Sunday 21 December 2014

Human trafficking in Bulgaria - interview with Nadia Kozhouharova

This interview was given by Nadia Kozhouharova from Animus Association/La Strada Bulgaria for the newspaper Lichna Drama. I'm translating it with Nadia's permission from Animus' website.


La Strada International is a European network of independent non-government organisations working to prevent human trafficking and support its victims. The members are based in Belarus, Bulgaria, Czech Republic, Macedonia, Moldova, The Netherlands, Poland and Ukraine. La Strada's focus is on women from Central and Eastern Europe and its main goal is to advocate for the protection of their human rights, including the right to migrate, work abroad and be protected from violence and abuse. Nadia is the national coordinator of La Strada in Bulgaria. 


- Mrs. Kozhouharova, why is human trafficking so widespread? 

- In this time of globalisation more and more people become victims of human trafficking. The profits from this crime worldwide, according to UNODC, amount to 7-8 billion US dollars annually, which is only comparable to the profits from the illegal sale of drugs and arms. Bulgaria is considered one of the main countries of origin for people trafficked to Germany, Belgium, France and other European countries. The main root causes of human trafficking are poverty, unemployment, gender inequality, violence and discrimination. People migrate in search of a better life abroad and as a way to make a living and become vulnerable to exploitation. 


- How long have you been working on the La Strada programme in Bulgaria? 

- Bulgaria joined La Strada in 1998. In 2004 we were among the founders of the International La Strada Association, which is recognised by national and international institutions as the leading European NGO network in the are of preventing of human trafficking and supporting the victims. To Animus, La Strada is much more than a programme - it's a way of thinking, belonging and motivation for development. It's the framework in which we place all our activities against human trafficking. It makes us feel a part of the broader community of the European civil society, which develops contemporary policies and practices for combating human trafficking. Personally, I have been working at Animus Association since 1995. 

- Haven't Bulgarians become more informed, haven't they learned to protect themselves better from becoming victims of trafficking? 

- There are certain differences, but unfortunately mostly in the fact that nowadays more people become victims of labour exploitation abroad, while in the area of sexual exploitation there isn't much change. In the past, human trafficking was referred to as "white slave trade" or "trade in human flesh" and the attitudes towards the victims were very negative. Now the methods of recruitment of victims have changed. For example, in the past, they were mostly lured by newspaper job ads for dancers or waitresses abroad but today it's different - it happens mostly through a close romantic relationship. Nowadays trafficking happens not so much through severe violence or kidnappings but through a more subtle deception - as I said, often through acquaintances or a romantic relationship. Also, many victims of trafficking now know that they will be working in the sex industry abroad. But we need to make a clear distinction here - they leave with the intention of working in the sex industry and not of being exploited. The characteristics of human trafficking are very clear - deception, coercion, violence, exploitation...

- How do you help victims of labour exploitation? 

- Bulgaria has a serious problem with labour migration. We know that many people go for work abroad but are not aware of the risks of being exploited. Unfortunately many Bulgarians who migrate for work do not check carefully the source of the job ads or their rights in the destination country. Unlike women who've been sexually exploited, victims of labour exploitation don't always need accommodation in a crisis centre or psychological counselling, but they need to know their rights and claim them and we can help them with this and, if necessary, connect them with a lawyer. 

- How do victims come into contact with Animus? 

- Usually through our broad network of partner organisations abroad. There is usually a police raid, where victims are identified and referred to counselling centres. There they can stay for different periods of time and explore their options - whether they can and want to stay in the country or come back to Bulgaria. If they decide to come back, the partner organisation connects them to us. We meet them literally at the airport and take it up from there. Trafficked persons more rarely seek help on their own initiative. As you know, Animus Association manages the only crisis centre in Sofia for survivors of violence. In the past 15 years it has accommodated 1600 women and children victims of violence and trafficking and almost 3000 have used the crisis intervention and counselling programmes. 

- What kind of people are usually vulnerable to being trafficked? 

- It's different for the different forms of trafficking. For sexual exploitation usually young women are recruited. I can't say that there is a clear tendency that they are Roma. It's more or less 50/50 from the people that our organisation has supported. These are women who want to improve their lives, who seek better future. When human trafficking for labour exploitation is concerned, the age group and the gender is usually different. Both men and women, also in their 30's and 40's, are exploited in agriculture, construction or as domestic help... Of course, children are also trafficked. Here there is a clear tendency that they are from Roma origin and are usually exploited for begging and petty crime, which is also a form of human trafficking. 

- Is there a specific case of a victim of human trafficking that particularly moved you? 

- I can say that lately we've been working with very difficult cases of women who have been trafficked because of their extreme vulnerability. We work more and more often with victims with mental illnesses that hinder their perception of reality and risks. They've been abused because of their illness. Other difficult situations are those where the victims are completely illiterate. They can't read or write, they don't know in which countries they've been or which borders they crossed. In both cases we are talking about people who don't know how to help themselves or claim their rights. 

- What advice would you give to people planning to go abroad? 

- Everyone has the right to be happy and to seek their happiness abroad. We do not judge anyone for the choices they make. When people strongly desire something, they are likely to forget about the risks or to underestimate even their own "gut feeling" that something is not right. People should trust their intuition and their support networks. If they have even the slightest suspicion of possible abuse, they should not ignore it but take precautionary measures. I would advise everyone to not be afraid to claim their rights and to contact the respective authorities. This is the only way to receive help, if in need. Our hotline +359 2 981 7686 is also always available. 

Sunday 30 November 2014

Групи

Това е една друга психоаналитична статия, която бях превел преди години, за групите и динамиката вътре в тях, включително конкуренция, власт, емоции.. Тук се разбира всяка конструкция с повече от трима души - семейство, социална, терапевтична, религиозна, национална група, маса, тълпа, и т.н. За съжаление нямам никаква представа кой е авторът и откъде е статията, не съм си записал :)

В тази глава ще разширим гледната си точка и ще обърнем внимание на природата на групата: обстановката в която човешките същества се събират в групи с различна големина и разнообразие, като всяка от тях е по-голяма от сбора на отделните й части. Тези социални структури – образувани от много тела, и все пак в много отношения функциониращи като един цялостен организъм – имат своя собствена динамика, както вътрешна, така и по отношение една на друга.
Хората са социални животни, “стадни животни”, както през 1916г. ни е нарекъл Уилфред Тротър, изтъкнат хирург и наблюдател на хората в групи. Не само заради това, че още от първите си мигове живот ние търсим компанията на други от нашия вид. Също както очите ни са чувствителни към светлината, така и нашата личност функционира в отношения с другите човешки същества. Самата структура на човешкото съзнание е такава, че ние определяме себе си и своето поведение по отношение на тези други. Дори отшелникът е част от социална система, въпреки че е избрал да избяга от нея. Както биолозите, така и психоаналитиците считат импулса за свързаност към ближния за първична, вродена част от нашата природа – основополагаща за нашето съществуване, умствено функциониране и оцеляване, също като инстинктите за храна, топлина, подслон, секс.
Ние се раждаме в социална група, която се състои от поне трима члена. Въпреки че е лесно да се приеме жизненоважната роля на връзката между майка и бебе, всъщност няма такава единица, която да се състои само от майка и бебе. До преди последните развития в репродуктивната медицина, винаги е имало баща, който е бил физически наличен, дори само за малко, в живота на тази майка. Без този баща, или тази дарена сперма, не би имало бебе, а майката не би била майка. И най-вече, независимо дали бащата съществува в живота на майката или не, той съществува в нейното съзнание, за добро или зло, като бащата на това бебе. Освен това бебетата идват на този свят с емоционалната и когнитивна готовност да отговарят на биологичните роли на баща и майка и да формират идеи за двама родители, а не за един, независимо от специфичните културални различия.
Следователно, от самото начало, всеки един от нас е част от биологична и психологическа група от трима, независимо от това кой още съществува в така нареченото ядрено семейство. Тази триичност има огромни последици върху нашето психично развитие. В това ядрено семейство майката и бащата ще живеят заедно, ще са привързани един към друг и ще си сътрудничат за доброто на бебето. Единият родител ще подкрепя другия в грижата за бебето. Така се оформя един триъгълник, в който всеки член има отношения с другите двама, а понякога и всеки член се оказва изключен от това, което се случва между другите двама. Понякога бащата трябва да чака докато майката кърми бебето, или бебето трябва да чака, когато майката и бащата искат да бъдат сами. Начинът по който бебето реагира на променящата се природа на този триъгълник – вън или вътре, веднъж двамата се фокусират върху него като център на вниманието, друг път му обръщат гръб и се фокусират върху себе си – влияе върху развитието на психичната структура на индивида, както и последващите сили и уязвимости на характера.

Ревност
Казваме ревност, когато усещаме психическа болка от това, че сме отхвърлени – когато желани от нас фигури се обръщат към някой друг за нещо, което като че ли чувстват, че ние не можем да им предложим. Ревността е емоция, която тревожи всички. В най-тежката си форма, тя съдържа страх да не бъдем оставени да умрем – бебето, което е оставено твърде дълго само, докато майката и бащата са заети един с друг се преживява като забравено и заличено от техните мисли. Също така може да страда от силни чувства на завист, лишеност и ярост от това, че те си обръщат внимание, и тези чувства на свой ред допринасят за усещането му, че е заличено. Този страх, че е оставено да умре може да бъде много силен фактор в начина по който силната ревност може да доведе до убийство, тъй като отчаянието за психическото оцеляване може да бъде усетено като въпрос на това да унищожиш или да бъдеш унищожен. Престъпленията от страст, както ги наричаме, получават особено съчувствие от всеки, освен от закона, тъй като всяко човешко същество признава силата на импулса.
Ревността причинява много проблеми, болка и мъка, но може да има и значение за оцеляването. Силните протести срещу това човек да е изоставен, независимо дали е дете или възрастен, имат за цел да се увери, че не е забравен, третиран като последна дупка на кавала. Ревността също предполага яростно защитавани връзки, или желание човек да предпазва себе си от мародери; това, както и съперничеството – изразяването на ревност чрез съревнование – са важни компоненти от динамичния живот на всяка група. Съперничество, ревност, съревнование – всички те произхождащи от тази най-ранна група от три – представляват група модели на свързване, произтичащи от биологичната дарба на мъжа и са силно повлияни в израза си от специфичната култура и индивидуалния опит. Семействата и роднинските групи са скрепени от тези структури и импулси повече, отколкото са склонни да бъдат раздирани от съперничество, ревност или съревнование. Затова казваме, че “кръвта вода не става”.

