Развитието на сексуалната идентичност у хомосексуалните мъже

Richard A. Isay, M.D.

Psychoanalytic Study of the Child, 41:467-489 (1986)

РЕЗЮМЕ

В тази статия аз очертавам три широки етапа при изграждането на хомосексуална идентичност: етап на формиране по време на детството, етап на затвърждаване през юношеството и ранната зрялост и интегриране по време на зрелостта. Етапът на формиране се характеризира с импулси и фантазии към собствения пол в ранното детство. Спомените за тези ранни модели на възбуда може да бъдат изтласкани, но стават по-достъпни чрез анализата на индиректните спомени, проявявани в преноса и в избора на сексуални обекти. Разбира се, може да бъдат и директно възпроизведени. Преживяването за „различност” в ранното общуване с връстници изглежда включва предсъзнавано признаване на възбудата от собствения пол. Други аспекти на различността от връстниците могат да подействат като параван за тези изтласкани спомени.

Затвърждаването и интегрирането на хомосексуалната ориентация изглежда се улеснява от топла и любяща майка, която позволява на детето да изгради положителен образ за себе си и баща си. Хомосексуалните мъже, които са били използвани от майките си като тяхно нарцистично продължение и които може подсъзнателно да са усетили тяхната амбивалентност, като цяло проявяват повече мазохистични тенденции и по-лош себеобраз поради ранните си нарцистични рани. Те изпитват по-голяма нужда от социален конформизъм поради зависимостта си от социално одобрение за поддържане на самочувствието. Те са по-склонни да ненавиждат хомосексуалността си, както и други аспекти от себе си, да избягват компанията на други гей мъже и да се страхуват от интимност с тях. Отрицателното възприемане на сексуалността им се изразява в и подсилва от незадоволителното естество на връзките им.

Изразяването на хомосексуалната ориентация в късното юношество и ранната зрялост в контекста на топли сексуални връзки и капацитета за формиране на дълготрайни любящи връзки по-късно в зрелостта подпомага затвърждаването и интегрирането на сексуалността като част от положителната идентичност. Този процес продължава през зрелостта както чрез любящи връзки, така и, в зависимост от социалните нужди, чрез поддържането на несексуални отношения с други гей мъже.  

—————————————

В тази статия ще разгледам, на базата на клиничния си опит, някои от преживяванията на хомосексуалните мъже, които водят до формирането на сексуалната им идентичност и нейното здравословно затвърждаване и интегриране по време на юношеството и зрелостта, като част от положителния себеобраз. Целта ми е да разберем по-добре хомосексуалните мъже като цяло, а по-конкретно, да представя някои въпроси, които да ни послужат като насоки при оценката на тяхното развитие. Чрез очертаването на нормалния път на развитие, който води до изграждане на положителна идентичност, се надявам да опиша някои от пречките, които стоят пред формирането на положителен себеобраз и пред пълноценното и удовлетворяващо изразяване на сексуалността. И тъй като формирането на личността е процес, който започва в ранното детство и продължава цял живот, аз се надявам да покажа защо всеки опит за промяна на сексуалността на гей мъжете, независимо дали е експлицитен или имплицитно ръководи терапията, неизбежно се оказва вреден за самочувствието им.

Психоаналитиците разглеждат нормалността като непостижим идеал (Offer and Sabshin, 1966). Фройд (1937) пише, че разликата между “нормален” психичен живот и “анормален” такъв е само въпрос на степен: “Всеки нормален човек всъщност е само средностатистически нормален. Неговият аз се доближава до този на психотика в една или друга част и в по-голяма или по-малка степен” (стр. 235). Jones (1931) пише, че нормален ум не съществува, а Eissler (1960) пише, че “в психичната сфера здравето е нереално понятие”. Когато говорим за вътрепсихични конфликти и баланса на вътрепсихичните структури, повечето аналитици са съгласни, че всички ние сме сравнително невротични и няма такова нещо като “нормален” човек.

Макар че на теория психоаналитиците не смятат, че адаптирането трябва да става за сметка на “основни аспекти на вътрешния свят” (Abrams, 1979, стр. 829), когато става дума за живота на пациентите ни, психоаналитиците и други динамично-ориентирани терапевти, като цяло се ръководят от социалните норми и морал и от идеята за отхвърлянето на инстинктите в полза на цивилизоваността (Фройд, 1927). “Отреагирането” има негативно звучене в нашата литература и тези, които постоянно отреагират своите импулси, обикновено се възприемат като неподходящи анализанти (А. Фройд, 1968). Хомосексуалните хора се разглеждат като анормални не само заради социалните предразсъдъци (Isay, 1985) и теоретичната рамка, според която те не са успели да се справят с развитийната задача да постигнат хетеросексуалност, но и защото отреагират сексуалните си импулси, вместо да ги удържат, и следователно не са сюблимирали сексуалността си, за да постигнат социално адаптиране.

В тази статия ще използвам “здрав” и “нормален” взаимнозаменяемо. С тези термини визирам потенциала на гей мъжа да има добре интегрирана личност (Klein, 1960), т.е. личност, в която има достатъчно вътрепсихична хармония, така че той да има положително усещане за идентичността си като хомосексуален и да може да живее и работи без особени пречки породени от вътрепсихични конфликти.

Под хомосексуални мъже разбирам мъже, у които доминира еротично предпочитание към същия пол, т.е. чиито сексуални фантазии са или главно, или изключително насочени към други от същия пол. Повечето хомосексуални хора правят секс. Но и това не е задължително поради потискането на сексуалното поведение причинено от натиска на обществото или поради вътрепсихични конфликти. Има и мъже, които са хомосексуални, но не осъзнават сексуалните си фантазии поради потискането, изтласкването или отричането на тези фантазии. Има и мъже, които са хомосексуални, осъзнават хомоеротичните си фантазии, модели на възбуда и дори поведение, но не признават хомосексуалността си поради цензуриращия обществен и вътрепсихичен натиск. У възрастните, хомоеротичните предпочитания обикновено могат да бъдат открити още през латентните години, пред-юношеството или ранното юношество (от 8 до 13), а понякога и по-рано. Има, разбира се, и хетеросексуални мъже, които поради различни развитийни причини (някои юноши), опортюнистични мотиви (някои делинквенти), ситуационни причини (някои затворници) или за да се защитят от тревожността, може да имат хомосексуално поведение за различни периоди от време и да не са хомосексуални (Isay, 1986).

ПРЕЖИВЯВАНЕТО ДА СИ РАЗЛИЧЕН

Всеки от четиридесетте гей мъже, с които съм работил в психоанализа или аналитично-ориентирана терапия, е споделял, че още от около четвъртата си година, се е усещал като “различен” от връстниците си. Тази различност се измерва в това, че са били по-чувствителни от другите момчета, плачели са по-лесно, чувствали са се наранени по-лесно, имали са по-естетични интереси от другите момчета, т.е. са харесвали природата и музиката, “меки” вместо “твърди” обекти, усещали са привличане към други “чувствителни” момчета, момичета и възрастни. Били са по-малко агресивни от другите деца на тяхна възраст и не са обичали спортни и други “груби” дейности (Friedman and Stern, 1980); (Green, 1979); (Bell et al., 1981). Тези различия карат децата да се чувстват като аутсайдери сред връстниците си, а понякога и в семейството. Обширните изследвания на Green (1979), (1985) и Zuger (1978), (1984) потвърждават по-ранните изследвания на Sahrir и Robbins (1973), които показват високи нива на хомосексуалност у възрастни, които в детството си са проявявали женствено поведение. Според тези изследвания, разстройствата в половата идентичност и възприемане поведението на другия пол в детството са добри показатели за развитието на хомосексуалност по-късно, но от тях не става ясно каква част от хомосексуалните възрастни имат разстройства на пола в зрелостта. От моята по-малка клинична извадка, аз съм открил, че много от същите характеристики описани в изследванията на женствени момчета, като изключим носенето на женски дрехи, са били част от живота на гей мъже, които според мен нямат разстройство на пола, т.е. те възприемат и преживяват себе си като мъже, а не като жени. Не съм забелязвал качествено разграничение в ранните детски преживявания описани от тези мъже, които като възрастни са по-конвенционално мъжествени и онези, чието поведение и външен вид са по-конвенционално женствени. Едно по-задълбочено и количествено изследване, обаче, би могло да разкрие някои разлики в ранното поведение на тези две групи гей мъже [1].

Част от тази “различност” от връстниците, която гей мъжете описват, изглежда е възприятието за сексуални фантазии със своя пол и модели на ранна хомоеротична възбуда. Детското усещане за различност, признавано от повечето гей мъже, може подсъзнателно да бъде използвано като параван за тези потиснати ранни спомени за сексуална възбуда от други мъже. Макар че възрастните може и да си спомнят детските фантазии, така както и хетеросексуалните детски сексуални фантазии, те най-често се възстановяват когато се проявяват в преноса или други настоящи връзки. Сега ще опиша накратко трима мъже, които показват начина, по който усещането за различност на детето в ранните латентни години, може да служи като параван за тези ранни сексуални чувства.

Алан беше на 32 години, мъжествен, с някак груби, но красиви черти и малък, поддържан мустак. Той започна терапия заради чувства на самота, дисфория, тревожност и неудовлетвореност от връзките си. Изглеждаше умерено депресиран и разстроен заради края на едногодишна връзка, който бе настъпил предния месец. Той нямаше очевиден конфликт с хомосексуалността си; в първите сесии разказваше открито, че го привличат по-възрастни мъже, но и че му е трудно да ги чувства истински близки. Бе имал петгодишна връзка с един мъж, която описа като “бурна” и сексуално едностранна. Имаше подобно усещане и за една по-скорошна връзка, в която се усещаше прекалено много в ролята на преследващия. В някои от връзките му, ролята на преследващия го караше да се чувства сексуално жив и по-привлечен към партньорите си, отколкото когато него го преследваха. Но ролята на преследвача го караше и да се чувства необичан и недостоен за обичане.

Още в началото на терапията той спонтанно си припомни как като дете се е чувствал по-различен от връстниците си. Едно от описанията на това чувства беше “не обичах да удрям хората или разни груби неща. Бях по-чувствителен. Никога не бях нахален. Обичах да свиря на пиано.” Смяташе, че усещането му за неадекватност произхождаше от това, че винаги се е чувствал като аутсайдер. Одобрението на връстниците, което е получавал лесно заради интелекта, добрия външен вид и мускулатурата си, не успявало да повдигне самочувствието му. “Така и не разбрах как ме избраха за президент на класа. Като казаха името ми си мислех, че говорят за някой друг, не за мен”.

Алан описваше баща си като някак отдалечен, човек на малко думи и още по-малко чувства. Алан и майка му считали работата му за унизителна, макар че винаги изкарвал сравнително добри пари. Майката била депресирана и безпомощна, но и движещата сила в семейството, в което Алан бил любимият и по-малкият от двама сина. В артистичните си и музикални интереси той се оприличаваше повече на майка си, а в пасивността и емоционалната отдалеченост - на баща си.

