можеше да прецени откъде идва тази раздразнителност, когато е очаквал да се радва.

Браян беше горд от опита на родителите си да приемат него и партньора му на гости и едва по-късно си позволи да бъде отблъснат от мисълта как Том ще го гушне в леглото в дома на родителите му. Той си спомни, че колкото и приемащи да бяха родителите му според обществените стандарти, той не винаги е очаквал, че ще са такива. Спомни си моменти от училище когато е мастурбирал лудо с фантазии за красиви по-възрастни момчета, последвано от страх, че биха му се присмивали и мразели ако знаеха какво прави. Вярвал е, че не е нормален и че родителите му биха били ужасени ако знаеха какви помисли има към мъжете. Чувствал се е щастлив за това, че е популярен сред момичетата, защото е знаел, че това прави привличането му към момчета по-малко очевидно. Родителите му очаквали да излиза с момичета и той знаел, че се радват когато го е правел. Това му е носело известно облекчение. Така и не могъл, обаче, да избяга от усещането, че това, което наистина желае, е забранено и срамно.

Колкото по-интимен ставал Браян с партньорите си, толкова повече се влошавали сексуалните им отношения. В ежедневието си той се опитваше да бъде открит за сексуалната си ориентация, но в терапията открихме, че изпитва голяма доза наказателна самокритика в това отношение. В тази връзка ще спомена това, което много хора наричат „интернализирана хомофобия“ - несъзнавана (а у някои и съзнавана) омраза към себе си за това, че е гей. Срамът на Браян потискаше неговото сексуално удоволствие, когато обектите му приличаха твърде много на забранените обекти на желанието от юношеството му (Том в леглото в дома на родителите му, което напомня на юношеските фантазии и чувство на унижение) и той изпитваше по-голяма степен на сексуална възбуда когато сексуалността бе временно освободена от добре познатото и от несъзнавана наказателна самокритика (непознатия, който търси сексуални тръпки в обществената тоалетна).

С непознатия в тоалетната Браян бе изпитал интензивни чувства, които обикновено потискаше – сексуално вълнение от гледането на възбудения пенис и от разголването и мастурбирането за тази благодарна публика. В тези няколко момента той бе отреагирал своите юношески фантазии как гледа баща си и момчетата в училище и това да бъде гледан, харесван и желан от тях. Като смес от проекция и идентификация с дъртия воайор в съседната кабинка, той бе станал активен фалически похотливец, както и пасивен обект на желанието. Освен това разказа и за преживяването за себе си като пасивен фалически похотливец (като показва еректиралия си фалос и мастурбира „по заявка”) и активен обект на желанието (като използва своя еректирал пенис и мастурбира, за да предизвика активно желание от другата страна). Активност, пасивност, да гледаш и да бъде гледан, да желаеш и да бъдеш желан, да бъдеш желан докато си открито сексуален – всичко това бе довело до нахлуване на сексуално напрежение и сексуално освобождаване в защитената среда на тоалетната кабинка. Разбира се, после всичко се превърна във вина, срам и унижение (несъзнавана наказателна критика), когато се върна в междуличностовия свят на Том и родителите си.

В търсене на сексуална идентичност или унищожение?

Моят опит, потвърден и от научните материали на Lewis (1988), показва, че освен опитите да дефинира хомосексуалната ориентация като патологична, психоаналитичната литература не предлага особено много коментари за оплакванията и конфликтите, които са типични или поне по-често срещани, при гей пациентите. Един материал от последните години се занимава с темата за компулсивния анонимен секс. Bollas (1992) дискутира различните подлежащи причини за анонимните сексуални запознанства на хомосексуалните мъже в главата „Обикаляне в хомосексуалната арена” (стр. 144-164). Този материал изпъква като едно творческо изследване на преживявания, които са от особено значение за гей пациенти, но въпреки това, според мен, и то попада в стария капан на обединяването на конфликтите у гей мъжете с патологичната причинност на хомосексуалната ориентация.