Социални групи
Някога хората ценели родствените групи. Имало някаква сила в това да произхождаш от голямо семейство със споделена преданост. С течение на времето тези родствени групи се усъвършенствали в разграничението на функциите на различните членове, тъй като оцеляването било по-сигурно ако задачите са разпределени: едни ходят на лов, други гледат малките, едни се грижат за домашните животни, други за нивата. Добре функциониращите групи са могли да оценят включването на нови членове, които могат да допринесат към тези функции и чиято лоялност би могла да допринесе към благосъстоянието както на индивида, така и на групата.
В хода на човешката еволюция групите са били образувани все по-често със специфични функции свързани с оцеляването и адаптацията. Поради също толкова очевидни причини е станало ясно, че някои хора са по-добре пригодени или по-добри в определени задачи, докато предпочитанията на други се намирали в съвсем различни посоки. В съвременния развит свят социалните и трудови роли са се развили бързо и са станали още по-специализирани. В нашата голяма група наречена общество, ние разчитаме на други, за да ни помогнат за неща, които не винаги можем да направим сами за себе си. Разделяме се на работни групи, наречени гилдии, или на професии – и за разлика от семейната група, на която човек е член, независимо дали му харесва или не, членството в тези групи е повече или по-малко доброволно и избрано, и предполага известно знание или специални умения.

Млада учителка излиза вечерта с приятеля си, “забравяйки”, че е оставила на котлона чинийка с пилешки кокали и дреболии, които готвела за бульон. Когато се върнала намерила пожарната пред сградата, дим излизащ от вратите и прозорците, а апартамента й пълен с пожарникари. Обитателят от долния етаж чул алармата през пода на апартамента й и след като никой не вдигнал телефона, повикал пожарната. Пожарникарите лаконично се опитвали да успокоят учителката. “Не се безпокойте, случва се постоянно”. Един от тях, като се сетил, че тя преподава на малката му дъщеря, й казал с усмивка, че обещава да не каже на директорката. Приятелят й не бил толкова разбиращ като пожарникарите, защото апартаментът миришел на изгорели кокали още един месец след това.

Тази потенциално опасна ситуация показва взаимозависимостта между категории от хора, повечето от които никога не са се виждали преди и които въпреки това разчитат един на друг за помощ – за взаимното изпълнение на ролите и задачите, които карат обществото да продължава да върви напред като едно цяло.
Тази взаимна подкрепа и сътрудничество не е лесна или проста. Трудните преговори се случват в полето на политиката и са необходими за цялостното и взаимно функциониране на различните единици, които съставляват една по-голяма социална група. Понякога напрежението, което се създава от вътрешната политика на групата може да бъде оправено, когато групата си намери общ враг извън своите граници, което означава, че сътрудничеството вътре в групата може да бъде купено с цената на конфликт между тази група и околните – принцип, който може да бъде видян както вътре, така и между различни нации.
Сега, когато сме станали по-задълбочени и по-заинтересувани от себе си, разбираме, че групите, независимо дали са малки и фокусирани или големи и сложни, имат своя собствена вътрешна динамика, която може да подпомогне или спъне изпълнението на задачите им. Това поле на изследване – груповата динамика – се занимава с разбирането на начина по който групите се формират; как работата на групата от своя страна влияе на индивидуалните членове за добро или лошо и как самите групи се отнасят една към друга.
Какво точно имаме предвид, когато казваме група, способна да произведе своя собствена вътрешна динамика? Една група хора в автобуса, които отиват сутрин на работа, група ли е? Обикновено няма никаква връзка между тях – освен ако не се случи нещо в автобуса, което да ги привлече към една обща задача. Например, на някой пътник може да му прилошее внезапно, което мобилизира социалния или групов капацитет на другите пътници – някой отива да каже на шофьора да спре автобуса, друг изважда мобилен телефон, за да повика бърза помощ, трети се опитват да убедят човека, че ще се оправи и че има кой да се погрижи за него. Тази разнородна група така се превръща в работеща група, фокусирана върху ефективното изпълнение на определена задача.
Всъщност, всички групи се създават с цел и вършат работа, за да бъде достигната тази цел. Тази работа може да бъде отглеждане на семейство, гасене на пожар, операция в болница, или работа на спасителна лодка. Понякога целта на групата не е свързана директно с животоспасяващи дейности, а по-скоро с религиозни или магически дейности или различни видове забавление: изкачване на връх, играене на футбол, молитва в църквата, изпълнение на симфония на Моцарт или – понеже човек и сам си измисля работа, ако няма такава – даването на прием.
Тази работа, задачата на групата и свързаната с нея дейност, е зачеването, началото на групата. На второ място групата трябва да развие структура ако иска да функционира правилно – най-вече да има граница, която разделя вътре от вън. Този индивид е член на нашия отбор, той може да влезе. Онзи не е – той ще чака отвън. По този начин се маркира една територия, която може да представлява място – театър, кабинет, дом, футболно игрище или планина; а може и да е психологическа, по-скоро свързана с приятелство, общи интереси, вкусове или отношения.
След това идва времето. Често групата, която е сформирана, за да извърши определена работа – да се погрижи за болния пътник в автобуса, например – престава да съществува, когато работата свърши. Някои създадени групи обаче продължават да съществуват докато членството им бъде прекратено от смъртта – доживотното членство в клуб по крикет, например. Това важи с още по-голяма сила за семейството, където членуването се разпростира отвъд живота на индивида както поради генетични (“Тя е взела очите на баба си”), така и поради обществени причини. Актът за раждане и смъртният акт ни определят като членове на тази група, и за добро или зло, оставаме такива не само цял живот, но и след него – и през повечето време ни е приятно. Затова поговорката “кръвта вода не става” означава също, че се обръщаме към семействата си за помощ и търсим тях, когато ни е най-трудно.
Работните групи често се опитват да избират членовете си на базата на определена представа за компетентност – кой би бил полезен и продуктивен член на този екип? Кой би могъл да поеме ефективно различните задачи необходими за този вид работа: председател, секретар, ковчежник, капитан, готвач? Други групи, често неформални, се създават около идеята за чувствителност, включително предпочитания, вкусове, общи интереси, афинитет: кого харесвам и с кого искам да прекарам времето си? Ако имаме късмет, компетентността и чувствителността ще се припокриват: може да се радваме на компанията на колегите си на работа и поради тази причина да изпълняваме общите си задачи по-ефективно.

Трудни емоции в групите
На практика, обаче, животът на всяка група има проблемна основа, състояща се от дългосрочните емоционални и психични производни на онази група от трима, която вече описахме: майка, баща и дете. Принадлежността към каквато и да е група по-късно в живота събужда – и употребява – възможността производни на тези ранни чувства да се разбудят отново, и тогава те започват да определят не само настроението, но и поведението. Ревност, завист, съперничество, желанието за по-специален статус и желанието за контрол са универсални и вездесъщи. Ако групата иска да функционира ефективно и в хармония, тя трябва да се справи с тях, да ги обуздае. Тези, които успяват да толерират приливите и отливите на груповия живот със самообладание са възприемани като добри колеги, способни на сътрудничество. Често те са тези, които могат да поставят задачата на първо място, да се захванат с работата, независимо от личните чувства, желания или вкусове.
Има хора, които имат проблем с групите и за които членството в група, независимо колко е малка или неформална, е трудно или дори невъзможно. Понякога те може да намерят начин да останат в обществото, така че да могат и да получават, и да дават: работа на морски фар, например, може за някои хора да разреши определени вътрешни трудности с принадлежността към големи социални групи. Други се задържат в усамотено или изолирано състояние в контекста на една по-широка социалност. Хората много бързо реагират на сигнали, които предполагат отбягване или страх, или враждебност и заклеймяват такива индивиди като саможиви. Саможивите хора биват отбягвани и така се установява един затворен кръг, който трудно може да се промени без намеса. Можем да кажем с известна сигурност, че когато е имало трудности в първичната (семейната) група, последиците от тези трудности ще се проявят по-нататък и в други социални обстановки – от обвързването в двойка до групата, малка или голяма.

Групова терапия
От това наблюдение се е развила една силна форма на терапевтично лечение, което използва самата група като основата за лечение на трудностите вътре в нея. Груповата терапия взема някои от основните си идеи от психоанализата и някои от полето на груповите динамики. В груповата терапия влиянието на групата върху пациента и на пациента върху групата може да бъде видяно в действие, тъй като вътрешните трудности на всеки индивид се проявяват в сесията чрез действителните отношения, които са се развили между членовете на групата в стаята. Седем или осем пациенти се срещат в неутрална обстановка с групов терапевт. Задачата на индивидуалните членове е да се опознават все по-пълно. За да стане това, те имат възможността, също като при индивидуалното лечение, да си кажат това, което ги вълнува без задръжките наложени от обичайните социални навици. Работата на терапевта е да помогне на тези индивиди да се променят към добро в своето поведение, чувства и отношения, като интерпретира онези фактори, съзнателни или несъзнателни, които забавят напредъка й. Тези фактори включват както напреженията, които произтичат от групата като цяло, така и онези несъзнателни съпротиви, които съществуват в ума на всеки от членовете й.
Ето един пример взет от група в Катедрата по Психиатрия в една университетска болница. Групата била във втората година от създаването си. По това време членовете й вече се познавали доста добре и осъзнавали, че има още доста работа, която трябва да се свърши. Сред членовете на групата имало практикуващ музикант, журналист на свободна практика, архитект-стажант, чиновник (който страдал от хемофилия), детска учителка, домакиня, пенсиониран офицер от флота и един безработен. Протагонистът в този епизод е Ралф (журналистът на свободна практика), на около петдесет години, здрав и едър мъж с посивяла коса, сресана напред на бретон.