Още в началото на терапията, преносът прие формата на безразличие към терапевта, което предполагаше нужда да отрича значението ми. В течение на работата ни, той се запозна и премести да живее с нов партньор, който открито изразяваше любов и нежност към пациента. Постепенно той спря да се страхува от чувствата си в преноса и започна да става по-открит и отдаден на новата си връзка. Точно в този период на по-лесно приемане на сексуалните си чувства, той си припомни сексуални фантазии от четиригодишна възраст, които се въртяха около мускулести герои от комикси. Голяма част от терапията се фокусираше върху копнежа му по бащата, когото той възприемаше като слаб. Спомни си и как от около деветгодишна възраст е започнал да забелязва интерес и привличане към други момчета в класа си. В течение на терапията, след като детските му сексуални чувства станаха по-ясни, той все по-малко мислеше за това, че е “различен” и ставаше все по-малко критичен към сексуалните си фантазии и чувства в настоящето. От терапията, и особено от естеството на преноса, ставаше все по-вероятно тези ранни източници на сексуален интерес и възбуда да са били изместване от и израз на изтласкани сексуални чувства към баща му.

Един друг пациент, Бенджамин, започна анализа заради много ниско самочувствие, тежка дисфория и неудовлетвореност от работата и живота изобщо. Той веднага си призна, че е хомосексуален, но за разлика от Алан, в първите часове му се искаше да не беше гей. Изпитваше силен страх от близостта с други мъже. Описваше майка си като досадна и прилепчива, а баща си – като груб и недодялан, но наличен. Като дете Бенджамин се бе чувствал различен – всъщност, не можеше да си спомни изобщо някога да се е чувствал по друг начин. Не се интересувал от спортове, а от музика и изкуство. Не обичал да си играе нито с момчета, нито с момичета на своята възраст и се чувствал самотен и изолиран.

През първите месеци от анализата, той не можеше да си спомни, или беше изтласкал, случки на сексуални преживявания преди университета. През втората година вече можеше да говори за сексуални преживявания от времето когато е бил на 12 години и отишъл в West Village, където един студент го срещнал и го „научил” да мастурбира. Посещенията до West Village продължили през цялото му юношество. Когато мастурбирал, обикновено си фантазирал как някой тъмен, мускулест мъж го отвежда нанякъде и го доминира. Един аспект на преноса без годините беше първо защитата срещу, след това проявления на и накрая изражения на желанието да бъде доминиран и сексуално проникнат от мен. Това беше съпътствано от спомени за топлина и удобство докато лежал в леглото до баща си всяка сутрин през уикендите и баща му му разказвал истории, а след това и от мъгляви детски спомени за сексуални мисли за баща си и други момчета на неговите години. Тези спомени датираха от около четвъртата му година – времето, по което е започнал и да се чувства различен от връстниците си. Както и при Алан, когато започна да си припомня тези детски сексуални чувства, той спря да мисли непрестанно за това, че е бил различен като дете.

Друг пациент, Карл, беше елегантен, гладко избръснат млад мъж, с когото започнахме работа докато учеше в университета. Анализата продължи шест години, с едно кратко прекъсване след като завърши университета и преди да запише магистратура. Причината да започне терапия беше ниското му самочувствие и неспособността да изгражда значими връзки. Сексуалният му живот най-вече се ограничаваше до тоалетната на библиотеката на университета или кабинките в секс магазини. Майка му била изключително внимателна към него до раждането на по-малкия му брат, когато Карл бил на три години. Тя винаги имала големи амбиции за Карл и той се чувствал като нейно продължение. Баща му, макар и нереализиран и подценяван от майката, също бе възприеман като топъл, мил и любящ.

През цялото си детство, Карл се чувствал отчужден от останалите момчета. Също като мъжете, които описвах досега, той не се интересувал от спортни занимания, а обичал природата и бил по-чувствителен от връстниците си. Както и другите, и той смяташе, че тези ранни чувства на различност са допринесли за ниското му самочувствие и лош себеобраз, които изпитваше сега.

Пак както Алан и Бенджамин, в началото Карл се чувстваше безразличен към мен, но все пак изглеждаше отдаден на работата ни и рядко пропускаше сесиите си. През първите години той често наблягаше, че не харесва „по-стари мъже, над 40”, тъй като смяташе, че са „развратни” и само искат да се възползват от него. Изпитваше силна тревожност от идеята да бъде пасивен в аналния секс, а често бил и твърде тесен, за да позволи анално проникване, особено ако изпитваше чувства към сексуалния си партньор. Привличаха го основно пасивни, феминизирани млади мъже, но когато мастурбираше си фантазираше за силни черни мъже с големи пениси.

Много бавно еволюиращият сексуален пренос се проявяваше до голяма степен като сънища, в които той е пасивен и доминиран от мен. Когато тези желания станаха по-явни, той започна смътно да си припомня сексуални чувства към други момчета от ранните си години в началното училище. Дълбоко потиснатите и противоречиви желания да бъде доминиран и обладаван от по-възрастни мъже се изясниха от различни сънища и от преноса, макар че така и не си спомни директно за детско привличане към баща си. Тези потиснати желания изглежда произхождаха от ранното детство и включваха периода, в който той описа, че се е чувствал различен от другите деца.

Мога да обобщя, че от аналитичната ми и терапевтична работа с много гей мъже става ясно, че хомоеротичните фантазии често се появяват на три- четири- или петгодишна възраст. Според мен този период е аналогичен на едиповия етап при хетеросексуалните момчета, само че основният сексуален обект при тези хомосексуални мъже, изглежда е баща им. Нито в естеството на преноса, нито в естеството на избора на сексуалния обект на тези мъже не виждам доказателства за защитно изместване на еротичния интерес от майките към бащите им. Преживяването за различност, което може да съществува заедно с или да дойде малко по-късно от хомоеротичните фантазии, започва по време на ранните периоди на общуване с връстниците. Това преживяване изглежда включва и предсъзнавано възприятие за хомосексуални фантазии.

Периодът на детското хомоеротично сексуално привързване към бащата и произтичащите от него фантазии и модели на сексуална възбуда е първият етап във формирането на хомосексуална идентичност. Преживяването за различност, за не-принадлежност към връстниците (Bell et al., 1981) често се превръща в параван за конфликтни сексуални чувства. И вината от ранните хомоеротични фантазии, и преживяването за различност от връстниците може би допринасят за ниското самочувствие и отрицателен себеобраз в много гей мъже.

Сега ще обърна внимание на етапа на затвърждаване на хомосексуалната идентичност през юношеството и някои от развитийните пречки, които може да възпрепятстват здравословното затвърждаване и продължаващата интеграция на хомосексуалната ориентация като част от положителна идентичност.

ЗАТВЪРЖДАВАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

На 32 години, Алан беше открит за сексуалността си, която не криеше още от първите си години в университета. Както споменах и преди, той с лекота си припомни, че е имал сексуални фантазии с момчета още от четиригодишен. И фантазиите, и привличането му към съученици продължили през цялото време докато е бил в училище, макар и без никакви сексуални преживявания. Той бил популярен в училище заради комбинацията от мъжествен вид, интелект, чувствителност и красота. Макар и винаги да се чувствал като аутсайдер, като всеки юноша и той търсел одобрението на връстниците си. За да може да се “впише”, той излизал с едно момиче през цялото време в гимназията, но толкова се притеснявал, че те ще поиска да правят секс, че получавал диария преди всяка среща. Тъй като така и не правили секс, тя скъсала с него след няколко години. През цялото това време, той отричал да е хомосексуален.

В университета най-близкият му приятел бил гей. Този приятел искал да прави секс с Алан, но макар и привличането да било взаимно, Алан така и не можел да асоциира това привличане с тази сексуалност, която била неприемлива за него. “За него беше окей, но не и за мен. Аз бях либерален преди да зная, че съм гей”. Чак когато бил на 23 се влюбил и внезапно осъзнал и признал пред себе си, че е гей. След това имал сексуална връзка с мъж за първи път. От тогава насам е сравнително открит за сексуалността си.

Опитът на Алан беше сходен с този, описан от другите, които признали сексуалната си ориентация след някакво сравнително внезапно и драматично падане на бариерите на отрицанието и изтласкването. Това “аха” преживяване, причинено от свързването на дългогодишен модел на сексуална възбуда със сексуален обект, се усеща като подреждане на парченцата на пъзел. “Дотогава имах чувството, че никога няма да мога да се влюбя, че нямам сексуални чувства и че те не бяха това, което трябва да са”. Следват чувство на благополучие, облекчение и “редност”. Това преживяване е подобно на това, което понякога се случва в анализата или психотерапията след интерпретация, която може да е правена много пъти, но най-сетне е възприета когнитивно и афективно.

В гей мъжете това преживяване отбелязва както съзнателното признаване на сексуалността им, така и началото на приемането й като част от идентичността. Процесът на признаване и началото на интегрирането са нормални и очаквани събития в развитието на гей мъжете през юношеството, макар че самото преживяване не винаги е толкова драматично както при Алан. Първоначалният етап на затвърждаване на сексуалността рядко се случва толкова рано в юношеството както при хетеросексуалните момчета заради интернализираните социални ограничения и забрани, които карат гей момчетата да потискат сексуалността си по-старателно. В това отношение, Алан се развиваше напълно нормално. По-късното признаване на сексуалната му ориентация и степента на отричане дори пред ранните, съзнателни сексуални фантазии, можеха да бъдат отдадени на юношеското му желание за принадлежност към връстниците и страха, че ще бъде отхвърлен от родителите си, ако е гей.

Ще илюстрирам процеса на признаване и началото на интегрирането на хомосексуалната ориентация с преживяванията на един друг мъж, който идваше при мен на анализа в продължение на две години, след предишна дългосрочна анализа. При този мъж приемането и затвърждаването на сексуалността му бяха забавени много след късното юношество както поради тежки външни и социални конфликти, така и поради вътрешни конфликти.

Доналд наближаваше 40-те, когато успя да признае хомосексуалността си. От детството си бе осъзнавал хомоеротичните си фантазии и възбудата от други момчета в началното училище. Въпреки че е трудно да се прецени предишната анализа само по думите на пациента, според него е имало тайно сътрудничество между него и предишния му аналитик около нуждата пациентът да не бъде хомосексуален. Аналитикът му опитвал години наред да анализира вечно появяващата се хомосексуалност като защита срещу конфликтни, конкурентни и хетеросексуални желания и не анализирал преносните аспектите свързани с неуспешните и болезнени опити за хетеросексуалност, произтичащи от нуждата му да бъде възприеман от аналитика си като „добро момче”. По време на първата си анализа, Доналд се оженил и три години по-късно се развел, след което прекратил и анализата.

След приключването на тази анализа, Доналд несъзнателно се почувствал облекчен от притискащата преносна нужда да задоволи аналитика си и един месец по-късно имал хомосексуална среща, последвана от осъзнаването на сексуалността си и невероятно чувство на облекчение. За първи път в живота си се почувствал като „сексуален, деен и жив”. Ниското самочувствие и депресията, които го мъчели години наред, започнали постепенно да изчезват. Нашата аналитична работа бе насочена към чувствата му на гняв към първия аналитик, която се коренеше и в детството му, към неанализираната преносна нужда да задоволява, и към генетичния и развитийния произход на ранните хомосексуални модели на възбуда. Този аналитичен процес допринесе за интегрирането на сексуалността в идентичността му и подобри образа, който имаше за себе си като „лош”, който отчасти произлизаше от неразбраните, непризнати и отречени сексуални импулси. В последваща сесия три години след приключване на терапията той ми разказа, че от няколко години има удовлетворяваща връзка с друг мъж.