Теорията на Bollas за преживяванията на хомосексуалния мъж, който обикаля за секс е подобна на тази, която аз съм извлякъл от Фройд за съществуването на „заличаване на аз-а”. Bollas (1992) описва тотално заличаване на аз-а, което може да бъде директно проследено до преживяване, в което майката използва момчето като обект в нейния вътрешен свят. В неговите термини, майката унищожава самоличността на момчето като го използва за свой „то”. Въпреки че ни предупреждава за безпредметността на „всяко усилие за изграждане на всеобхватна теория за хомосексуалността” (стр. 152), той все пак поставя акцента върху унищожителната роля на майката в живота на хомосексуалните и по-специално върху подсъзнателната еротиката на хомосексуалните търсачи на секс. За Bollas, заличаването на аз-а при компулсивното търсене на секс представлява повторно преживяване на унищожението на детската самоличност от страна на майката.

Bollas (1992) ни разказва за свой пациент, Брус, който страдал от травматични преживявания от времето, когато майка му „се вманиачила да облича сина си в женски дрехи и го водела на дълги ексхибиционистични разходки да го показва” (стр. 152). Такива травматични събития определено са създали проблеми в преживяването на Брус за неговата истинска самоличност, но от това не следва непременно, както авторът намеква, че обективизацията на майка му го е направила хомосексуален. Защо Брус не е избрал жени за заместители на унищожителната роля на майката и, обратно, как толкова много други мъже стават хомосексуални без да са имали всепоглъщащи, унищожителни майки?

От терапевтичната си работа с гей мъже не съм забелязал майчиното унищожение да е сред най-често срещаните им преживявания. Също така не мога да се съглася с твърдението на Bollas (1992), че хомосексуалните пациенти са „силно и постоянно обсебени от майката”. Макар и да признава, че не всички майки на хомосексуални мъже са доминиращи, той все пак говори за типа родители, които традиционно се считат за причинители на хомосексуалност. „Майките на други хомосексуални мъже изглеждат като доста по-различни обекти на фиксация, тъй като предоставят надеждно бягство от иначе провокиращия тревожност свят и често пъти даряват любовта и грижата, които отдалеченият баща не дава” (стр. 151). Bollas ни предупреждава за опасността от обобщаваща теория, но въпреки това се придържа към старите митове. Ако майката не е винаги твърде доминираща, то тя остава постоянен обект на фиксация, а бащата – отдалечен.

Фокусът на Bollas (1992) в тази глава е върху промискуитетните търсачи на секс, със специален акцент върху герои от ранната художествена гей литература, които, както и авторите, които са ги създали, са израсли преди годините на движението за гей права. Той изследва един свят на отчаяно самотни души. Пациентът и литературните герои, които Bollas представя не са имали много надежда някой ден да успеят да интегрират своите желания с тези на средата. Вместо като преживявания на сексуалността, които са отделни от познати идентификации, Bollas разглежда анонимните сексуални контакти по-често като унищожение на аз-а и умъртвеност. Имайки предвид идеята на Фройд (1912) за омаловажаването, както и собствения ми клиничен опит, аз по-скоро бих ги разглеждал не като пълно, а по-скоро като частично заличаване на аз-а – заличаване на социалния аз, за да се даде израз на забранения сексуален аз на човека.

Терзанието и болката произтичащи от търсенето на сексуални действия с непознати не са задължително пълно заличаване. Вярно е, че постоянното търсене на секс може да е сигнал за обсесивно-компулсивно разстройство и че самочувствието страда и човек съжалява когато часове или цели дни са изгубени по този начин. Въпреки това, за някои мъже обикалянето за секс може да помогне да осъзнаят липсата на признание и раздвоението, които са преживявали цял живот. Това може да бъде дори един оздравителен процес: да отиграят жадуваните обектни връзки, които не са били постигнати в реалността или да се присъединят към секс арената заедно с други, които са имали сходни преживявания. По този начин търсенето на анонимен секс може да бъде освежаващо за някои сексуално потиснати мъже. Тук с Bollas сме на едно мнение.