Ралф беше стар ерген. Той беше единствено дете, роден късно, от сравнително възрастни родители, и двамата от които вече бяха мъртви. Независимо от времето той винаги носеше сини джинси и тежък морско-син пуловер. Говореше отмерено и решително, а речникът му бе изпълнен с жаргон придобит от по-ранни терапевтични опити – главно с “алтернативно” лечение.
Ралф беше един от най-твърдите и верни членове на групата. Обикновено пристигаше пръв. Когато някой не беше дошъл винаги питаше дали не се е обадил да остави съобщение и често подхващаше теми от миналата седмица, за да види как хората мислеха по тези въпроси сега. Нарушаваше мълчанието като се чудеше “къде са всички”, предизвикваше другите да спрат с “интелектуалните размишления” и да говорят за чувствата си; и поставяше въпроса със собствената си борба с писането, хроничната си лека депресия и неуспеха му да създаде дълготрайна връзка с някоя жена – или пък мъж. Той беше признат и оценен от останалите като отличен член на групата. И въпреки това, от гледна точка на терапевта – той не се бе променил в никакво конкретно отношение откакто бе влязъл в групата преди две години.
В точно тази сесия, веднага след Нова Година, Ралф говореше за една жена, която е срещнал и харесал на купон и която се връщаше в Щатите след няколко дни. Трябваше ли той да продължи да има интерес към нея? Групата подхвана темата без особен ентусиазъм (историята беше позната) и започна да му помага да мисли по въпроса, макар и малко като по навик. Един-двама членове зяпаха Ралф разсеяно докато той отговаряше на въпросите на Луси (учителката).
Самият терапевт се чувстваше изнервен и от време на време започваше да мисли за други неща, като например какво ще пазарува за вечеря [терапевтът е жена], но основно за това дали хемофиликът в групата, който бе започнал да кърви от едно малко порязване причинено от сутрешното бръснене, ще забележи струйката кръв преди да е стигнала до яката му, и за това, колко е трудно да се изпере петното след това. Трябваше да устои на порива си да прекъсне Ралф, за да предложи на Джак (чиновника-хемофилик) да се избърше. Като че ли никой друг не беше забелязал, или поне не обръщаха внимание. Мислите й относно Ралф бяха да се чуди дали групата можеше да направи нещо повече за този депресиран и някак си откъснат човек от това да му позволява да използва групата като един вид периодично преливане на светлина и топлина, най-близкото до истински или интимни отношения с други хора, което би могъл да постигне.
В следващия момент Луси, леко изчервена, каза със смес от притеснение и отчаяние “Ох, винаги става така като говориш ти, Ралф. Не знам защо, но откривам, че всъщност не те слушам, въпреки че аз съм ти задала въпрос. Просто се отнасям. Ужасно е това, което казвам. Съжалявам, сигурно проблемът е в мен.” Тя имаше хронично натрапчиво усещане, че не е “интелектуалка”, каквито според нея бяха останалите членове на групата. Тя погледна терапевта тъжно, след това сведе поглед. Това изявление обаче напълно разбуди групата и всички погледнаха към Ралф. Ралф смени цвета си и след кратка пауза каза “Това сигурно трябва да означава, че съм скучен”.
Настъпи напрегнато, но много живо мълчание. Ралф отново заговори. “Най-ужасното е, че аз знам, че съм скучен. Като че ли се пускам на автопилот – откривам, че говоря от няколко минути, а не знам какво по дяволите съм казал.” Всички се засмяха и започнаха да казват как и те имат чувството, че са били другаде за последните 20 минути. Сузи каза на Джек, че лицето му кърви и някой му подаде кърпичка да се избърше. С известно чувство на срам Ралф каза, вече напълно искрено, че се опасява, че всъщност няма какво да каже, че е празен – и че говори толкова много, за да прикрие това от хората с които е. Най-накрая се разплака и каза, че смята, че е отегчил дори собствената си майка. Не можеше да си спомни някой път, когато на нея наистина й е било приятно да бъде с него. Затова пък, за групата в този момент, той изглеждаше по-жив от всякога.

След като Ралф бе казал всичко, терапевтът започна да се сеща за причината за парализиращата ситуация в групата преди намесата на Луси. Това, което бе преживявано в груповата обстановка и между членовете беше природата на вътрешния свят на Ралф – отношенията, които съществуваха вътре в него и от които той се чувстваше доминиран. Това, което усещаха другите членове на групата, включително и терапевтът, бе хроничното отчаяние на Ралф от това, че не е способен да намери начин да се свърже с някой, който е важен за него (майка му), някой, който го озадачаваше непоносимо като се държеше “правилно”, беше винаги наличен, очевидно се интересуваше от това, което става, но всъщност не й беше присърце. На мястото на тези необходими емоции – интимност и свързаност – имаше само неразбиране и емоционална отдалеченост.
Според терапевта Ралф носеше в себе си един образ на майка си, който бе озадачен, а може би и уплашен от него и неговите детски нужди. Собственото преживяване на терапевта й беше дало поглед върху природата на майката: жена, която не може да се справи със силните и първични изисквания на бебето си, а изтласква и тях, и него от съзнанието си като си мисли за други, практични аспекти на майчинството – дрехите да са чисти и неопетнени или да не забрави да напазарува. Групата беше успяла, чрез Луси, да превъзмогне словесните детайли на обсъждания проблем и да се заеме с емоционалния проблем: фактът, че всички се преструваха, че са близки с Ралф, а в действителност го бяха оставили на собствените му размишления. Терапевтът не каза всичко това на глас. Нейната цел бе да остави пространство за членовете на групата сами да мислят за тези неща, като по този начин развиват собствените си способности за наблюдение и разбиране. Тя коментира, че групата би трябвало да следи за тази тенденция да се “отнася” вътрешно, тъй като това поведение на членовете й, и съответно на майката, оставя бебето да продължава на “автопилот”. Тя изрази надежда, че групата ще се чувства по-свободна да говори за това, когато се случи в бъдеще.

Как можем да разберем какво се случва, когато членовете успешно проектират вътрешното си състояние върху групата? Това се случва във всяка група, но е особено силно в терапевтична група. Една от причините е, че групата има една единствена задача, която е да разбере собственото си функциониране. Тя гледа навътре – тя няма за цел да сече дърва, да построи къща или да решава политически проблеми. Освен това тя има разрешение да изследва собственото си функциониране на глас, нещо, което е негласно забранено във всекидневния социален живот. Хората си казват неща, които обикновено не се казват, а това може да носи облекчение – за казващия, за този, на когото е казано, както и на групата. И трето, най-важното е природата на самата група. Членовете стават много чувствителни към състоянията на останалите. През повечето време тези състояния се прихващат несъзнателно и негласно и се преживяват от слушателя като че ли са негови собствени. Понякога те биват отреагирани – високомерното спокойствие на един член провокира ярост в друг, който действа раздразнително, като изразява гнева, отречен от провокатора. Понякога тези проекции се усещат преди да се случат, особено когато членовете се познават добре.
В събитията описани по-горе Луси като че ли не бе издържала състоянието, което е прихванала от Ралф и неговото ранно преживяване, че е неспособен да се почувства близък с грижовна майка. Нейният изблик на честност е израз на това усещане, вика на някой, който казва Не мога да издържам това, което се случва, това, което не се случва, между нас! Това изказване на глас помогна на останалата част от групата да осъзнае какво става, както и на терапевта да освободи мисълта си достатъчно, за да разбере, че заетостта й да мисли за яката на ризата и пазаруването също е отговор на проекция, този път на майката, която Ралф носеше със себе си като мъртва тежест.
Тук имаме уникална за груповата терапия ситуация. Различни аспекти от вътрешния свят на индивидуалния член се прихващат от други членове на групата, включително и от терапевта. Вътрешният свят става видим и жив, действащ в отношенията, които биват изживявани в стаята. Луси може би нямаше да може да усети и предаде своята реакция към Ралф по този начин ако терапевтът не бе поела неразбирането на майката относно желанията на бебето, отвръщайки се хладно от тях към манийна защита (пазаруване, чисти яки).
Не би ли трябвало терапевтът да разбере всичко това преди да се стигне до там? Вероятно да. Но също така вероятно една премерена интерпретация докато Ралф си поема дъх нямаше да има тази спонтанност на протеста на Луси, както и внезапната смес от себепознание и спомен и болка на Ралф, а след това и облекчението когато откри различни отношения със себе си и групата. А Луси нямаше да има шанс да открие, че има собствен глас, който е ценен за другите в групата. Една от големите ползи на груповата терапия е, че пациентите могат да си бъдат истински полезни и да го осъзнаят; че терапевтът може да не е единственият човек в групата, който може да допринесе с нещо полезно. Членовете на групата могат да си казват неща от прекия си опит, които никой терапевт не може да каже и за щастие тези неща не просто се изслушват, а и използват. Ралф започна да внимава с тенденцията си да минава на автопилот и стана чувствителен към реакцията на другите и начина по който го слушат.
Това е случай в който изключително сложните вътрешни събития, които се проявиха в стаята между членовете, можаха да бъдат разбрани и използвани за добро. В този случай това стана защото терапевтът, лидерът на групата, е обучен в разбирането на вътре-психичните и междуличностови процеси, както и кога и как да се намеси когато нещата станат по-сложни.