Не всички хомосексуални мъже се разкриват пред себе си така внезапно и с неочаквано голямо облекчение като двамата, които току-що описах. В онези, които имат по-малко нужда от признание от връстниците от Алан и по-малко глад за родителска любов от Доналд, може да има здравословно признаване и интегриране, които се случват постепенно и с по-малко потискане и отричане на сексуалността по време на юношеството.

Едуард, например, започна терапия заради обща депресия преди да започне магистратурата си. Депресията до голяма степен бе свързана с трудностите му да се справя с яростта, която изпитваше към баща си, който напуснал семейството когато пациентът бил на 7 години. Връзката с майката, която описа като интелигентна, топла и любяща, беше като цяло добра, както и тази с втория му баща и братята и сестрите му. През първата ни сесия той най-естествено спомена сексуалността си докато говореше за връзките си и за това как все търси и не може да намери „правилния мъж”. Като всеки гей мъж, той имаше периоди на съжаление или объркване и дори отчаяние свързано със сексуалността си, но не изпитваше и капка съмнение за това каква е тя.

Първият сексуален опит, който си спомняше, беше от когато е бил на 8 години и е бил пипан от по-възрастен мъж. Не беше сигурен как точно бе станало това, но чувстваше, че е бил неволен съучастник в случка, която си спомняше със значителна тревожност и вина. Този спомен имаше сбитост, яснота и афект като екранен спомен, но макар и да съм сигурен, че случката е действителна, все още не знам дали не бе използвана като параван за по-ранни сексуални спомени.

На 12-годишна възраст Едуард бе осъзнал привличането си към няколко учители, които бе разпознал като гей. Усещал силно желание да бъде близък с тях, макар и не специално по сексуален начин. Юношеските му мастурбационни фантазии били за това как някой мъж лежи върху него и той се чувства подчинен и обгрижван. На 15 годишна възраст пътувал в чужбина и тогава осъществил първия си сексуален контакт с един мъж, който работел в хотел. Признал, че е хомосексуален във втори курс в университета, по време на разговор с приятел. Както и предишните двама пациенти, той не усетил прилив на облекчение от признанието на хомосексуалността си, тъй като тя и дотогава е присъствала на предсъзнателно ниво и процесът на интеграция е продължавал още от предишните години и ранното юношество. Проблемите със самочувствието на този млад мъж произхождаха не толкова от ранното усещане, че е аутсайдер или от конфликтната сексуална идентичност, колкото от идентифицирането с амбивалентен баща и раната от ранната му раздяла с него.  

Едуард бе признал сексуалната си ориентация по-рано и по-постепенно от Алан и Доналд. По-грижовната майчина среда му бе помогнала да разчита за самочувствието си по-малко на одобрението на социалната група през юношеството и за него бе по-малко необходимо да задоволява, за да се чувства обичан. Както Erikson пише (1959, стр. 39), такава майчина среда „уверява детето, че то е ценено точно там, където е”.

Както видяхме, развитието на хомосексуалната идентичност може да бъде постепенно, започващо в детството с формирането и разпознаването на предсъзнателно или съзнателно привличане към собствения пол и фантазии със собствения пол. Тази сексуалност се затвърждава все повече с усилването на хомоеротичните мастурбационни фантазии и модели на сексуална възбуда по време на юношеството. През този период на развитие обикновено има някаква хомосексуална дейност. Но заради възприятието за „различна” сексуална ориентация, срама от социалната стигма и по-конкретно липсата на толерантност у връстниците, много нормални хомосексуални юноши може да проявяват и изненадващо малко открита сексуална дейност.

Когато има някаква сексуална дейност, тя може да бъде разграничена от хомосексуалната дейност на хетеросексуални момчета. Тя е по-малко експериментална, случайна и закачлива от тяхната. Тази сексуална дейност се усеща „истинска”, тъй като обикновено има и афективен компонент - или страстно усещане за влюбване, или желание за любов със сексуалния партньор. Тя прилича повече на първоначалните сексуални преживявания на хетеросексуални юноши с момичета, отколкото сексуалната игра на същите юноши с други момчета. Хетеросексуалните момчета могат, разбира се, да „си падат” много по идеализирани по-възрастни мъже или свои връстници, но обикновено не се стига до сексуални действия. Ако това стане, почти сигурно е, че има силна бисексуална или хомосексуална ориентация (Fraiberg, 1961). Хетеросексуалната дейност на хомосексуални юноши обикновено има качеството на експеримент, подобно на хомосексуалната дейност на хетеросексуални юноши и обикновено е съпроводена с голяма доза тревожност.

Силният натиск от обществото и връстниците по време на юношеството често пъти забавя съзнателното признаване и приемане на хомосексуалността до късното юношество или ранната зрялост, дори у гей мъже, които иначе изглежда да имат положителен образ за себе си. Съзнателното признаване и последващото интегриране на хомосексуалността водят до по-добро самочувствие и усещане за благоденствие, по-голям капацитет за любов както в сексуални връзки, така и в приятелствата и с мъже, и с жени, и обикновено, до повишена производителност.

Интегрирането на хомосексуалността в един цялостен и позитивен себеобраз е част от нормалното развитие на здравия хомосексуален мъж. Не всички хомосексуални мъже, обаче, успяват да приемат сексуалността си. Клиничният ми опит показва, че някои ранни развитийни проблеми, свързани с връзката с майката, може да попречат на този нормален процес. За да илюстрирам това, ще се върна отново към Бенджамин, който започна анализа заради изключително ниско самочувствие. Той търсеше мъже, които да го доминират и в ранното си юношество е имал чести хомосексуални преживявания в West Village. Такъв обширен сексуален опит се среща рядко на тази възраст. Той започна анализа при мен след като бе имал няколко консултации с друг аналитик, за когото знаеше, че се опитва да променя хомосексуалните мъже на хетеросексуални. Макар че бе напуснал този аналитик, той търсеше помощ и от мен, и от него, за да промени сексуалността си, която смяташе, че е отговорна за ниското му самочувствие и депресията. В първоначалното интервю с мен, той говореше за сексуалността си все едно е някакъв чужд придатък, който трябваше да бъде премахнат. Силно се страхуваше, че колегите му на работа ще разберат, че е хомосексуален и се стараеше изключително много да не се социализира с други гей мъже.

Бенджамин постоянно търсеше секс. Не можеше да понася тревожността, която изпитваше от това, че е сам и отделен от майка си. Докато обикаляше по нощите из опасни райони на града, той правеше безразборен секс с проституиращи мъже и наркомани, понякога с риск за здравето, живота и вещите си.

Силният мазохизъм и нарцистичните рани, които определяха начина, по който Бенджамин избираше партньорите си и изразяваше сексуалността си, бяха показателни и за трудността му да се приеме като хомосексуален. Той имаше чувството, че майка му го възприема като свое продължение и не му бе предала усещането за отделеност. Тъй като подсъзнателно възприемаше, и се идентифицираше с, омразата й към него, той притежаваше много ограничен капацитет да се чувства достоен за обич и да приема някои аспекти от личността си без компенсаторен нарцисизъм или силна омраза. Сексуалността му, известна на баща му, но не и на майка му, се бе превърнала във фокус и в преместване на аспекти от личността му, които го караха да се чувства мразен или мразещ. Той нямаше капацитета да запази чувство за себе си като добър човек в общество, което отричаше и цензурираше сексуалността му.

Карл също бе потърсил анализа заради ниско самочувствие. За разлика от Бенджамин, той имаше известни притеснения от неспособността си да заформя трайни и значими връзки и някакво желание да промени това. Карл бе имал няколко случайни сексуални преживявания в последните две години от гимназията, а в университета – главно анонимни сексуални връзки за една нощ, което продължи и през първите години от анализата. Той като че ли винаги харесваше мъже, които не биха харесали него, а тези, които го харесваха – или той не харесваше, или ги отблъскваше. Не проявяваше почти никакъв интерес към жени, но няколко пъти бе излизал с жени, за да задоволи майка си, която често му повтаряше, че иска внуци. Още от първите ни срещи той сподели, че е хомосексуален, но и понякога разказваше, че се мрази заради това. По време на анализата от време на време казваше, че може би трябва да отиде при „един от онези аналитици”, които биха го променили. Това ставаше винаги, когато се почувстваше особено близък с мен и заплашен от тази близост, както и от добре защитените сексуални чувства. В началото на анализата, на работа или в университета и той, като Бенджамин, се стараеше да не бъде виждан с други гей мъже.

Ниското самочувствие на Карл изглежда бе свързано с ранната връзка с майка му. Както и майката на Бенджамин, тя като че ли се отнасяше към него като към свое продължение и по различни начини му показваше, че нейните цели и успехи трябваше да бъдат постигнати чрез неговите успехи, а неговите неуспехи и нещастие биха били разочарование за нея. Заради това недостатъчно усещане за себе си като отделен човек и за своите собствени цели, неговото самочувствие в голяма степен зависеше от одобрението на обществото и връстниците, и неодобрителното социално отношение към хомосексуалността силно му тежеше. Макар и да нямаше индикации, че агресията на Карл към майка му бе основното, което определяше сексуалната му ориентация, и тази агресия, и мазохизмът му играеха огромна роля за начина, по който той изразяваше хомосексуалността си и за ниското качество на връзките му. Неговите чувства към сексуалността му действаха като изместване от други източници на само-омраза, и особено гнева му към майката. Връзката с тази увредена и злонамерена майка, която го изпълваше с гняв и само-омраза, водеше до една невъзможност да си позволи задоволителна сексуална дейност в контекста на любяща и удовлетворителна връзка. Както и при Бенджамин, сексът имаше мазохистични оттенъци, които допринасяха към усещането, че сексуалната му ориентация е лоша и мръсна и към провала му да я интегрира като част от положителна идентичност.

С подобряването на себеобраза на Карл, чрез признанието за ранните унижения и отхвърляне, които бяха допринесли към чувството, че е недостоен за обичане, качеството на обектните му отношения също се подобри. Той успя да създаде две трайни връзки с хора, които го обичаха. На свой ред, тези грижовни връзки подобряваха самочувствието му и себеобраза му като гей мъж.

И при Бенджамин, и при Карл имаше един аспект от преноса в средата на анализата, който беше повод за притеснение: щом аз ги приемах и не се опитвах да променя хомосексуалността им, значи и аз трябваше да съм хомосексуален. Следователно аз ставах деградирал и унизен обект като тях. Този важен аспект от преноса бе защита срещу ранна, конфликтна, еротична привързаност към бащите им и отражение на по-нататъшното им възприятие и усещане за тях. С течение на времето, конфликтите около сексуалността им бяха по-добре анализирани и пречките пред създаването на удовлетворяващи връзки бяха премахнати, и така и двамата ставаха по-способни да усетят и себе си, и аналитика по по-одобрителен начин, което доведе в по-късните етапи на работата ни до по-малко сдържано и не толкова защитно изражение на желанието за близост и любов, както в анализата, така и извън нея.