Различаваме се, обаче, в мнението си за честотата и за важността на патологично обсебващата майка за произхода на заличаването на аз-а в сексуалността. Теорията на Bollas за психичните динамики, които пораждат анонимния секс произхожда от традиционните теории за причинността на хомосексуалността и според мен неговият иначе богат принос е малко ограничен. Ако произходът на хомосексуалността е патологичен, следва че и хомосексуалното поведение е ненормално.

И все пак, в съответствие с моето виждане за значението, което Фройд отдава на ролята на заобикалящата среда върху психиката, или както той го нарича, количеството „фрустрация от реалността“, Bollas цитира Мишел Фуко (1982):

На хомосексуалните не е било позволено да си изградят система за ухажване, защото социалната среда необходима за такава система им е била отричана – намигването на улицата, моменталното решение да го последваш, скоростта, с която хомосексуалните отношения се консумират – всичко това са продукти на забраната (стр. 160).

Както вече казах, не винаги откривам преживявания свързани с изключително обсесивна майка у гей пациентите си. Затова пък преживяването за забрана присъства у всички. Очевидно майките наистина играят важна роля в ранното детство, но също важна роля играят и баща, братя/сестри, учители и връстници.

Bollas (1992) описва много добре участието на „хетеросексуалния“ в обективизацията на „хомосексуалния“ (за което унищожителната майчина обективизация не е задължителна). Защо тогава да поставяме цялата тежест на ранната обективизация върху майката и да виждаме ролята на хетеросексуалната култура едва в по-късния живот? След като нямаме доказателства, че майките на гей мъжете са по-обсебващи от други майки, аз бих казал, че майките също са податливи на хетеросексуалния модел на света, в който живеят. За средностатистическата майка способността да оцени напълно вътрешните преживявания на своя гей син са ограничени от собствената й принадлежност към хетеросексуалния свят. Ако не обсебва сина си до пълно унищожение, средностатистическата майка в нашето общество би пропуснала онези аспекти от преживяванията на сина си, за които няма ясна представа. По-конкретно, тя би била още по-склонна да игнорира някои потиснати сфери на сексуалността – сексуалност, която нейното възпитание е направило нежелана или дори немислима.

Всички гей мъже, с които съм работил, още от малки са усещали, че имат желания към мъже или други момчета, които не трябва да бъдат разкривани и от които те силно са се срамували. Както споменах и по-рано, тези чувства на срам вероятно се коренят в провала на родителите им да участват в тяхната конкретна едипова драма или провала да разпознаят и оценят истинските му едипови желания. Независимо дали родителите разпознават и активно се противопоставят на едиповите стремежи на момчето към своя пол, или просто не успяват да ги оценят и несъзнателно го карат да изпитва срам, те все пак могат да разпознаят и оценят други аспекти на независимия друг в своето дете, така че неговата идентичност да не бъде изцяло унищожена.

Предполагам, че Bollas (1992) без да иска е участвал в част от психоаналитичната обективизация на „хомосексуалния пациент“. Както добронамерената майка, така и Bollas разбира много добре независимото преживяване на пациента си. Въпреки това, според мен в тази глава от публикацията си, той, както и майката, която е заслепена от културални предразсъдъци, е повлиян от своята традиционна теория, която предхожда и обагря неговото изследване на компулсивното търсене на секс. Така пациентът е използван като обект в света на психоаналитична традиция и теория.

Необходимо разбиране на причинността или тайно засрамване?

Струва ми се, че предубеденото и обременяващо разбиране за причинността на хомосексуалността поставя ненужна тежест върху психоаналитичното изследване на преживяванията на гей мъжете и жените. Този самопричинен товар е изкривил психоаналитичното разбиране и е предизвикал дори съвременни теоретици като Bollas да гледат на конфликтите на хомосексуалните пациенти през призмата на своите теории за причинността на сексуалната ориентация. Ако психоанализата може да се освободи така че да изследва динамичните конфликти на хомосексуалните без да мисли за причините за сексуалната ориентация, тогава според мен ние ще можем да чуем преживяванията на гей пациентите си с повече от онази така убягваща ни психоаналитична неутралност. Вероятно трудността идва от непознатата почва, по която стъпва аналитикът когато трябва да приеме хомосексуалното развитие като нормално. Както Roughton (1997) посочва в едно обсъждане на неутралността, „Непознатата практика просто да приемем хомосексуалността на пациента като нормална за него може да изглежда на някои скептици така, като че ли аналитикът насърчава хомосексуалност” (стр. 298).