Маси, тълпи и армии
Не всички групи обаче са така настроени да слушат и да се учат и да разбират собствените си процеси. Групи, които са прекалено големи за да може всеки член да познава всички останали по име и физиономия значително се различават от малката терапевтична група описана по-горе. Голяма част от способностите на индивида за размисъл, разрешаване на проблеми и вземане на решение – неговата идентичност – са погълнати и потъват в голямата група.
Апокрифите, гръцката версия на Стария Завет, разказват история за един Израилтянски град, който бил обсаден от Асирийската армия, водена от кръвожадния Олоферн. Когато положението на израилтяните станало изключително тежко и те били на ръба да се предадат или да загинат, Юдит, красива израилтянска вдовица, поискала разрешение от старейшините на града да опита една последна отчаяна стратегия. Тя тръгнала от града към вражеския лагер, облечена в най-красивите си дрехи и бижута, с дарове в ръце и придружавана само от една прислужница. Както се очаквало асирийските войници я арестували и я завели при Олоферн, когото тя убедила, че иска да предаде народа си. Четири дни по-късно, пленен от красотата й, той решил да я прелъсти и наредил да се организира пиршество за тях двамата. Юдит се погрижила той да пие достатъчно вино преди да легне в постелята му. Тогава, веднага щом той изпаднал в пиянски сън тя извадила меча му и с един замах отсекла главата му. След това тихичко се върнала в обсадения си град с главата му вързана в кърпа. Когато настъпило утрото и асирийските войници намерили своя водач обезглавен, те се паникьосали и се разбягали. Като че ли цялата им способност за мислене, планиране и действие е била инвестирана в Олоферн, и така самата армия била обезглавена от Юдит. Олоферн на свой ред се е държал глупаво и грандомански, накаран да вярва, че е всемогъщ от това, че всички му приписвали цялата сила и знания. И последователите, и последваните са в риск от процесите, породени в големи групи, особено такива, в които сляпото подчинение на водача е част от основната култура.
Сред описателните думи за големи групи са маса и тълпа. Тълпата е голяма група с малко структура или организираност и поведението й е непредвидимо. Масите имат повече цялост, която обаче е опасна – групи, решени да открият и унищожат някакъв враг, независимо дали е реален или въображаем. Хората, които изграждат масата не се вслушват в гласа на разума или реалността. Масата мрази мисълта. Примитивните импулси, които съществуват като потенциал във всеки член (във всяко човешко същество) могат да бъдат използвани и усилени от безскрупулни лидери, а резултатът може да бъде хаос и кръвопролитие. В нацистка Германия в края на 1930-те масата твърдо била открила врага в лицето на евреите и в нощта на 9-10 април 1938г., известна като Кристалната нощ, всеки прозорец или витрина, за които се знаело, че принадлежат на евреи, били потрошени в оргия на безумно насилие подпалвано от Гьобелс. 7500 еврейски фирми и магазини били сринати със земята, 177 синагоги изгорени или разрушени, и 91 евреи убити.
Шекспир е разбирал добре страстите на масите. Той е използвал част от историята на Римската Империя, опростена и драматизирана, за да илюстрира някои основни черти от поведението на групите. Конспираторите убиват римския император – Юлий Цезар – от страх, че общественото обожание го е превърнало във всемогъщо чудовище (както вероятно се е случило и с Олоферн). Тогава настъпва драматичен обществен спор в Сената между Марк Антоний, верен на Цезар, и Брут – водач на конспираторите, в който реториката се използва като меч. Те се борят за контрола над римския народ, представен като страстна и непостоянна тълпа, чиито чувства се люлеят насам-натам, тича по улиците и си търси враг, когото да линчува. Намират и убиват напълно невинен човек, въпреки че откриват, че не него търсят. За страстите на масите не съществува невинност. Група в такова примитивно състояние си избира примитивен лидер, който да служи на нейните цели и ако не се намери подходящ враг, групата си го създава.

Цина: Да, аз съм Цина.
Гражданин: Разкъсайте го на парчета, той е конспиратор.
Цина: Аз съм Цина поета, аз съм Цина поета.
Гражданин: Разкъсайте го заради лошите му стихове, разкъсайте го заради лошите му стихове.
Цина: Аз не съм Цина конспираторът.
Гражданин: Няма значение, казва се Цина, изтръгнете сърцето му.
Граждани: Разкъсайте го, разкъсайте го на парчета!

Различни варианти на тази сцена са били разигравани много пъти в историята. Религиозната страст през Средновековието и началото на Съвремието доведе до Инквизицията, която, както предполага името й, не е чакала оплаквания, а активно е търсела онези, които е смятала за еретици, вещици или алхимици. Употребата на мъчения като средство за извличане на самопризнания получава папското одобрение през 1252г., а Томас де Торквемада, испанският Велик Инквизитор, е отговорен за над 2000 изгаряния на клада. Революционният жар във Франция през 1789г., провокиран от криза в основните методи за препитание, доведе до Якобинската диктатура, резултатът от която са 300 000 заподозрени и 17 000 екзекуции.

Лов на вещици и Идеализация: Две страни на една монета
Ловът на вещици по време на ерата на МакКарти в Америка през 1950-те, привидно в търсене на комунисти смятани за враг на държавата, се провежда с подобна страст. Наказанията включваха и доживотната загуба на всякаква възможност за работа. В този случай се подклажда омразата. По същия начин нейната противоположност – любовта – може да бъде подклаждана и усилвана, за да произведе идеализацията. С подобна ирационалност други групи може да бъдат обзети от желанието да притежават идеален лидер, идея, цел или принцип. Въпреки че външното поведение може да бъде доста по-различно, те имат повече общо с масата движена от омраза, отколкото изглежда на пръв поглед. Всеки, който не е съгласен със свещената природа на избрания лидер бива отлъчен или изключен от групата. Объркани млади хора понякога попадат в секти, които в началото им предлагат безусловната любов и подкрепа, от които имат нужда. Когато обаче тези млади хора се почувстват по-сигурни и започнат да мислят или дори изразят желание да обсъдят някои от основните убеждения на групата, или просто искат да се приберат вкъщи, нещата се променят драстично. Може да бъдат пленени или третирани като престъпници.
Двата вида групи – едните подхранвани от омраза, които са насочени към врага, а другите – подхранвани от идеализация и насочени към божество – си приличат по това, че членовете и на двете са подчинили собствените си способности за индивидуално мислене, плануване и вземане на решение на лидера. През 1978г. Джим Джоунс завел групата си от почти хиляда последователи (една четвърт от които били деца) в джунглите на Гвиана, за да извършват масово самоубийство. Толкова изцяло членовете на групата са били отдали собствените си способности за мислене на водача. Водачът е възприеман като този, чиито думи имат тежест, дори божествена тежест, и индивидуалните членове се подчиняват, кланят или предават на този водач без капка съмнение в него.

Нация, Народ и Верую
Политолози, дипломати и експерти в международните отношения трябва да се борят с тези въпроси, тъй като подобни процеси се случват на национално и международно равнище. Освен това, тези процеси се използват от държавни глави, за да влияят на националните настроения. Тук се ограничава точната информация, която получаваме и най-вече способността ни да направим някаква промяна. И въпреки това понякога изглежда, че цели нации и културални групи се държат така, като че ли тези нежелани качества като алчност, грабителство, предразсъдъци, злоба и нечестност се намират в друга видима група. Север и юг, католици и протестанти, черни и бели, нацисти и евреи, евреи и палестинци, сърби и албанци, араби и християни – всяка група в един или друг момент вярва, че има монопол върху истина, нравствена правота и прилично поведение.
Големите религиозни и териториални конфликти се дължат на психичните механизми отричане и проекция, които намират готов израз и опасно се усилват в група, особено в големи национални и международни групи. В малки групи, създадени с цел терапия, механизми като тези могат да бъдат наблюдавани и изказани на глас. И все пак признаваме, че е трудно да се променят чувствата или поведението дори в терапията, а какво остава да се повлияе на цяла национална, племенна или религиозна група. Съзнателното търсене на промяна към добро е дълго и трудно начинание както за индивида, така и за групата. Значително постижение е, че напоследък се правят промени в съдебната система, които водят до решение, че никой, дори държавен глава, не може да има имунитет от преследване за нарушение на основни човешки права.

Знаейки толкова за влиянието на индивида върху групата и на групата върху индивида за добро или зло, е странно, че не взимаме тези фактори под внимание по-лесно. Образованието, политиката, социалните услуги, болниците, полицията, съдебната система, фабриките, религиозните групи, младежките движения, търговските предприятия биха могли много полезно да използват едно по-задълбочено разбиране на теорията и най-вече практиката на групите. Не трябва да пренебрегваме собственото си знание, както изглежда, че правим. Може би това също е групов процес. Той се докосва до най-базисните човешки конфликти, които съществуват у всеки индивид и всяка група: конфликтът между съзидателност и разрушителност, желанието за живот и неговата противоположност – това, което психоанализата нарича инстинкта за смърт. Тук сме изправени не просто пред един избор. Това е конфликт, който продължава цял живот и чието значение не може да бъде подценявано.

Sunday 23 November 2014

Лъжи и истини за германския закон за проституцията

Този пост е преведен от блога Research Project Germany, който изследва проституцията и положението на проституиращите в Германия. Преводът е мой, по молба на автора на блога. 


Лъжи и истини за германския закон за проституцията

Въведение за незапознатите

Митовете, които циркулират за германското законодателство за проституцията са идеален пример за това как когато повтаряш една лъжа многократно, тя започва да бъде приемана за „истина”. И тъй като противниците на проституцията и някои политици от други държави често използват Германия като пример за уж провала на легализацията на проституцията, списъкът по-долу разглежда някои от често срещаните твърдения за германския Закон за проституцията от 2002 година. Списъкът съвсем не е изчерпателен и информираните читатели няма да открият в него нищо ново. Единствената му цел е да предостави доказателства, които оборват погрешните представи и лъжите, които за съжаление твърде често се появяват в медиите и други източници.

Лъжа: Германия легализира проституцията през 2002 година.

Истина: Проституцията в Германия е легална през по-голямата част от 20ти век. Целта на Закона за проституцията от 2002 г. (ProstG) е да подобри юридическото и социалното положение на проституиращите и да премахне съществуващата дотогава представа за проституцията като нарушение на обществения ред.

Лъжа: Законът дава право на мениджърите на публичните домове да определят (Weisungsrecht) с кои клиенти да се срещат проституиращите и какви сексуални услуги да им предоставят.