Ще представя още един пример за забавянето и нарушаването на процеса на затвърждаване при формирането на хомосексуалната идентичност. Фред, с когото се срещнахме за първи път когато беше на 17, бе напуснал предишния си терапевт, тъй като той го насърчавал да излиза с жени и изглежда не приемаше неговата хомосексуалност. Фред се чувстваше различен и имаше съзнателни спомени за ранни хомоеротични фантазии и възбуда още от 9-годишен. Мастурбационните му фантазии бяха изключително хомосексуални. На първата ни консултация той нямаше никакво съмнение за сексуалната си ориентация, макар че се страхуваше от сексуален контакт и емоционална близост с други момчета. И двамата смятахме това за невротична задръжка, която пречеше на сексуалното му изразяване и следователно капацитета му да затвърди хомосексуалната си идентичност.

Фред се притесняваше от силата на хомосексуалната си възбуда в университета. Чувстваше се привлечен към много момчета, повечето от които бяха открито гей. Това го караше да бъде особено тревожен заради възможността от взаимно привличане и потенциала за консумиране на това желание. Той потискаше изразяването на тези желания и ако някой го загледаше, той отвръщаше поглед. Във втората година от терапията, той се влюби в един състудент и имаше кратко сексуално преживяване, което му бе харесало, но се чувстваше толкова „неловко” когато видеше новия си приятел, че се отказа от тази връзка. Сексуалният му живот започна да се ограничава само до мастурбиране, като и пушеше все повече трева, за да намали сексуалното си желание и чувството на срам от него.

Сексуалните задръжки на Фред идваха от страха от унижение, който като цяло произтичаше от амбивалентността на майка му към него и баща му. Постоянната хаотична връзка между родителите му и начинът, по който майката омаловажаваше бащата, правеше любовта и еротичната привързаност към баща му източник на унижение и срам. От чувство на гняв към двамата родители и от самозащита, Фред бе твърдо решил да не се излага на унизителното отхвърляне от майка си, като отказваше да се привърже към друг мъж и като отхвърляше всеки мъж, който проявяваше интерес към него. За Бенджамин и Карл тежката нарцистична рана от преживяването, че са само продължение на майките си, заедно с усещането за амбивалентността на майките им и собствения им гняв обърнат към тях самите, невротично изкривяваше еротичната им привързаност към бащите и правеше мисълта за емоционална близост с други мъже ужасяваща. Неспособността за създаване и поддържане на удовлетворяващи връзки им пречеше да изградят положителна идентичност като гей мъже. Нараненото самочувствие, страхът от интимност и неспособността да приемат хомосексуалната си ориентация или да я изразят по емоционално задоволителен начин, бяха свързани и при тримата.

ИНТЕГРИРАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Развитието на сексуалната идентичност на хомосексуалните мъже продължава цял живот. Формирането на сексуалната ориентация, както и началото на формирането на сексуална идентичност, започва в детството, заедно с чувството за различност и предсъзнаваното разпознаване на фантазии с хора от същия пол. Затвърждаването става по време на късното юношество и ранната зрялост с изразяването на сексуалността мотивирана от силните сексуални нужди. Но интеграцията на сексуалната идентичност продължава през цялата зрялост чрез сексуални и социални връзки с други хомосексуални мъже и с различна степен на участие в гей социални мрежи (Troiden, 1979).

Процесът на разкритие пред други гей мъже обикновено води до „хомосоциализиране”, чрез което аз обозначавам несексуалните контакти с други гей мъже в рамките на или извън изградена гей общност. Този аспект от живота на хомосексуалните мъже получава сравнително малко внимание от психоаналитиците. Според някои „приемането от социалната среда” намалява мотивацията на хомосексуалните мъже да търсят лечение, тъй като редуцира усещането, че са „болни” и следователно трябва да бъде възпирано, тъй като не е в техен интерес (Socarides, 1963). Според други, нарцисизмът преобладава повече сред „социосексуалните отколкото сред сексуалните хомосексуални групи” и инвестирането в хомосексуалния свят компенсира майчиното лишение и е израз на гняв (Panel, 1977, p. 190). В социално-психологическата литература се срещат и тези, които твърдят обратното – че свързването с почти само други гей мъже е необходим компонент за затвърждаването на нормалната хомосексуална идентичност (Cass, 1979).

Нито една от тези позиции не отговаря напълно на моя клиничен опит. Има хомосексуални мъже, които напълно приемат сексуалната си ориентация, които нямат широки социални гей мрежи. Степента и естеството на участие в гей общността обикновено се определят от социалните и професионални нужди, брачния статут и наличието на други гей мъже (Weinberg & Williams, 1974, p. 11). Подкрепата от гей приятелите или гей общността, където има такава, може да не е нужна на онези, които получават достатъчно удовлетворение от социалните и професионални дейности в хетеросексуалната общност. Освен това е по-лесно един хомосексуален мъж да се интегрира в хетеросексуалната общност ако не се е разкрил и не е във връзка. Тези, които имат връзки, обикновено се чувстват по-комфортно и сигурно с подкрепата и сравнително непредубедената структура на гей общността или мрежа от гей приятели.

Свободата да бъдеш хомосоциален може да е свързана и с по-малката нужда от подкрепа от хетеросексуални връстници или социални организации; така тя често показва здравословно приемане на сексуалната ориентация и самочувствието, което отстранява нуждата от продължителни традиционни източници на подкрепа. По същия начин, прекаленото хомосоциално участие може да сочи и към яростна нужда за отхвърляне на конвенционалните източници на подкрепа (Panel, 1977). Както обаче отбелязах в описанията си на несексуалните гей връзки на Бенджамин, Карл и Фред, при тях имаше връзка между ниското им самочувствие, неспособността да имат положителен образ за сексуалността си и нуждата им да отбягват контактите с други гей мъже. С повишаването на самочувствието им чрез анализирането на ранни конфликти, особено свързани с проблематичните им отношения с майките, започнаха да се забелязват по-малко самоналожена дистанция в преноса и повишено чувство за собствената ценност. В случаите на Алан и Едуард, чието самочувствие не бе силно нарушено от ранни конфликти, винаги имаше капацитет за и интерес към несексуални социални връзки с други гей мъже. Доколкото позволяват наличието и другите задължения, хомосоциалните връзки са необходими за продължаващото затвърждаване и интегриране на идентичността, и капацитетът за такива връзки е признак за сравнително положителен себеобраз. И обратно, невъзможността или нежеланието за подобни връзки предполага нарушено самочувствие.

ДИСКУСИЯ

От казаното дотук би било неправилно да заключим, че всички хомосексуални мъже, които имат безразборни сексуални контакти са обзети от невротични трудности, а онези, които имат продължителни връзки са „здрави”. Изборът на множество партньори се определя от различни социални и динамични фактори. Например, анонимните сексуални срещи в обществени тоалетни по-често се извършват от хомосексуални мъже, които не могат да рискуват да бъдат разкрити и които са добре интегрирани в хетеросексуалната среда поради своята религия, професия или брак (Humphreys, 1972), отколкото от тези, които са интегрирани в гей субкултура. По същата причина такива мъже може да нямат продължителна връзка, дори и да са способни на нея и да я желаят. Отхвърлянето на анти-гей нагласите (Altman, 1973), липсата на правно и социално одобрение на хомосексуалните връзки, липсата на деца, които да сплотяват тези връзки и наличието на партньори са само някои от другите социални фактори, които играят роля при избора и естеството на сексуалните партньори. Фуко (1982-83) може би също е прав, когато пише, че забраните в обществото ни благоприятстват потайните, случайни сексуални връзки. Освен това доказателствата сочат, че биологичните фактори свързани с мъжката сексуалност играят роля в естеството на сексуалните дейности на хомосексуалните мъже. Мъжете по принцип са по-промискуитетни от жените, когато имат тази възможност. „Това е историята на атропоидните им прародители и това е историята на необузданите мъже навсякъде по света” (Kinsey et al., 1948, p. 589). Мъжът по принцип е по-малко обектно-ориентиран от жените, които изглежда по-малко се интересуват от разнообразието на партньори (Ford and Beach, 1951).

Като посочвам тези социални и биологични аспекти, аз не се опитвам да омаловажа значението на вътрепсихичните фактори, които мотивират различните видове сексуално поведение у всички хора. Нито да подценя трудностите, които някои гей мъже имат при поддържането на дълготрайни връзки, което може да е предизвикано от същите тези социални и динамични фактори [2]. Вярвам, обаче, че да разглеждаме сексуалното поведение на хомосексуалните мъже като несвързано с външната социална реалност, води до опростени, еднотипни, динамични обяснения на такова поведение (виж напр. Calef and Weinshel, 1984). При хомосексуалните мъже социалните фактори си взаимодействат с, оформят и дори променят вътрепсихичните сили, на базата на фактори от ранното развитие. Разбирането и работенето с тези теми предоставят на аналитика едно по-цялостно обяснение за което и да е сексуално поведение. Разбирането на някои от развитийните проблеми, които всеки гей мъж среща при формирането, затвърждаването и интегрирането на идентичността си, допринасят към, задълбочават и подобряват разбирането на терапевта за живота на клиентите му.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

ABRAMS, S. 1979 The psychoanalytic normalities J. Am. Psychoanal. Assoc. 27:821-835 [→]

ALTMAN, D. 1973 Homosexual New York: Avon Books.

BELL, A. P. & WEINBERG, M. S. 1978 Homosexualities New York: Simon & Schuster.

BELL, A. P., WEINBERG, M. S., & HAMMERSMITH, S. K. 1981 Sexual Preference Bloomington: Indiana Univ. Press.

CALEF, V. & WEINSHEL, E. 1984 Anxiety and the restitutive function of homosexual cruising Int. J. Psychoanal. 65:45-53 [→]

CASS, V. C. 1979 Homosexual identity formation J. Homosexual. 4 219-235

EISSLER, K. R. 1960 The efficient soldier In Psychoanal. Study Soc. 1 39-97 New York: Int. Univ. Press.

ERIKSON, E. H. 1959 Identity and the Life Cycle Psychol. Issues, monogr. 1. New York: Int. Univ. Press.

FORD, C. S. & BEACH, F. A. 1951 Patterns of Sexual Behavior New York: Harper.

FOUCAULT, M. 1982-83 An interview with Michael Foucault Salmagundi 58-59 10-24

FRAIBERG, S. 1961 Homosexual conflicts In Adolescents ed. S. Lorand & H. I. Schneer, pp. 78-112 New York: Paul B. Hoeber.