Опитите да се обясни причината за хомосексуалната ориентация като цяло се основават на идеята за патология и тази нагласа може да бъде предадена в терапията и от най-добронамерения аналитик, който няма капацитета да си представи задоволителен хомосексуален избор на обект, който да не е патологичен. В този случай анализата изобщо не е неутрална, а закостеняла точно както е била и ранната социална среда – със скритото послание, че има нещо нередно в избора на обектите на пациента. С това пресъздаване на неодобрителната и обвинителна ранна среда, аналитикът несъзнателно засилва срама, който пациентът изпитва заради своята неразрешена или неоценена сексуалност.

За да бъде неутрален към преживяванията на хомосексуалния пациент, според мен аналитикът трябва не просто да бъде неутрален към индивидуалните конфликти, но трябва на първо място да може да приеме безрезервно физическия и социалния пол на сексуалните обекти на пациента. Също като родителите, всички добронамерени аналитици са израснали повлияни от хетеросексуалното общество и обучени в психоаналитична среда, която представя хетеросексуалните културални норми като научна истина. Някои водачи в това отношение, като Socarides (1995) са се посветили, отвъд всякакъв здрав разум, на опити да определят хомосексуалността като заболяване. Следователно аналитикът има задачата да използва аналитични средства срещу културалните и теоретични послания, с които е бил заливан, за да може да види ограниченията на собствените си предразсъдъци. Само тогава той ще може да изследва индивидуалните конфликти без видима анти-хомосексуална нагласа.

Надявам се, че разобличаването и правилната оценка на преобладаващата анти-хомосексуална нагласа, включително придържането към неоснователни предубеждения, ще направи психоанализата един по-сигурен, по-неутрален форум за изследване на конфликтите у гей мъжете и жените. Тогава аналитикът в случаите, които описах тук, би бил подготвен да изследва заедно с гей пациента целия спектър от преживявания свързани с любов и секс и така да даде по-голяма възможност за тяхното съжителство и интеграция.

Използвана литература:

Bollas, C., (1992), Being a Character: Psychoanalysis and Self-Experience. New York: Hill & Wang.

Foucault, M., (1982), Sexual choice, sexual act: An interview with Michel Foucault. Salmagundi, 58/59: 10-24.

Freud, S., (1912), On the universal tendency to debasement in the sphere of love (Contributions to the psychology of love: II). Standard Edition, 11:177-190. London: Hogarth Press, 1957.

Goldsmith, S., (2001), Oedipus or Orestes? Homosexual men, their mothers, and other women revisited. J. Amer. Psychoanal. Assn., 49:1269-1287.[→]

Isay, R., (1989), Being Homosexual: Gay Men and Their Development. New York: Farrar, Straus & Giroux.

Kris, A. O. (1990), Helping patients by analyzing self-criticism. J. Amer. Psychoanal. Assn., 38:605-636.[→]

Lewes, K., (1988), The Psychoanalytic Theory of Male Homosexuality. New York: Simon & Schuster.

Roughton, R., (1997), Review of Becoming Gay: A Journey to Self-Acceptance by R. A. Isay. J. Amer. Psychoanal. Assn., 45:293-298.[→]

Roughton, R., (2001), Rethinking homosexuality: What it teaches us about psychoanalysis. Plenary address, American Psychoanalytic Association meeting, New Orleans, Louisiana, May.

Socarides, C., (1995), Homosexuality: A Freedom Too Far. Phoenix, AZ: Adam Margave Books.