Истина: Мениджърите имат само ограничено право да дават насоки (eingeschränktes Weisungsrecht), което им позволява единствено да определят работното място и работното време.

Лъжа: Само 44 проституиращи в Германия са регистрирани към Националния осигурителен институт.

Истина: Оценката на германското правителство [за въздействието на Закона за проституцията] показва, че 86,9% от интервюираните проституиращи имат здравна осигуровка. Въпреки че по-малък брой внасят пенсионни осигуровки, това се отдава на други фактори, като например колко дълго време възнамеряват да останат в тази индустрия и личната нужда от сигурност.

Що се отнася до тези „44”: както посочва докладът на правителството, основните пречки, които споделят проституиращите, са неяснотата дали трудовите договори действително биха предоставили някакви социални и материални предимства и доколко по-късно могат да срещнат други, неочаквани трудности. Само една много малка част със сигурност искат трудов договор, докато мнозинството по-скоро отхвърлят тази възможност. Те изказват опасения, че ако сключат трудов договор биха изгубили сексуалната си автономия, както и възможността сами да определят кога и къде биха искали да работят. Други пречки са страхът от изгубване на анонимността, както и негативните социални последствия, които биха могли да възникнат, ако се разбере какво работят. Затова проституиращите не разкриват професията си пред властите и осигурителните дружества, а се регистрират с други професии.

Лъжа: Бюрата по труда могат да принудят безработните да започнат да проституират.

Истина: Условията за приемане на „разумна работа” не означават, че на безработните се предлага работа в проституцията. Материали в медиите, които твърдят обратното са неверни.

Лъжа: Трафикът на хора с цел сексуална експлоатация се е увеличил след приемането на Закона за проституцията.

Истина: Въпреки засилената полицейска дейност в тази сфера, годишните отчети на Федералната криминална полиция (BKA) не показват никакво значимо увеличение на броя на идентифицираните жертви, което да предполага разширяване на явлението трафик на хора като следствие от закона.
През 2003г., една година след приемането на Закона за проституцията, BKA регистрира 1235 потенциални жертви на трафик – изолирано увеличение спрямо предишните и следващите години: 2000 (926), 2001 (987), 2002 (811), 2003 (1235), 2010 (610), 2011 (640), 2012 (612). През 2013г. са регистрирани 542 потенциални жертви. Това представлява значителен спад от почти 44% от 2003г. насам. Както правителството заяви през 2013 година, от качествена гледна точка, рискът от трафик на хора с цел сексуална експлоатация в Германия е ограничен. Това, което се е увеличило, обаче, са материалите в медиите, свързани с трафика на хора и следователно впечатлението, че и самият феномен се е разраснал.

Лъжа: Законът за проституцията се е провалил.

Истина: Законът не се прилага равномерно в различните федерални провинции, а в повечето случаи дори се заобикаля чрез местни наредби. Както посочва Rebecca Pates, „[Законът за проституцията] е може би е единственият федерален закон, който умишлено не се прилага от администрацията.” Закон, който не се прилага, не може и да се провали. QED.

Забележка: има достатъчно други доказателства, които оборват горепосочените лъжи. За целите на това общо въведение са използвани като източници само оценката на правителството, годишните отчети на Федералната криминална полиция, една академична статия и един блог. 


Превод на английски от Matthias Lehman. За английската версия на тази статия натиснете тук

Saturday 15 November 2014

Черен Петър или малко за расизма

Вече повече от пет години живея в Холандия. Причината да дойда тук, освен прекрасната възможност за работа, която ми се отвори, беше и идеята за либералната Холандия - брачното равенство, приемащото отношение към гей хората, легализираната проституция, почти легализираната марихуана... Когато пристигнах тук, обаче, осъзнах, че това е по-скоро една леко романтична представа като за цяла държава и цял народ. Забелязах, например, честото посочване на изкупителни жертви - те са мързеливи, живеят на социални помощи, вдигат шум, вършат престъпления, не спазват "холандския ред". Първо бяха мароканците и турците, след това поляците, българите и румънците, сега пак са мароканците... Отделно чувах и за дискриминацията към трансполовите хора, стигмата към проституиращите и административните пречки пред тях, множеството изисквания към лица, кандидатстващи за убежище в страната и т.н. Но никога не се бях замислял за скрития расизъм на холандците. 

Един от любимите холандски празници е Sinterklaas, по едноименния светец (също така Sint Nicolaas - Св. Николай), който се празнува на вечерта преди Никулден - 5 декември. Понякога се шегувам, че тук това е "малката Коледа", но по традиция за холандците, това всъщност си е денят за размяна на подаръци и празнуване със семейството, докато 25 декември е повече формалност. Разбира се, в последните десетилетия, под натиска на популярната култура, Коледа добива все по-голямо значение и тук, но моите холандски приятели ми споделят, че на Sinterklaas е истинското разменяне на подаръци, и за деца, и за възрастни, докато на Коледа си подаряват по една книга, например, като за отбиване на номера. Синт е прототипът на Santa Claus - добрият старец с бяла брада и червена роба, който носи подаръци на добрите деца, а лошите - отвежда на следващия ден в Испания (всяка история трябва да бъде и леко абсурдна, нали, аз лично не бих имал нищо против да бъда отведен в Испания през декември). 

Синт си има помощник - Zwarte Piet (Черен Петър) - и сега думата ми е за него. В последните години в Холандия тече ожесточен дебат около Zwarte Piet - много хора намират образа му за расистки и резултат от миналото на Холандия като държава, търгуваща роби. През 2013г. дори имаше разследване от Офиса на върховния комисар на ООН по човешки права, но в крайна сметка не обвиниха Холандия в расизъм. 

Това, което забелязвам, обаче, е че главно чужденците и черните намират героя за расистки. За белите холандци това си е просто една традиция, един празник, и герои, които са любими на децата (и съответно остават такива, когато децата пораснат). И холандците яростно защитават Черния Петър и отказват да го видят като расистки образ и евентуално да го променят. В интерес на истината, едната от легендите за произхода на Черния Петър е, че е бил роб в Етиопия и Св. Николаас го е освободил. Като благодарност, Пит предложил да му бъде помощник - по-скоро благородно деяние, отколкото расистко или робско.. Напоследък все по-често се изразява и теорията, че е черен заради това, че е минал през комина и е целия в сажди. Това обаче не обяснява ярко червените устни и огромните обеци, нали? 

Но мисълта ми е за дискриминацията и расизма, които не виждаме, тъй като не ни касаят. Аз самият нямам силно мнение по дебата с Черен Петър - разбирам доводите и на двете страни. Но аз съм бял и не мога да усетя расизма така както вероятно черните хора. Според проучване от юни 2014г., мнозинството не-бели холандци смятат, че Zwarte Piet е дискриминиращ образ към тях или някой друг. За сравнение, само 25% от етническите холандци смятат, че е дискриминиращ към някой друг. Това според мен трябва да е достатъчно, за да бъде променен героя по някакъв начин. Приятелят ми е бял холандец и, както и останалите, силно си защитава традицията и не вижда нищо нередно в този герой. Опитах се да му обясня, че при други обстоятелства - такива, които биха засегнали него - сигурно не би мислел така. Ако например помощникът на американския Дядо Коледа беше холандец, чиято основна черта е да е скръндзав. Или Zwarte Piet беше гей, който вместо да влиза през комина, например, подрежда цветя в домовете на хората и пръска сребрист брокат навсякъде... Аз бих счел такъв персонаж за обиден, пък бил той и детски герой. 


Photo: ANP, source: Nu.nl
Тази година, в опит да се успокоят духовете, излизат и зелени и сини Zwarte Piet, или без обеци и толкова начервени устни. Някои хора смятат това за още по-гротескно, а други протестират още по-силно срещу развалянето на любимия им герой. Все пак, има и някакъв напредък - 6 от 211 общини са заявили, че ще представят различен Zwarte Piet например в Гауда ще е свързан с популярното сирене. Но вероятно ще мине много време докато традицията изчезне (ако изобщо изчезне) и една от причините е, че натискът за промяна в Zwarte Piet се счита за още един нежелан ефект на глобализацията и политическата коректност. 

Tuesday 11 November 2014

Hey! Mind your language!

There are several phrases in anti-trafficking discourse that I am extremely uncomfortable with. Or even piss me off! They are not only conceptually and semantically incorrect but their main effect is to shock and outrage instead of the (I assume) intended "awareness-raising". I will list them here in decreasing order of annoyance/incorrectness. 

Sex trafficking
Erm, I don't know, Shared Hope Intl., I would guess it's, erm... "the recruitment, harbouring and transportation OF SEX"? 

At work I often receive e-mails from do-gooders who want to help "those sex trafficked sex slaves" (hey, did you think this was an adult phone line??) or work to end "human/sex trafficking" (I can't imagine another context where you would use "human/sex something"!). 

I have the feeling this started from the US and I think I understand the desire to use the phrase - to be brief and explain the highly complex phenomenon of "human/sex trafficking" within the "elevator pitch" of 10 seconds because you're so busy busy busy, but do we really need to put laziness, brevity and convenience before reality? After all, it's also much faster and brief to say "the n word" than "a person of colour", yet no self-respecting person says "the n word" anymore. And I see several problems with the phrase "sex trafficking". From a practical perspective, it contributes to the conflation of (human trafficking for) sexual exploitation and consensual sex work (although I suppose those who use "sex trafficking" don't make this distinction anyway). But from a linguistic/semantic point of view, people are trafficked, NOT SEX, and the purpose of trafficking is exploitation, NOT SEX! Some people may not see it, but there is a clear difference between sex and sexual exploitation. And although the meaning of "sex trafficking" is clear to everyone, the people and the exploitation are missing from it, as if they are somehow unimportant. But words matter and guide policies, and the fight against human trafficking becomes a war on sex, in which the buyers of commercial sex are portrayed as just as bad as the traffickers, while the actual trafficked people and their human rights come secondary. "Trafficking in persons/trafficking in human beings/human trafficking for sexual exploitation" may be a bit of a mouthful but is much more correct from a conceptual and semantic point of view. 
And then there's even the derivative verb "sex trafficked", which I find even more annoying. As a linguist by education I both welcome and dread the development of language - you just never know which madness will catch on next. While browsing for this part, I came across a similar complaint, albeit on more everyday issues: 

"When my aircraft pulls up to the gate at airports these days I am deplaned. At restaurants, my food gets plated (I wonder why my drinks aren’t also cupped or my soup bowled). People used to engage in dialogue. Now they just dialogue. Friends no longer enjoy fellowship, they simply fellowship..."