FREUD, A. 1968 Acting out Int. J. Psychoanal. 49:165-170 [→]

FREUD, S. 1927 Civilization and its discontents S.E. 21:3-145 [→]

FREUD, S. 1937 Analysis terminable and interminable S.E. 28:211-253 [→]

FRIEDMAN, R. C. & STERN, L. O. 1980 Juvenile aggressivity and sissiness in homosexual and heterosexual males J. Acad. Psychoanal. 8 427-440

GREEN, R. 1979 Childhood cross-gender behavior and subsequent sexual preference Amer. J. Psychiat. 36 106-108

GREEN, R. 1985 Gender identity in childhood and later sexual orientation Amer. J. Psychiat. 142 339-341

HARTMANN, H. 1939 Psychoanalysis and the concept of health In Essays on Ego Psychology pp. 1-18 New York: Int. Univ. Press, 1964

HUMPHREYS, L. 1972 Out of the Closets Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

ISAY, R. A. 1985 On the analytic therapy of homosexual men Psychoanal. Study Child 40:235-254 [→]

ISAY, R. A. 1986 Homosexuality in homosexual and heterosexual men In The Psychology of Men ed. G. Fogel, F. Lane, & R. Liebert. New York: Basic Books, pp. 277-299

JONES, E. 1931 The concept of a normal mind In Papers on Psycho-Analysis pp. 201-216 Baltimore: Williams & Wilkins, 1948

KINSEY, A. C., POMEROY, W. B., & MARTIN, C. E. 1948 Sexual Behavior in the Human Male Philadelphia: Saunders.

KLEIN, M. 1960 On mental health Brit. J. Med. Psychol. 33 237-247

MCWHIRTER, D. P. & MATTISON, A. M. 1984 The Male Couple Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

OFFER, D. & SABSHIN, M. 1966 Normality New York: Basic Books.

PANEL 1977 The Psychoanalytic treatment of male homosexuality E. C. Payne, reporter, J. Am. Psychoanal. Assoc. 25:183-199 [→]

SAGHIR, M. T. & ROBINS, E. 1973 Male and Female Homosexuality Baltimore: Williams & Wilkins.

SOCARIDES, C. W. 1963 The New York Times December 17, p. 33

TROIDEN, R. R. 1979 Becoming homosexual Psychiatry 42 362-373

WEINBERG, M. S. & WILLIAMS, C. J. 1974 Male Homosexuals New York: Oxford Univ. Press.

ZUGER, B. 1978 Effeminate behavior in boys from childhood Comprehen. Psychiat. 19 363-369

ZUGER, B. 1984 Early effeminate behavior in boys J. Nerv. Ment. Dis. 172 90-96

---

[1] В моята клинична извадка, аз бих предположил само за един гей мъж, че е имал разстройство на половата идентичност като възрастен. Като дете той е носил женски дрехи. Като цяло, моят опит е по-скоро с добре функциониращи мъже професионалисти, които обикновено изглеждат и се държат мъжествено и са интегрирани в хетеросексуална среда.

[2] Хомосексуалните мъже не могат да бъдат стереотипизирани въз основа на естеството или честотата на сексуалното им поведение. Продължителните връзки се срещат много по-често, отколкото обикновено се предполага (Bell and Weinberg, 1978); (McWhirter and Mattison, 1984) и мнението, че всички хомосексуални мъже са промискуитетни, поддържано и от ХИВ епидемията е един вреден стереотип, често насочван към всякакви малцинствени групи, маргинализирани заради различието им. Това включва не само хомосексуалните, но и черните, пуерториканците, и евреите, като последната асоциация е особено видна по време на нацистката ера. 

Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Преди няколко години бях превел тази психоаналитична статия с надеждата да я последват още и евентуално някой ден да търся начин да бъдат издадени. И с надеждата да науча нещо за себе си :-) 

След като 6-7 години ми седя на компютъра, реших все пак споделя този превод със света. Разбира се, не съм търсил позволението на автора и теоретично предполагам, че нарушавам някакви права, но все пак не е с комерсиални, а с идеални цели.. 

Оригиналното заглавие на статията е "Yearning for love and cruising for sex" и за съжаление все още не съм открил добър превод на "cruising" и затова е преведено като "обикаляне" (и производни). Ако някой има коментар по превода или темата - ще се радвам да ги науча (моля пишете в полето за коментари отдолу). 

Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Връщане към Фройд за да разберем някои гей мъже

Paul E. Lynch, M.D.

(2002). Annual of Psychoanalysis, 30:175-189

Резюме 

Идеите на Фройд за това как средата се противопоставя на сексуалните обекти на юношите и по този начин води до една бариера между любовта и секса, са полезни за разбирането на някои от трудностите в любовта и секса, които гей мъжете срещат, тъй като те почти винаги са израснали в среда, която се противопоставя на сексуалните им обекти. Много е широк спектърът на преживяванията и поведенията, в които любовта и сексът остават отделени в различни степени и когато бъдат анализирани, срамът и самокритиката много често показват връзка между настоящите преживявания и ранни чувства на срам и унижение свързани със сексуалното привличане в една забраняваща и непроявяваща разбиране среда. Психоаналитичните теории за патологичната причинност на хомосексуалността и аналитиците, които не могат да си представят непатологичен хомосексуален обект пресъздават тази ранна неразбираща среда, като по този начин усилват срама, който разделя любовта от секса. Когато съществува истинска неутралност към сексуалната ориентация срамът може да бъде анализиран и това да намали преградата между любовта и секса и да позволи по-добра интеграция на двете.

Когато бях практикуващ психиатър веднъж ми бяха казали „Ето какво правят хората в анализата: когато си нямат партньор говорят за това, че искат да си го намерят, а когато си имат – говорят за това как да се разбират с него или нея”.

В психотерапевтичната и психоаналитичната си работа с гей мъже, открих, че трудностите на някои гей мъже да открият и запазят партньора си не са ясно описани в психоаналитичната литература и изглеждат значително по-различни от трудностите на други пациенти. Никога не съм срещал мъж, който докато копнее да намери истинската любов обикаля часове наред по паркове с надеждата да намери красива жена, с която да прави секс на момента, без дори да са си казали имената. Сигурно повече мъже щяха да го правят, ако имаше жени, които да се съгласят. Сред гей мъжете в моята практика, това „обикаляне” не е толкова необичайно и много често е източник на голяма фрустрация, объркване и срам. Трябва ли то да бъде разбирано като различно по своята природа от промискуитета, който може да се наблюдава в бар за неженени или какъвто и да е друг вид промискуитет? Може ли психоанализата да помогне на гейовете, които копнеят за любов, а се оказват оплетени във фрустриращо обикаляне за секс, или на мъжете, които намират любовта в една връзка, а след това изгубват вълнението от секса? С други думи, може ли психоанализата да помогне на гей мъжете, чиито конфликти пречат на надеждата им да намерят и задържат партньор, който да бъде опознат, уважаван и обичан, без да изгубят удоволствието от секса?

Фройд (1912) нарича разделянето на любовта и секса „Универсална тенденция за омаловажаване в сферата на любовта” (стр. 179). Той пише за мъже, които правят секс с жени, които или не познават или не уважават, и за мъже, които имат сексуални задръжки или са импотентни с жени, особено съпругите им, които срещат във всекидневни социални ситуации и чието уважение искат да запазят. Той казва, че освен тревожността, импотентността е другата основната причина мъжете да търсят консултация с психоаналитик. Според него синдромът „Дева-курва” – импотентност с любим човек и сексуална мощ с омаловажени други – е причинен от трудност в развитието на либидото, което според него е универсално.

Според Фройд една от задачите на развитието е обединяването на любовните и сексуалните потоци в либидо, което може да обича сексуалните си обекти. Въпреки че той пише за хетеросексуални пациенти, аз се надявам да покажа, че неговите идеи са изключително подходящи за обяснение на някои от трудностите в любовта и секса, заради които много хомосексуални мъже търсят терапия.

Десетилетия след Фройд, продължението на неговите идеи за психичните преживявания на гейовете бе на практика изгубено за психоаналитиците. Lewis (1988) е описал дългогодишните усилия на психоанализата да определи хомосексуалността като заболяване. Едва в последните години аналитиците осъзнаха, че съществува непатологична хомосексуалност и започнаха да мислят за психичните конфликти на гейовете независимо от причинността на сексуалната ориентация (Roughton, 2001). Аналитиците приемаха като отправна точка, че причината за хомосексуалната ориентация е патологична и така приемаха всички трудности, които преживяват гейовете, като произтичащи от тази патология. По този начин те не само, че не преценяваха ефектите на средата върху развитието, но и според мен повтаряха враждебната среда, която всъщност е причинила тези конфликти. Връщам се към този момент сега и използвам една скорошна публикация на Bollas (1992) като пример за тенденцията да се превърне разбирането на поведенческите феномени у гейовете в теория за патологичната причинност на самата сексуална ориентация, със склонност към патологичен поглед върху поведението. Първо ще започна с една показателна винетка – един пример за хомосексуален синдром „Дева-курва”.

„Двойствен живот” или две половини?

Вдигнах телефона и възрастен мъжки глас вече питаше „Как помага психоанализата, все пак?” Докато смотолевям някакъв простичък отговор, той ме прекъсва и започва да ми разказва няколко неща. „Първо, аз съм, и винаги съм бил, хомосексуален”. Жена му беше видяла името ми в някакъв гей вестник и настояваше да си уговори среща с мен, защото се беше сприятелил с някакъв мъж в кино за възрастни. „Не съм сигурен, но мисля, че се влюбвам”.

Пациентът ми имаше над 70-годишен житейски опит, който да сподели с мен. В първите ни сесии се фокусира главно върху историята на сексуалните си дейности и връзки. В студентските години и ранната зрялост сексуалните му действия били почти изцяло ограничени до пътувания до Ню Йорк където правел анонимен секс с мъже в бани. Мъжете винаги са били обект на желанията му в сънища, фантазии и осъзнато привличане, и въпреки това, в социалния си живот, той много внимателно избягвал да бъде в присъствието на мъж, който може да е хомосексуален. Бил много осъдителен към такива хора и се страхувал, че околните може да го асоциират с тях.

Когато през 60-те наближава четиридесет години, той потърсил помощта на психолог заради притеснението си от факта, че е все още ерген, което започва да става социално опасно на тази възраст. Около година след започване на психоаналитична психотерапия той срещнал жена и се оженил за нея. Преди брака й казал за терапията си и за хомосексуалните си наклонности, което не я отблъснало. Продължил терапията общо три години, но темата за хомосексуалността не била повдигана повече и както той, така и терапевтът му го считали за „излекуван”. Терапията вече била фокусирана основно върху това как да се разбира със свадливата си жена. Сексуалните отношения с жена му били механични и без никаква страст или интимност. Когато терапията приключила той се върнал към редовните анонимни хомосексуални контакти. Тъй като не можел да оставя жената и децата си за пътувания до Ню Йорк, той открил парковете, обществените тоалетни и други места, където мъже се срещали за бързи и анонимни сексуални изживявания. Следващите десетилетия преминали с успех в кариерата, разрастване на семейството му и много редовни анонимни сексуални контакти. От една страна намирал тези срещи с непознати мъже за вълнуващи и много приятни, и от друга – за абсолютно забранени и грешни. Рядко си говорел със сексуалните си запознанства и се ужасявал от мисълта, че може да срещне някой от тях из града.

Един ден в началото на 90-те един мъж в кино за възрастни му подал листче с телефонен номер от хотел. Пациентът ми се изненадал от това, че се обадил. Срещнали се няколко пъти под фалшиви имена „само за секса” и постепенно започнали да разкриват части от истинските си личности. Не след дълго имали стабилна, макар и нетрадиционна връзка. Сексът с този мъж бил изключително приятен и той очаквал с нетърпение срещите им. Все повече и повече си мислел за новия си приятел, интересувал се от хобитата му и с известно колебание призна, че имал чувства към него. Както сам каза, за първи път в живота си, вече над 70, той се наслаждаваше на секс с някой, когото наистина харесва. „Дали не се влюбвам?”, попита, „и как може да ми помогне това, че говоря с Вас?”

Можеш ли да желаеш този, когото обичаш?

Аз използвам термина „хомосексуален” за обозначаване на ориентация към същия пол, а „гей” за самоопределена идентичност свързана с хомосексуалност. Когато говоря за хомосексуален мъж, говоря за мъж, чиито сексуални фантазии, сънища и привличане са стабилно насочени към други мъже още от детството. Не говоря за целия спектър от бисексуалност, или за мъже, у които има значителна неяснота по отношение на сексуалната ориентация. Няма да говоря и за жени, тъй като имам повече опит в терапията на гей мъже, отколкото лесбийки, а и изглежда, че поведенческите феномени, за които пиша, са по-често срещани у мъже, отколкото у жени, независимо от сексуалната им ориентация.

Много гей пациенти идват на терапия в наши дни без никакво съмнение за сексуалната си ориентация и търсят помощ за трудностите, които изпитват в живота си.

Това става все по-често, с намаляването на социалното и законодателно потискане на хомосексуалността в последните три десетилетия. Както казах и по-рано, смятам, че някои видове психични конфликти могат да бъдат срещнати по-често у гей пациенти, или поне вътрепсихична организация, която е характерна за хомосексуалния социален контекст. Например, хетеросексуални пациенти може да търсят помощ заради фрустрация в изграждането и поддържането на задоволяваща интимна връзка или заради нежелано сексуално поведение, но тези типове проблеми определено се формират в различен социален контекст за хомосексуалните, имайки предвид различните обществени стандарти за хомосексуалното поведение.

Идеите на Фройд от 1912г. за трудностите с интегрирането на любовното и сексуалното са полезни в различни социални контексти и ни помагат да разберем влиянието на средата върху психичното развитие. Неговите идеи за „фрустрация от реалността” – ограниченията на средата върху сексуалното изразяване на младежите – насочват вниманието ни към един аспект от психосексуалното развитие, който се вижда в юношеството. Това ни напомня, че невротичните конфликти на зрелостта не са разрешени до юношеството и че продължават да добиват форма и значение в процеса на преработка в нови контексти. Теориите на Фройд по нашата тема включват средата и (това, което ние разбираме като) ранните обектни отношения в развитието на психичните конфликти. Конкретната му идея, която аз прилагам към психосоциалното развитие на гей мъжете, е че когато средата не предоставя одобрение на сексуалните желания на индивида, съзнанието намира начин да раздели любовта от секса.

Естествено, Фройд (1912) разбира развитието на либидото като нагони и в есето си върху омаловажаването, той обсъжда ефекта на социалния контекст по време на юношеството върху развитието на зараждащото се изразяване на нагоните. Любовният поток на либидото, който присъства и в ранното детство, е „формиран на базата на интереса на инстинкта за самосъхранение и е насочен към членовете на семейството и хората, които се грижат за детето” (стр. 180). По време на пубертета, твърди Фройд, към любовните фиксации се присъединява сексуалния поток, „който вече не бърка целите си” (стр. 181). Тогава бариерата срещу инцеста трябва да прогони либидото от забранените инцестни обекти към социално приемливи обекти извън семейството, обекти, „с които може да бъде продължен истински сексуален живот” (стр. 181). Фройд добавя, че с течение на времето новите сексуални обекти привличат към себе си любовта, която е била отдавана на ранните такива, „така любов и сексуалност се обединяват” (стр. 181).

След това Фройд обяснява какво би могло да застане на пътя на обединяването на любовните и сексуални потоци:

Два са факторите, които ще решат дали това развитие на либидото ще се провали. Първо е количеството фрустрация от реалността, която се противопоставя на новия избор на обект и намалява неговата стойност за въпросния човек. В крайна сметка, няма смисъл да се впуска в нов избор на обект, ако изобщо нито един избор не е позволен или ако няма изглед да може да се избере нещо подходящо. И на второ място е привличането, което инфантилните обекти, които трябва да бъдат изоставени, излъчват, което е пропорционално на катексиса, който им е придаван по време на детството (стр. 181-182).

Там където има достатъчно „фрустрация от реалността” или противопоставяне на избора на сексуални обекти, Фройд смята, че сексуалният поток е принуден да изостави любовния поток (запазен за познати обекти). За да може сексуалният поток да намери някакъв частичен отдушник в реалността, той е принуден да търси нови обекти, които не напомнят на забранените обекти. 

Както казва Фройд:

Цялата сфера на любовта у такива хора остава разделена в две посоки, персонифицирани в изкуството като свещена и нечестива (или животинска) любов. Там където обичат, те не изпитват желание, и там където желаят, не могат да обичат. Те търсят обекти, които няма нужда да обичат, за да държат своята сексуалност далече от обектите, които обичат (стр. 183).

Импотентността и задръжките се появяват когато един обект тайничко напомня на забранения обект. По този начин, прекалената близост и познанство носи риска от потискане на сексуалния интерес. Според Фройд основната превантивна мярка за мъжете срещу такова потискане е омаловажаването на сексуалния обект. Познати обекти на любов (представители на инцестни обекти) са надценени и следователно не предизвикват забранения сексуален поток. Сексуалната сила бива изпитвана с „курва” обектите, докато чистата любов е запазена за „Дева” обектите.

Isay (1989) описва студени взаимоотношения между бащи и хомосексуални момчета, заради реакцията на бащите към възприятието за различността на децата им. Дори и да липсва такова възприятие за различност, а според мен най-вероятно то съществува, хетеросексуалните родители и нашата хетеросексуално ориентирана култура като цяло заливат децата с посланието, че нормалните момчета се влюбват в момичета. Когато цял живот е получавал това послание като основен факт за живота, юношата е изправен пред една тежка задача, ако иска да помири своите копнежи към момчета и мъже с желанието си да бъде обичан и уважаван от семейството и общността си.

Лесно е да видим как, дори в епохата на гей телевизионни герои като Уил и Грейс, че повечето семейства не си представят възможността за еднополова връзка на тяхното потомство. Те не романтизират еднополови „едипови” копнежи по начина, по който го правят с хетеросексуалните такива (напр. „Малкото момиченце на тате”). Посочвайки тази разлика Goldsmith (2001) отбелязва, че едиповата драма на хомосексуалното момче не се радва на ясно обозначените арени, в които може да премине от сферата на вътрешен конфликт към свободно осъществяване. Не само че бащата не участва в романтизирана еднополова връзка, но може и несъзнателно да се държи съпернически. Освен това, „и вероятно централната идея [на Goldsmith] е, че хомосексуалното момче има съпернически и агресивни чувства към майката, която може несъзнателно, но с причина, да очаква ‘детски романс’ със сина си” (стр. 1275). Може би точно в тези противоречиви едипови преживявания, както смятат Isay и Goldsmith, гей мъжете научават, че са различни и че тези различия са срамни.

Като пример за това, което Фройд (1912) нарича „допълнителна фрустрация от реалността” (стр. 181), социалната среда на хомосексуалния юноша по същия начин не успява да разпознае, или директно се противопоставя, на всички обекти, към които неговото младежко хомосексуално либидо е привлечено. По отношение на социалния контекст, не само настоящото удовлетворение е забранено, но и мечтите за бъдещо удовлетворение са също така забранени и осмивани. За да се избегне практически абсолютната забрана, обектите от същия пол трябва да бъдат държани на разстояние – понякога съществуващи единствено във фантазията, а друг път, както в случая на 70-годишния ми пациент, съществуващи само в сфера извън социалния живот на индивида. За някои самата забрана става еротизирана и прибавя допълнително вълнение и тръпка към „обикалянето” за секс.

Говорейки за животинската природа на гениталната сексуалност „и следователно за любовта също”, Фройд (1912) казва:

Инстинктите на любовта не се образоват лесно; образоването им постига ту твърде много, ту твърде малко. Това, което цивилизацията цели да направи от тях изглежда недостижимо, освен на цената на значителна загуба на удоволствие … вероятно трябва да свикнем с идеята, че е невъзможно да нагодим желанията на сексуалните си инстинкти към изискванията на цивилизацията (стр. 189-190).

Започнах тази дискусия с историята на един мъж, който бе преживял пълна „загуба на удоволствието” като резултат от психичния компромис между това, за което е жадувал цял живот и забраняващата околна среда. За него не е само въпрос на социологически интерес това, че е роден през 1920-те години в Америка, в семейна среда, която не е имала представа за съществуването на здравословни и щастливи хомосексуални връзки и следователно не е могла да си представи възможността и това дете да има такава връзка. Хомосексуалното привличане е сред най-ранните му детски спомени и психичните компромиси, които той е правил, за да задоволи както своите сексуални копнежи, така и изискванията на средата си, са дълбоко вкоренени в него. В кино за възрастни, сексуалните компоненти на либидото на този човек имат свободно поле за изява и не са обременени от неговата цялостна идентичност или социална личност. Обратно, когато е на високата си позиция в обществото, той не позволява да има нито следа от низка сексуалност. Появяват се бариери срещу осъзнаването на желание към хора, които обича и чието уважение не може да си позволи да изгуби, или срещу истинското познаване на обектите на неговото желание. Когато единият свят нахлуе в другия се появява силен срам.

Компромисите, които хората правят, за да се справят със срама на непозволените копнежи водят до редица поведенчески феномени, определено толкова разнообразни у хомосексуалните, колкото и у хетеросексуалните индивиди. Както при безнадеждния романтик, който не може да осъществи сексуалните си желания, така и при компулсивния търсач на секс, който не може да прекара и един момент на спокойствие без сексуално вълнение и действия, срамът като че ли играе огромна роля в личните обяснения, които предизвикват тези фрагментирани преживявания.

Социалният контекст има значение, както и Фройд казва, за развитието на определена психична динамика, която в крайна сметка да балансира между изискванията на сексуалното удоволствие и ограниченията на околната среда.

Сега ще предложа един смесен клиничен пример, който включва психичното отделяне на любов от секс. Надявам се така да илюстрирам клинично значимата роля на срама като бариера между любовта и секса и как осъзнаването на този срам може да доведе до по-дълбоко разбиране на уникалните аспекти на динамично променящата се среда на всеки индивид. Едиповите динамики са от значителна важност тук и може да се каже, че това, което разглеждам, са някои аспекти от едиповата ситуация на хомосексуалния мъж. Разбирането на засрамващата атмосфера, в която се развиват „едиповите“ динамики на хомосексуалния мъж може да позволи по-удобното и искрено изследване на тези динамики. Разбира се, човек би очаквал, че едно такова изследване ще доведе до по-добро функциониране в любовта и секса. Както пиша и по-нататък, моята употреба на идеите на Фройд за разбирането на разцепените опити на пациента да се наслаждава на любов и секс едновременно, е по-неутрална към конфликта на пациента, отколкото са психоаналитичните подходи, които свързват всички конфликти на хомосексуалната любов и секс с патологичната причинност на хомосексуалността.