"Trafficked for sexual exploitation", although not quite as "sexy", is clear and precise enough and doesn't abuse the language (and is not even such a mouthful)! 

Labour trafficking 
Similar objections to those towards "sex trafficking" - people are trafficked, not labour and the purpose of trafficking is exploitation, not "regular" labour. And of course, there's the verbed form again - "labour trafficked", aaargh! 

I am anxiously awaiting the moment when "begging trafficked" will be a thing... 

Finally, to my knowledge, "sex/labour trafficking/cked" are only used in English. In other languages, we use appropriate terminology, such as trafico de seres humanos, traite des êtres humains, Menschenhandel, торговля людьми, etc. So please, English language speakers, we know you're busy but don't be so lazy!

Slavery 
This is another term whose main aim is to shock and outrage and its use has also grown exponentially in the past few years, with popular names as Slavery Footprint, Global Slavery Index, Free the Slaves, National Slavery Month, popping up every so often. While I'm fine with some metaphorical derivatives, such as "modern(-day) slavery", "practices akin to slavery", "slavery-like conditions", etc., which make a symbolic link between slavery, human trafficking and forced labour, I don't agree with the single use of the word "slavery" and "slaves" to denote human trafficking and forced labour and the people living in these conditions. 


Yeah, no, there aren't! According to this Wikipedia article, in 1841 there were around 8-9 million slaves in India alone. Add to that the slaves in the Ottoman Empire, in the European colonies in Africa and Asia, and in China and I'm sure you'll get a number much higher than even the wildest speculations about "slavery" today. And what about throughout history - Egypt, Babylon, China, India, Mongolia... - when maybe not in absolute numbers but as a prevalence, slavery was probably much higher than the 0.4% today (30 million "slaves" for seven billion people). Needless to say, even one person in a situation of trafficking or forced labour is one too many! 

Although the definitions of "slave" in the Oxford dictionary and Merriam-Webster can be understood as related to exploitation and forced labour, in some figurative way we can all be considered slaves to capitalism and neoliberalism. In a more literal sense, many trafficked persons actually do own property and are free to leave but do not, in the hope that they would receive the payment that they rightfully earned. And from a practical perspective, do you really want to call trafficked people "slaves"? If you're a service provider, would you really say to your client "you were a slave and you need support now"? If I were out of a trafficking situation, I'd rather hear something like "you've been a victim of human trafficking" or "a serious crime was committed against you". 


For me the terms "exploitation", "forced labour", "human trafficking" and even "slavery-like conditions" (and similar) are clear and precise enough, while "slavery" on its own usually only sensationalises the issue and shocks and outrages the audience. The problem with shock and outrage is that they are not just "raising awareness" but creating do-gooders who just want to "help those sex trafficked sex slaves". 

Victim 
I guess this is the least contentious one and not really annoying, but still should be avoided, where possible. The reasoning is that the word "victim" suggests passivity and lack of agency, someone who can't think or act for themselves but has to rely on others. Instead, social workers and psychologists often prefer more neutral or empowering terms, like "trafficked persons" or "survivors of trafficking" (emphasising the strength of living through the trafficking situation). The word "victim" cannot be avoided because of official documents and legal frameworks, according to which only officially identified or presumed victims can access services or file a complaint against the traffickers. But I think anti-trafficking organisations and especially service providers, at least in their interactions with the clients, should refrain from using it. 

Sunday 26 October 2014

The demand side of human trafficking

"Demand" is a major concept in anti-trafficking work. All international anti-trafficking legislation urges states to "take measure to discourage the demand that fosters all forms of exploitation". Anti-trafficking organisations often state that "like any economic activity, human trafficking is based on a supply and demand model". Taken more broadly, this suggests that in our consumer society, where we try to have more of everything, we demand cheap goods and services, which in turn puts pressure on producers and companies to lower the production costs, which in turn can be best achieved through exploitative/unfair labour. More narrowly, but more vocally, the concept of "demand" is used to denote men's demand for paid sex, which in turn suggests that more sex workers are necessary, which can be achieved through more women trafficked for sexual exploitation. The #EndDemand hashtag is usually used to call for the prohibition of prostitution or the criminalisation of the clients of sex workers as a way to end the demand for prostitution and by extension of this narrow view - trafficking. 



I am uncomfortable with the issue of "demand" and unconvinced in it but I also don't feel knowledgeable enough to try and disprove it. The Global Alliance against Traffic in Women (GAATW) has published a very good research "Moving Beyond 'Supply and Demand' Catchphrases", which shows the limitations of this oversimplification of an otherwise complex issue. But I still want to share briefly some issues I have with it, before moving to my main point. Firstly, I don't quite agree with the notion of consumer demand for cheap goods and services, which leads to exploitation of workers. "Cheap" is a very subjective notion - what is cheap for me is expensive to someone else and the other way around. Surely millions of people in the world demand cheap apartments, jets and boats or cheap Fendi and Gucci bags and Vera Wang wedding dresses but I haven't seen a large supply of them. And conversely, are we sure that Fendi and Gucci are more fair employers than H&M or could it be that they are just as unfair but simply pay higher fees to designers, more for advertising and their CEO's live more lavishly? Secondly, as for commercial sex, again I don't agree that there is demand for trafficked women in prostitution. There's probably a general demand for cheap, easy, accessible and uncomplicated sex but there are plenty of people who are willing to offer it, whether for money or not. It's not even certain that a trafficked prostitute is cheaper than the free ones - at least in the Amsterdam Red Light District there is a minimum price that all sex workers ask. Thirdly, I don't agree that the demand always shapes the supply. I can't imagine that there was a huge demand for, let's say, cherry-flavoured Coca Cola, where thousands of people begged the company to put cherry flavour in its drink. I rather imagine that someone at Coca Cola had this idea, tested it on the public, saw that some people liked it, and the company started selling it (the actual history is a bit different but still doesn't suggest that there was a demand preceding the supply). Similarly, I'm not sure there was a clear demand for flavoured vodka, camera inside a mobile phone or even smart phones, an app that counts your steps, nylon stockings (note the sentence "The introduction of nylon... began a high demand for stockings..."), etc. These may be silly examples, but my point is that maybe because there are women willing to sell sex - there are men willing to buy it; because there are cheap goods and services - there are people who buy/use them. Lastly, to call vulnerable people, migrants and victims of trafficking "supply" is just humiliating and dehumanising. 

To me there are two demands that lie at the core of human trafficking - the demand of people for better life and the demand of the exploiters for quick and easy profits. Everyone agrees that the root causes of human trafficking lie in the poverty, unemployment, inequality and injustice in countries of origin. In their demand for better life, people become vulnerable to exploitation, whether by migrating to another country, or by undertaking precarious work. On the other hand is the "demand" of exploiters for higher profits/lower labour costs. Obviously there are employers in agriculture, construction or domestic work who provide decent wages and working conditions and others who don't. But to us, the end consumers, the price of prawns or mushrooms or apartments is the same, whether produced through fair or unfair labour, which means that the exploitative employers simply cash in on higher profits. This means that to #EndDemand we need to end the structural deficiencies of global economy and to address the unequal distribution of wealth, gender-based violence, discrimination, corruption and injustice and to ensure decent working and living conditions for all people. Instead, governments of the Global North prefer easy, simple and populistic measures to #EndDemand, such as the criminalisation of sex work, which will only leave even more people in poverty.

Fortunately, there seems to be an increasing understanding of the need to address the root causes of human trafficking and the demand for equality, justice and decent life. On World Day of Social Justice, the ILO and OSCE published a joint statement "Fighting human trafficking means fighting poverty, unemployment and inequality", which is also reflected in the 2013 annual report of the OSCE Special Representative for human trafficking Maria Grazia Giammarinaro. I am hopeful that Ms. Giammarinaro will continue this line of thinking in her new position of a UN Special Rapporteur on human trafficking. Dr. Helga Konrad, former OSCE Special Representative, also states in an interview that "combating human trafficking requires addressing social inequality". 

Sadly, at the same time, the EU adopts a resolution to criminalise the purchase of sex as a way to address human trafficking and gender inequality, negotiates the TTIP and ISDS behind closed doors and is fortifying Fortress Europe... 

Tuesday 30 September 2014

Развитието на сексуалната идентичност у хомосексуалните мъже


Richard A. Isay, M.D.

Psychoanalytic Study of the Child, 41:467-489 (1986)

РЕЗЮМЕ
В тази статия аз очертавам три широки етапа при изграждането на хомосексуална идентичност: етап на формиране по време на детството, етап на затвърждаване през юношеството и ранната зрялост и интегриране по време на зрелостта. Етапът на формиране се характеризира с импулси и фантазии към собствения пол в ранното детство. Спомените за тези ранни модели на възбуда може да бъдат изтласкани, но стават по-достъпни чрез анализата на индиректните спомени, проявявани в преноса и в избора на сексуални обекти. Разбира се, може да бъдат и директно възпроизведени. Преживяването за „различност” в ранното общуване с връстници изглежда включва предсъзнавано признаване на възбудата от собствения пол. Други аспекти на различността от връстниците могат да подействат като параван за тези изтласкани спомени.

Затвърждаването и интегрирането на хомосексуалната ориентация изглежда се улеснява от топла и любяща майка, която позволява на детето да изгради положителен образ за себе си и баща си. Хомосексуалните мъже, които са били използвани от майките си като тяхно нарцистично продължение и които може подсъзнателно да са усетили тяхната амбивалентност, като цяло проявяват повече мазохистични тенденции и по-лош себеобраз поради ранните си нарцистични рани. Те изпитват по-голяма нужда от социален конформизъм поради зависимостта си от социално одобрение за поддържане на самочувствието. Те са по-склонни да ненавиждат хомосексуалността си, както и други аспекти от себе си, да избягват компанията на други гей мъже и да се страхуват от интимност с тях. Отрицателното възприемане на сексуалността им се изразява в и подсилва от незадоволителното естество на връзките им.