Вълнение и срам в тоалетна кабинка

Браян е роден през 1964 година – пет години преди Стоунуол, който поставя началото на движението за гей права в Америка. Както и предишния разглеждан пациент, той е осъзнавал хомосексуалните си желания откакто се помни и е израснал с убеждението, че е „извратен“, „грешен“ и „болен“ заради чувствата, които изпитва. Когато, обаче, дойде при мен за терапия на 30-годишна възраст, той вече се бе определил като гей. Живееше в центъра на гей общността в града, където доброволстваше за анти-СПИН организация и участваше в гей политически мероприятия. Имаше добри отношения с умерено религиозното си протестантско семейство. След като родителите му бяха приели неговата хомосексуалност, те се бяха включили в социално-политическата организация Родители, близки и приятели на гейове и лесбийки (PFLAG), а по-късно баща му бе станал президент на местния клон в техния малък град. Браян знаеше, че хубавият му външен вид и магнетична личност му бяха донесли много предимства и сред многото си познати имаше и няколко добри приятели. Започна терапия заради притеснението си, че не може да поддържа дълготрайна връзка, след като бе приключил няколко връзки с мъже, които считаше за подходящи.

Моделът, който Браян виждаше го притесняваше. Връзките му се развиваха с правилна и за двамата скорост, така че да се наслаждават на нарастваща взаимозависимост, на идентифициране като двойка и задълбочаваща се интимност, но след това усещаше необяснимо намаляване на сексуалното желание към партньора си. Като цяло либидото му не намаляваше и се притесняваше от това, че изпитва по-голям сексуален интерес към мъже, които никога преди това не е срещал, отколкото към партньора си. Чувстваше се фрустриран в желанието си да поддържа връзка с един мъж, който да бъде негов най-добър приятел, любящ партньор и сексуален обект. Считаше поне двама от бившите си приятели за доста близо до представата му за „г-н Идеален“ и затова имаше чувството, че трябва да има нещо нередно у него, за да не може да поддържа сексуалния интерес след като са се сближили по други начини.

Пациентът бе поискал да бъде насочен към гей психиатър и започна терапия с мен, като наблегна на чувството си на фрустрация от това, че няма успех с нито една връзка. Той и гаджетата му притежаваха външния вид, таланта, интелекта, грижовността и други добродетели, които според него би трябвало лесно да им позволят да живеят мирно и щастливо до края на дните си. В сесиите беше сравнително мълчалив по повод сексуалните си чувства и фантазии, често пъти защѝтен и всеки път, когато се почувстваше малко неудобно се връщаше към темата за това колко е горд, че е гей и за фрустрацията, че не може да изпълни своята част от иначе добри връзки. Анализът на наказваща, несъзнавана самокритика, според описанието на Kris (1990), позволи на Браян да види, че всъщност е много по-строг към себе си, отколкото предполагаше и че част от неговата гордост и фрустрация контрастираха с едно дълбоко чувство на срам.

С течение на времето, Браян започна да обсъжда с голяма доза притеснение сексуалните си фантазии към непознати и имаше един инцидент, който го шокира като особено необясним. Отивал на гости на родителите си с Том, мъжът, с когото живееше от една година. В една тоалетна на магистралата той забелязал, че един по-възрастен мъж го шпионира през дупка от съседната кабинка. Браян бил изпълнен с нервно вълнение и погледнал обратно да види еректиралия пенис на мъжа. Повдигнал тениската си, за да покаже още от добре оформеното си тяло и макар и нервен, мастурбирал до бърз оргазъм. След това бързо се върнал в колата, объркан и засрамен от това, което бил направил. Не могъл да разбере защо гледката на един физически непривлекателен мъж на това гадно място го е възбудила толкова силно и толкова бързо. След това през цялото време на посещението бил раздразнителен и с Том, и с родителите си.

Браян беше чувал, че има мъже, които правят секс в обществени тоалетни, но това не беше, и не стана, негова практика. Дълго време след това отдаваше неудобството си по време на посещението у родителите си на шока и срама от тази случка. Беше объркан от това, което бе изпитал и се страхуваше, че другите ще научат колко е извратен и отвратителен. Беше убеден, че и аз ще бъда отвратен от него и ще го мисля за „мръсна свиня“ или „сексуално животно“. С течение на времето, когато Браян стана по-малко защѝтен с мен, той започна все повече да осъзнава наличието на дълбоки чувства на срам. Малко по малко той осъзна, че срамът беше свързан с много и най-различни случки и действия от ежедневието му и че редовно влияеше на начина, по който се чувстваше по отношение на мен. Някои аспекти на чисто ежедневни случки му напомняха за случката в тоалетната и докато описваше по-подробно срама и унижението, които бе изпитал тогава, започна и да си спомня повече подробности от онзи странен ден.

Браян беше особено учуден когато осъзна, че по време на посещението си у дома се бе борил с чувства на срам преди случката в тоалетната. Според него бе „чудесна възможност” да заведе Том вкъщи за празниците и бе убеден, че родителите му ще ги посрещнат добре, след като бяха заявили, че приемат неговата хомосексуалност. Съгражданите му знаеха, че е гей около участието на баща му в PFLAG. Въпреки това, той си спомни фантазиите си още от по време на пътуването преди да стигнат до онази тоалетна и осъзна, че е бил тревожен и преди посещението при родителите си. Беше си мислел за това как да представя Том из града. „Това е моят съпруг” или „това е моята по-добра половинка” не му звучаха много топло или човешки. „Приятел” не показваше, че са нещо повече от това, а „партньор” можеше да означава в бизнес отношения. Да каже „мъжът ми”, както често го наричаше пред приятелите си в града, би объркало възрастните съседи, които веднага биха свързали това с „жена”. От „любовник” би се изчервил. Въпреки че тогава не беше осъзнал това, по-късно си спомни тревожността от мисълта, че хората ще гледат него и Том заедно и ще си мислят сексуални неща, вероятно направо ще си представят графично телата им и какво правят с тях по време на секс. Почувства се унизен само от идеята какво биха си помислили, как биха били отвратени или как биха се смели на такива мисли. Беше се чудил коя би била най-подходящата дума, с която да опише отношенията си с Том без да предизвика мисли за секс.

Освен това един от коментарите на баща му се бе забил в ума му по време на пътуването. Баща му казал, че са оправили една определена стая за него и Том, в която има спалня. Първоначално Браян бил доволен от това, тъй като е знак, че родителите му правят още едно съзнателно усилие да приемат него и неговата хомосексуалност. Но докато пътували натам той си мислел за къщата, леглото и той и Том в леглото. Том щял да се гушне в него и да очаква същото в отговор. Браян смяташе, че трябва да оценява откритостта на родителите си и да се радва и отвръща на близостта на Том. Отново, той считаше, че това е чудесна възможност и че не би могъл да изпита отрицателни чувства около тази ситуация. Не можеше да прецени откъде идва тази раздразнителност, когато е очаквал да се радва.

Браян беше горд от опита на родителите си да приемат него и партньора му на гости и едва по-късно си позволи да бъде отблъснат от мисълта как Том ще го гушне в леглото в дома на родителите му. Той си спомни, че колкото и приемащи да бяха родителите му според обществените стандарти, той не винаги е очаквал, че ще са такива. Спомни си моменти от училище когато е мастурбирал лудо с фантазии за красиви по-възрастни момчета, последвано от страх, че биха му се присмивали и мразели ако знаеха какво прави. Вярвал е, че не е нормален и че родителите му биха били ужасени ако знаеха какви помисли има към мъжете. Чувствал се е щастлив за това, че е популярен сред момичетата, защото е знаел, че това прави привличането му към момчета по-малко очевидно. Родителите му очаквали да излиза с момичета и той знаел, че се радват когато го е правел. Това му е носело известно облекчение. Така и не могъл, обаче, да избяга от усещането, че това, което наистина желае, е забранено и срамно.

Колкото по-интимен ставал Браян с партньорите си, толкова повече се влошавали сексуалните им отношения. В ежедневието си той се опитваше да бъде открит за сексуалната си ориентация, но в терапията открихме, че изпитва голяма доза наказателна самокритика в това отношение. В тази връзка ще спомена това, което много хора наричат „интернализирана хомофобия“ - несъзнавана (а у някои и съзнавана) омраза към себе си за това, че е гей. Срамът на Браян потискаше неговото сексуално удоволствие, когато обектите му приличаха твърде много на забранените обекти на желанието от юношеството му (Том в леглото в дома на родителите му, което напомня на юношеските фантазии и чувство на унижение) и той изпитваше по-голяма степен на сексуална възбуда когато сексуалността бе временно освободена от добре познатото и от несъзнавана наказателна самокритика (непознатия, който търси сексуални тръпки в обществената тоалетна).

С непознатия в тоалетната Браян бе изпитал интензивни чувства, които обикновено потискаше – сексуално вълнение от гледането на възбудения пенис и от разголването и мастурбирането за тази благодарна публика. В тези няколко момента той бе отреагирал своите юношески фантазии как гледа баща си и момчетата в училище и това да бъде гледан, харесван и желан от тях. Като смес от проекция и идентификация с дъртия воайор в съседната кабинка, той бе станал активен фалически похотливец, както и пасивен обект на желанието. Освен това разказа и за преживяването за себе си като пасивен фалически похотливец (като показва еректиралия си фалос и мастурбира „по заявка”) и активен обект на желанието (като използва своя еректирал пенис и мастурбира, за да предизвика активно желание от другата страна). Активност, пасивност, да гледаш и да бъде гледан, да желаеш и да бъдеш желан, да бъдеш желан докато си открито сексуален – всичко това бе довело до нахлуване на сексуално напрежение и сексуално освобождаване в защитената среда на тоалетната кабинка. Разбира се, после всичко се превърна във вина, срам и унижение (несъзнавана наказателна критика), когато се върна в междуличностовия свят на Том и родителите си.

В търсене на сексуална идентичност или унищожение?

Моят опит, потвърден и от научните материали на Lewis (1988), показва, че освен опитите да дефинира хомосексуалната ориентация като патологична, психоаналитичната литература не предлага особено много коментари за оплакванията и конфликтите, които са типични или поне по-често срещани, при гей пациентите. Един материал от последните години се занимава с темата за компулсивния анонимен секс. Bollas (1992) дискутира различните подлежащи причини за анонимните сексуални запознанства на хомосексуалните мъже в главата „Обикаляне в хомосексуалната арена” (стр. 144-164). Този материал изпъква като едно творческо изследване на преживявания, които са от особено значение за гей пациенти, но въпреки това, според мен, и то попада в стария капан на обединяването на конфликтите у гей мъжете с патологичната причинност на хомосексуалната ориентация.

Теорията на Bollas за преживяванията на хомосексуалния мъж, който обикаля за секс е подобна на тази, която аз съм извлякъл от Фройд за съществуването на „заличаване на аз-а”. Bollas (1992) описва тотално заличаване на аз-а, което може да бъде директно проследено до преживяване, в което майката използва момчето като обект в нейния вътрешен свят. В неговите термини, майката унищожава самоличността на момчето като го използва за свой „то”. Въпреки че ни предупреждава за безпредметността на „всяко усилие за изграждане на всеобхватна теория за хомосексуалността” (стр. 152), той все пак поставя акцента върху унищожителната роля на майката в живота на хомосексуалните и по-специално върху подсъзнателната еротиката на хомосексуалните търсачи на секс. За Bollas, заличаването на аз-а при компулсивното търсене на секс представлява повторно преживяване на унищожението на детската самоличност от страна на майката.

Bollas (1992) ни разказва за свой пациент, Брус, който страдал от травматични преживявания от времето, когато майка му „се вманиачила да облича сина си в женски дрехи и го водела на дълги ексхибиционистични разходки да го показва” (стр. 152). Такива травматични събития определено са създали проблеми в преживяването на Брус за неговата истинска самоличност, но от това не следва непременно, както авторът намеква, че обективизацията на майка му го е направила хомосексуален. Защо Брус не е избрал жени за заместители на унищожителната роля на майката и, обратно, как толкова много други мъже стават хомосексуални без да са имали всепоглъщащи, унищожителни майки?

От терапевтичната си работа с гей мъже не съм забелязал майчиното унищожение да е сред най-често срещаните им преживявания. Също така не мога да се съглася с твърдението на Bollas (1992), че хомосексуалните пациенти са „силно и постоянно обсебени от майката”. Макар и да признава, че не всички майки на хомосексуални мъже са доминиращи, той все пак говори за типа родители, които традиционно се считат за причинители на хомосексуалност. „Майките на други хомосексуални мъже изглеждат като доста по-различни обекти на фиксация, тъй като предоставят надеждно бягство от иначе провокиращия тревожност свят и често пъти даряват любовта и грижата, които отдалеченият баща не дава” (стр. 151). Bollas ни предупреждава за опасността от обобщаваща теория, но въпреки това се придържа към старите митове. Ако майката не е винаги твърде доминираща, то тя остава постоянен обект на фиксация, а бащата – отдалечен.

Фокусът на Bollas (1992) в тази глава е върху промискуитетните търсачи на секс, със специален акцент върху герои от ранната художествена гей литература, които, както и авторите, които са ги създали, са израсли преди годините на движението за гей права. Той изследва един свят на отчаяно самотни души. Пациентът и литературните герои, които Bollas представя не са имали много надежда някой ден да успеят да интегрират своите желания с тези на средата. Вместо като преживявания на сексуалността, които са отделни от познати идентификации, Bollas разглежда анонимните сексуални контакти по-често като унищожение на аз-а и умъртвеност. Имайки предвид идеята на Фройд (1912) за омаловажаването, както и собствения ми клиничен опит, аз по-скоро бих ги разглеждал не като пълно, а по-скоро като частично заличаване на аз-а – заличаване на социалния аз, за да се даде израз на забранения сексуален аз на човека.

Терзанието и болката произтичащи от търсенето на сексуални действия с непознати не са задължително пълно заличаване. Вярно е, че постоянното търсене на секс може да е сигнал за обсесивно-компулсивно разстройство и че самочувствието страда и човек съжалява когато часове или цели дни са изгубени по този начин. Въпреки това, за някои мъже обикалянето за секс може да помогне да осъзнаят липсата на признание и раздвоението, които са преживявали цял живот. Това може да бъде дори един оздравителен процес: да отиграят жадуваните обектни връзки, които не са били постигнати в реалността или да се присъединят към секс арената заедно с други, които са имали сходни преживявания. По този начин търсенето на анонимен секс може да бъде освежаващо за някои сексуално потиснати мъже. Тук с Bollas сме на едно мнение.

Различаваме се, обаче, в мнението си за честотата и за важността на патологично обсебващата майка за произхода на заличаването на аз-а в сексуалността. Теорията на Bollas за психичните динамики, които пораждат анонимния секс произхожда от традиционните теории за причинността на хомосексуалността и според мен неговият иначе богат принос е малко ограничен. Ако произходът на хомосексуалността е патологичен, следва че и хомосексуалното поведение е ненормално.

И все пак, в съответствие с моето виждане за значението, което Фройд отдава на ролята на заобикалящата среда върху психиката, или както той го нарича, количеството „фрустрация от реалността“, Bollas цитира Мишел Фуко (1982):

На хомосексуалните не е било позволено да си изградят система за ухажване, защото социалната среда необходима за такава система им е била отричана – намигването на улицата, моменталното решение да го последваш, скоростта, с която хомосексуалните отношения се консумират – всичко това са продукти на забраната (стр. 160).

Както вече казах, не винаги откривам преживявания свързани с изключително обсесивна майка у гей пациентите си. Затова пък преживяването за забрана присъства у всички. Очевидно майките наистина играят важна роля в ранното детство, но също важна роля играят и баща, братя/сестри, учители и връстници.

Bollas (1992) описва много добре участието на „хетеросексуалния“ в обективизацията на „хомосексуалния“ (за което унищожителната майчина обективизация не е задължителна). Защо тогава да поставяме цялата тежест на ранната обективизация върху майката и да виждаме ролята на хетеросексуалната култура едва в по-късния живот? След като нямаме доказателства, че майките на гей мъжете са по-обсебващи от други майки, аз бих казал, че майките също са податливи на хетеросексуалния модел на света, в който живеят. За средностатистическата майка способността да оцени напълно вътрешните преживявания на своя гей син са ограничени от собствената й принадлежност към хетеросексуалния свят. Ако не обсебва сина си до пълно унищожение, средностатистическата майка в нашето общество би пропуснала онези аспекти от преживяванията на сина си, за които няма ясна представа. По-конкретно, тя би била още по-склонна да игнорира някои потиснати сфери на сексуалността – сексуалност, която нейното възпитание е направило нежелана или дори немислима.

Всички гей мъже, с които съм работил, още от малки са усещали, че имат желания към мъже или други момчета, които не трябва да бъдат разкривани и от които те силно са се срамували. Както споменах и по-рано, тези чувства на срам вероятно се коренят в провала на родителите им да участват в тяхната конкретна едипова драма или провала да разпознаят и оценят истинските му едипови желания. Независимо дали родителите разпознават и активно се противопоставят на едиповите стремежи на момчето към своя пол, или просто не успяват да ги оценят и несъзнателно го карат да изпитва срам, те все пак могат да разпознаят и оценят други аспекти на независимия друг в своето дете, така че неговата идентичност да не бъде изцяло унищожена.

Предполагам, че Bollas (1992) без да иска е участвал в част от психоаналитичната обективизация на „хомосексуалния пациент“. Както добронамерената майка, така и Bollas разбира много добре независимото преживяване на пациента си. Въпреки това, според мен в тази глава от публикацията си, той, както и майката, която е заслепена от културални предразсъдъци, е повлиян от своята традиционна теория, която предхожда и обагря неговото изследване на компулсивното търсене на секс. Така пациентът е използван като обект в света на психоаналитична традиция и теория.

Необходимо разбиране на причинността или тайно засрамване?

Струва ми се, че предубеденото и обременяващо разбиране за причинността на хомосексуалността поставя ненужна тежест върху психоаналитичното изследване на преживяванията на гей мъжете и жените. Този самопричинен товар е изкривил психоаналитичното разбиране и е предизвикал дори съвременни теоретици като Bollas да гледат на конфликтите на хомосексуалните пациенти през призмата на своите теории за причинността на сексуалната ориентация. Ако психоанализата може да се освободи така че да изследва динамичните конфликти на хомосексуалните без да мисли за причините за сексуалната ориентация, тогава според мен ние ще можем да чуем преживяванията на гей пациентите си с повече от онази така убягваща ни психоаналитична неутралност. Вероятно трудността идва от непознатата почва, по която стъпва аналитикът когато трябва да приеме хомосексуалното развитие като нормално. Както Roughton (1997) посочва в едно обсъждане на неутралността, „Непознатата практика просто да приемем хомосексуалността на пациента като нормална за него може да изглежда на някои скептици така, като че ли аналитикът насърчава хомосексуалност” (стр. 298).

Опитите да се обясни причината за хомосексуалната ориентация като цяло се основават на идеята за патология и тази нагласа може да бъде предадена в терапията и от най-добронамерения аналитик, който няма капацитета да си представи задоволителен хомосексуален избор на обект, който да не е патологичен. В този случай анализата изобщо не е неутрална, а закостеняла точно както е била и ранната социална среда – със скритото послание, че има нещо нередно в избора на обектите на пациента. С това пресъздаване на неодобрителната и обвинителна ранна среда, аналитикът несъзнателно засилва срама, който пациентът изпитва заради своята неразрешена или неоценена сексуалност.

За да бъде неутрален към преживяванията на хомосексуалния пациент, според мен аналитикът трябва не просто да бъде неутрален към индивидуалните конфликти, но трябва на първо място да може да приеме безрезервно физическия и социалния пол на сексуалните обекти на пациента. Също като родителите, всички добронамерени аналитици са израснали повлияни от хетеросексуалното общество и обучени в психоаналитична среда, която представя хетеросексуалните културални норми като научна истина. Някои водачи в това отношение, като Socarides (1995) са се посветили, отвъд всякакъв здрав разум, на опити да определят хомосексуалността като заболяване. Следователно аналитикът има задачата да използва аналитични средства срещу културалните и теоретични послания, с които е бил заливан, за да може да види ограниченията на собствените си предразсъдъци. Само тогава той ще може да изследва индивидуалните конфликти без видима анти-хомосексуална нагласа.

Надявам се, че разобличаването и правилната оценка на преобладаващата анти-хомосексуална нагласа, включително придържането към неоснователни предубеждения, ще направи психоанализата един по-сигурен, по-неутрален форум за изследване на конфликтите у гей мъжете и жените. Тогава аналитикът в случаите, които описах тук, би бил подготвен да изследва заедно с гей пациента целия спектър от преживявания свързани с любов и секс и така да даде по-голяма възможност за тяхното съжителство и интеграция.

Използвана литература:

Bollas, C., (1992), Being a Character: Psychoanalysis and Self-Experience. New York: Hill & Wang.

Foucault, M., (1982), Sexual choice, sexual act: An interview with Michel Foucault. Salmagundi, 58/59: 10-24.

Freud, S., (1912), On the universal tendency to debasement in the sphere of love (Contributions to the psychology of love: II). Standard Edition, 11:177-190. London: Hogarth Press, 1957.

Goldsmith, S., (2001), Oedipus or Orestes? Homosexual men, their mothers, and other women revisited. J. Amer. Psychoanal. Assn., 49:1269-1287.[→]

Isay, R., (1989), Being Homosexual: Gay Men and Their Development. New York: Farrar, Straus & Giroux.

Kris, A. O. (1990), Helping patients by analyzing self-criticism. J. Amer. Psychoanal. Assn., 38:605-636.[→]

Lewes, K., (1988), The Psychoanalytic Theory of Male Homosexuality. New York: Simon & Schuster.

Roughton, R., (1997), Review of Becoming Gay: A Journey to Self-Acceptance by R. A. Isay. J. Amer. Psychoanal. Assn., 45:293-298.[→]

Roughton, R., (2001), Rethinking homosexuality: What it teaches us about psychoanalysis. Plenary address, American Psychoanalytic Association meeting, New Orleans, Louisiana, May.

Socarides, C., (1995), Homosexuality: A Freedom Too Far. Phoenix, AZ: Adam Margave Books.