Изразяването на хомосексуалната ориентация в късното юношество и ранната зрялост в контекста на топли сексуални връзки и капацитета за формиране на дълготрайни любящи връзки по-късно в зрелостта подпомага затвърждаването и интегрирането на сексуалността като част от положителната идентичност. Този процес продължава през зрелостта както чрез любящи връзки, така и, в зависимост от социалните нужди, чрез поддържането на несексуални отношения с други гей мъже.  

—————————————

В тази статия ще разгледам, на базата на клиничния си опит, някои от преживяванията на хомосексуалните мъже, които водят до формирането на сексуалната им идентичност и нейното здравословно затвърждаване и интегриране по време на юношеството и зрелостта, като част от положителния себеобраз. Целта ми е да разберем по-добре хомосексуалните мъже като цяло, а по-конкретно, да представя някои въпроси, които да ни послужат като насоки при оценката на тяхното развитие. Чрез очертаването на нормалния път на развитие, който води до изграждане на положителна идентичност, се надявам да опиша някои от пречките, които стоят пред формирането на положителен себеобраз и пред пълноценното и удовлетворяващо изразяване на сексуалността. И тъй като формирането на личността е процес, който започва в ранното детство и продължава цял живот, аз се надявам да покажа защо всеки опит за промяна на сексуалността на гей мъжете, независимо дали е експлицитен или имплицитно ръководи терапията, неизбежно се оказва вреден за самочувствието им.

Психоаналитиците разглеждат нормалността като непостижим идеал (Offer and Sabshin, 1966). Фройд (1937) пише, че разликата между “нормален” психичен живот и “анормален” такъв е само въпрос на степен: “Всеки нормален човек всъщност е само средностатистически нормален. Неговият аз се доближава до този на психотика в една или друга част и в по-голяма или по-малка степен” (стр. 235). Jones (1931) пише, че нормален ум не съществува, а Eissler (1960) пише, че “в психичната сфера здравето е нереално понятие”. Когато говорим за вътрепсихични конфликти и баланса на вътрепсихичните структури, повечето аналитици са съгласни, че всички ние сме сравнително невротични и няма такова нещо като “нормален” човек.

Макар че на теория психоаналитиците не смятат, че адаптирането трябва да става за сметка на “основни аспекти на вътрешния свят” (Abrams, 1979, стр. 829), когато става дума за живота на пациентите ни, психоаналитиците и други динамично-ориентирани терапевти, като цяло се ръководят от социалните норми и морал и от идеята за отхвърлянето на инстинктите в полза на цивилизоваността (Фройд, 1927). “Отреагирането” има негативно звучене в нашата литература и тези, които постоянно отреагират своите импулси, обикновено се възприемат като неподходящи анализанти (А. Фройд, 1968). Хомосексуалните хора се разглеждат като анормални не само заради социалните предразсъдъци (Isay, 1985) и теоретичната рамка, според която те не са успели да се справят с развитийната задача да постигнат хетеросексуалност, но и защото отреагират сексуалните си импулси, вместо да ги удържат, и следователно не са сюблимирали сексуалността си, за да постигнат социално адаптиране.

В тази статия ще използвам “здрав” и “нормален” взаимнозаменяемо. С тези термини визирам потенциала на гей мъжа да има добре интегрирана личност (Klein, 1960), т.е. личност, в която има достатъчно вътрепсихична хармония, така че той да има положително усещане за идентичността си като хомосексуален и да може да живее и работи без особени пречки породени от вътрепсихични конфликти.

Под хомосексуални мъже разбирам мъже, у които доминира еротично предпочитание към същия пол, т.е. чиито сексуални фантазии са или главно, или изключително насочени към други от същия пол. Повечето хомосексуални хора правят секс. Но и това не е задължително поради потискането на сексуалното поведение причинено от натиска на обществото или поради вътрепсихични конфликти. Има и мъже, които са хомосексуални, но не осъзнават сексуалните си фантазии поради потискането, изтласкването или отричането на тези фантазии. Има и мъже, които са хомосексуални, осъзнават хомоеротичните си фантазии, модели на възбуда и дори поведение, но не признават хомосексуалността си поради цензуриращия обществен и вътрепсихичен натиск. У възрастните, хомоеротичните предпочитания обикновено могат да бъдат открити още през латентните години, пред-юношеството или ранното юношество (от 8 до 13), а понякога и по-рано. Има, разбира се, и хетеросексуални мъже, които поради различни развитийни причини (някои юноши), опортюнистични мотиви (някои делинквенти), ситуационни причини (някои затворници) или за да се защитят от тревожността, може да имат хомосексуално поведение за различни периоди от време и да не са хомосексуални (Isay, 1986).

ПРЕЖИВЯВАНЕТО ДА СИ РАЗЛИЧЕН
Всеки от четиридесетте гей мъже, с които съм работил в психоанализа или аналитично-ориентирана терапия, е споделял, че още от около четвъртата си година, се е усещал като “различен” от връстниците си. Тази различност се измерва в това, че са били по-чувствителни от другите момчета, плачели са по-лесно, чувствали са се наранени по-лесно, имали са по-естетични интереси от другите момчета, т.е. са харесвали природата и музиката, “меки” вместо “твърди” обекти, усещали са привличане към други “чувствителни” момчета, момичета и възрастни. Били са по-малко агресивни от другите деца на тяхна възраст и не са обичали спортни и други “груби” дейности (Friedman and Stern, 1980); (Green, 1979); (Bell et al., 1981). Тези различия карат децата да се чувстват като аутсайдери сред връстниците си, а понякога и в семейството. Обширните изследвания на Green (1979), (1985) и Zuger (1978), (1984) потвърждават по-ранните изследвания на Sahrir и Robbins (1973), които показват високи нива на хомосексуалност у възрастни, които в детството си са проявявали женствено поведение. Според тези изследвания, разстройствата в половата идентичност и възприемане поведението на другия пол в детството са добри показатели за развитието на хомосексуалност по-късно, но от тях не става ясно каква част от хомосексуалните възрастни имат разстройства на пола в зрелостта. От моята по-малка клинична извадка, аз съм открил, че много от същите характеристики описани в изследванията на женствени момчета, като изключим носенето на женски дрехи, са били част от живота на гей мъже, които според мен нямат разстройство на пола, т.е. те възприемат и преживяват себе си като мъже, а не като жени. Не съм забелязвал качествено разграничение в ранните детски преживявания описани от тези мъже, които като възрастни са по-конвенционално мъжествени и онези, чието поведение и външен вид са по-конвенционално женствени. Едно по-задълбочено и количествено изследване, обаче, би могло да разкрие някои разлики в ранното поведение на тези две групи гей мъже [1].

Част от тази “различност” от връстниците, която гей мъжете описват, изглежда е възприятието за сексуални фантазии със своя пол и модели на ранна хомоеротична възбуда. Детското усещане за различност, признавано от повечето гей мъже, може подсъзнателно да бъде използвано като параван за тези потиснати ранни спомени за сексуална възбуда от други мъже. Макар че възрастните може и да си спомнят детските фантазии, така както и хетеросексуалните детски сексуални фантазии, те най-често се възстановяват когато се проявяват в преноса или други настоящи връзки. Сега ще опиша накратко трима мъже, които показват начина, по който усещането за различност на детето в ранните латентни години, може да служи като параван за тези ранни сексуални чувства.

Алан беше на 32 години, мъжествен, с някак груби, но красиви черти и малък, поддържан мустак. Той започна терапия заради чувства на самота, дисфория, тревожност и неудовлетвореност от връзките си. Изглеждаше умерено депресиран и разстроен заради края на едногодишна връзка, който бе настъпил предния месец. Той нямаше очевиден конфликт с хомосексуалността си; в първите сесии разказваше открито, че го привличат по-възрастни мъже, но и че му е трудно да ги чувства истински близки. Бе имал петгодишна връзка с един мъж, която описа като “бурна” и сексуално едностранна. Имаше подобно усещане и за една по-скорошна връзка, в която се усещаше прекалено много в ролята на преследващия. В някои от връзките му, ролята на преследващия го караше да се чувства сексуално жив и по-привлечен към партньорите си, отколкото когато него го преследваха. Но ролята на преследвача го караше и да се чувства необичан и недостоен за обичане.

Още в началото на терапията той спонтанно си припомни как като дете се е чувствал по-различен от връстниците си. Едно от описанията на това чувства беше “не обичах да удрям хората или разни груби неща. Бях по-чувствителен. Никога не бях нахален. Обичах да свиря на пиано.” Смяташе, че усещането му за неадекватност произхождаше от това, че винаги се е чувствал като аутсайдер. Одобрението на връстниците, което е получавал лесно заради интелекта, добрия външен вид и мускулатурата си, не успявало да повдигне самочувствието му. “Така и не разбрах как ме избраха за президент на класа. Като казаха името ми си мислех, че говорят за някой друг, не за мен”.

Алан описваше баща си като някак отдалечен, човек на малко думи и още по-малко чувства. Алан и майка му считали работата му за унизителна, макар че винаги изкарвал сравнително добри пари. Майката била депресирана и безпомощна, но и движещата сила в семейството, в което Алан бил любимият и по-малкият от двама сина. В артистичните си и музикални интереси той се оприличаваше повече на майка си, а в пасивността и емоционалната отдалеченост - на баща си.

Още в началото на терапията, преносът прие формата на безразличие към терапевта, което предполагаше нужда да отрича значението ми. В течение на работата ни, той се запозна и премести да живее с нов партньор, който открито изразяваше любов и нежност към пациента. Постепенно той спря да се страхува от чувствата си в преноса и започна да става по-открит и отдаден на новата си връзка. Точно в този период на по-лесно приемане на сексуалните си чувства, той си припомни сексуални фантазии от четиригодишна възраст, които се въртяха около мускулести герои от комикси. Голяма част от терапията се фокусираше върху копнежа му по бащата, когото той възприемаше като слаб. Спомни си и как от около деветгодишна възраст е започнал да забелязва интерес и привличане към други момчета в класа си. В течение на терапията, след като детските му сексуални чувства станаха по-ясни, той все по-малко мислеше за това, че е “различен” и ставаше все по-малко критичен към сексуалните си фантазии и чувства в настоящето. От терапията, и особено от естеството на преноса, ставаше все по-вероятно тези ранни източници на сексуален интерес и възбуда да са били изместване от и израз на изтласкани сексуални чувства към баща му.

Един друг пациент, Бенджамин, започна анализа заради много ниско самочувствие, тежка дисфория и неудовлетвореност от работата и живота изобщо. Той веднага си призна, че е хомосексуален, но за разлика от Алан, в първите часове му се искаше да не беше гей. Изпитваше силен страх от близостта с други мъже. Описваше майка си като досадна и прилепчива, а баща си – като груб и недодялан, но наличен. Като дете Бенджамин се бе чувствал различен – всъщност, не можеше да си спомни изобщо някога да се е чувствал по друг начин. Не се интересувал от спортове, а от музика и изкуство. Не обичал да си играе нито с момчета, нито с момичета на своята възраст и се чувствал самотен и изолиран.

През първите месеци от анализата, той не можеше да си спомни, или беше изтласкал, случки на сексуални преживявания преди университета. През втората година вече можеше да говори за сексуални преживявания от времето когато е бил на 12 години и отишъл в West Village, където един студент го срещнал и го „научил” да мастурбира. Посещенията до West Village продължили през цялото му юношество. Когато мастурбирал, обикновено си фантазирал как някой тъмен, мускулест мъж го отвежда нанякъде и го доминира. Един аспект на преноса без годините беше първо защитата срещу, след това проявления на и накрая изражения на желанието да бъде доминиран и сексуално проникнат от мен. Това беше съпътствано от спомени за топлина и удобство докато лежал в леглото до баща си всяка сутрин през уикендите и баща му му разказвал истории, а след това и от мъгляви детски спомени за сексуални мисли за баща си и други момчета на неговите години. Тези спомени датираха от около четвъртата му година – времето, по което е започнал и да се чувства различен от връстниците си. Както и при Алан, когато започна да си припомня тези детски сексуални чувства, той спря да мисли непрестанно за това, че е бил различен като дете.

Друг пациент, Карл, беше елегантен, гладко избръснат млад мъж, с когото започнахме работа докато учеше в университета. Анализата продължи шест години, с едно кратко прекъсване след като завърши университета и преди да запише магистратура. Причината да започне терапия беше ниското му самочувствие и неспособността да изгражда значими връзки. Сексуалният му живот най-вече се ограничаваше до тоалетната на библиотеката на университета или кабинките в секс магазини. Майка му била изключително внимателна към него до раждането на по-малкия му брат, когато Карл бил на три години. Тя винаги имала големи амбиции за Карл и той се чувствал като нейно продължение. Баща му, макар и нереализиран и подценяван от майката, също бе възприеман като топъл, мил и любящ.

През цялото си детство, Карл се чувствал отчужден от останалите момчета. Също като мъжете, които описвах досега, той не се интересувал от спортни занимания, а обичал природата и бил по-чувствителен от връстниците си. Както и другите, и той смяташе, че тези ранни чувства на различност са допринесли за ниското му самочувствие и лош себеобраз, които изпитваше сега.

Пак както Алан и Бенджамин, в началото Карл се чувстваше безразличен към мен, но все пак изглеждаше отдаден на работата ни и рядко пропускаше сесиите си. През първите години той често наблягаше, че не харесва „по-стари мъже, над 40”, тъй като смяташе, че са „развратни” и само искат да се възползват от него. Изпитваше силна тревожност от идеята да бъде пасивен в аналния секс, а често бил и твърде тесен, за да позволи анално проникване, особено ако изпитваше чувства към сексуалния си партньор. Привличаха го основно пасивни, феминизирани млади мъже, но когато мастурбираше си фантазираше за силни черни мъже с големи пениси.

Много бавно еволюиращият сексуален пренос се проявяваше до голяма степен като сънища, в които той е пасивен и доминиран от мен. Когато тези желания станаха по-явни, той започна смътно да си припомня сексуални чувства към други момчета от ранните си години в началното училище. Дълбоко потиснатите и противоречиви желания да бъде доминиран и обладаван от по-възрастни мъже се изясниха от различни сънища и от преноса, макар че така и не си спомни директно за детско привличане към баща си. Тези потиснати желания изглежда произхождаха от ранното детство и включваха периода, в който той описа, че се е чувствал различен от другите деца.

Мога да обобщя, че от аналитичната ми и терапевтична работа с много гей мъже става ясно, че хомоеротичните фантазии често се появяват на три- четири- или петгодишна възраст. Според мен този период е аналогичен на едиповия етап при хетеросексуалните момчета, само че основният сексуален обект при тези хомосексуални мъже, изглежда е баща им. Нито в естеството на преноса, нито в естеството на избора на сексуалния обект на тези мъже не виждам доказателства за защитно изместване на еротичния интерес от майките към бащите им. Преживяването за различност, което може да съществува заедно с или да дойде малко по-късно от хомоеротичните фантазии, започва по време на ранните периоди на общуване с връстниците. Това преживяване изглежда включва и предсъзнавано възприятие за хомосексуални фантазии.

Периодът на детското хомоеротично сексуално привързване към бащата и произтичащите от него фантазии и модели на сексуална възбуда е първият етап във формирането на хомосексуална идентичност. Преживяването за различност, за не-принадлежност към връстниците (Bell et al., 1981) често се превръща в параван за конфликтни сексуални чувства. И вината от ранните хомоеротични фантазии, и преживяването за различност от връстниците може би допринасят за ниското самочувствие и отрицателен себеобраз в много гей мъже.

Сега ще обърна внимание на етапа на затвърждаване на хомосексуалната идентичност през юношеството и някои от развитийните пречки, които може да възпрепятстват здравословното затвърждаване и продължаващата интеграция на хомосексуалната ориентация като част от положителна идентичност.

ЗАТВЪРЖДАВАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
На 32 години, Алан беше открит за сексуалността си, която не криеше още от първите си години в университета. Както споменах и преди, той с лекота си припомни, че е имал сексуални фантазии с момчета още от четиригодишен. И фантазиите, и привличането му към съученици продължили през цялото време докато е бил в училище, макар и без никакви сексуални преживявания. Той бил популярен в училище заради комбинацията от мъжествен вид, интелект, чувствителност и красота. Макар и винаги да се чувствал като аутсайдер, като всеки юноша и той търсел одобрението на връстниците си. За да може да се “впише”, той излизал с едно момиче през цялото време в гимназията, но толкова се притеснявал, че те ще поиска да правят секс, че получавал диария преди всяка среща. Тъй като така и не правили секс, тя скъсала с него след няколко години. През цялото това време, той отричал да е хомосексуален.

В университета най-близкият му приятел бил гей. Този приятел искал да прави секс с Алан, но макар и привличането да било взаимно, Алан така и не можел да асоциира това привличане с тази сексуалност, която била неприемлива за него. “За него беше окей, но не и за мен. Аз бях либерален преди да зная, че съм гей”. Чак когато бил на 23 се влюбил и внезапно осъзнал и признал пред себе си, че е гей. След това имал сексуална връзка с мъж за първи път. От тогава насам е сравнително открит за сексуалността си.

Опитът на Алан беше сходен с този, описан от другите, които признали сексуалната си ориентация след някакво сравнително внезапно и драматично падане на бариерите на отрицанието и изтласкването. Това “аха” преживяване, причинено от свързването на дългогодишен модел на сексуална възбуда със сексуален обект, се усеща като подреждане на парченцата на пъзел. “Дотогава имах чувството, че никога няма да мога да се влюбя, че нямам сексуални чувства и че те не бяха това, което трябва да са”. Следват чувство на благополучие, облекчение и “редност”. Това преживяване е подобно на това, което понякога се случва в анализата или психотерапията след интерпретация, която може да е правена много пъти, но най-сетне е възприета когнитивно и афективно.

В гей мъжете това преживяване отбелязва както съзнателното признаване на сексуалността им, така и началото на приемането й като част от идентичността. Процесът на признаване и началото на интегрирането са нормални и очаквани събития в развитието на гей мъжете през юношеството, макар че самото преживяване не винаги е толкова драматично както при Алан. Първоначалният етап на затвърждаване на сексуалността рядко се случва толкова рано в юношеството както при хетеросексуалните момчета заради интернализираните социални ограничения и забрани, които карат гей момчетата да потискат сексуалността си по-старателно. В това отношение, Алан се развиваше напълно нормално. По-късното признаване на сексуалната му ориентация и степента на отричане дори пред ранните, съзнателни сексуални фантазии, можеха да бъдат отдадени на юношеското му желание за принадлежност към връстниците и страха, че ще бъде отхвърлен от родителите си, ако е гей.

Ще илюстрирам процеса на признаване и началото на интегрирането на хомосексуалната ориентация с преживяванията на един друг мъж, който идваше при мен на анализа в продължение на две години, след предишна дългосрочна анализа. При този мъж приемането и затвърждаването на сексуалността му бяха забавени много след късното юношество както поради тежки външни и социални конфликти, така и поради вътрешни конфликти.

Доналд наближаваше 40-те, когато успя да признае хомосексуалността си. От детството си бе осъзнавал хомоеротичните си фантазии и възбудата от други момчета в началното училище. Въпреки че е трудно да се прецени предишната анализа само по думите на пациента, според него е имало тайно сътрудничество между него и предишния му аналитик около нуждата пациентът да не бъде хомосексуален. Аналитикът му опитвал години наред да анализира вечно появяващата се хомосексуалност като защита срещу конфликтни, конкурентни и хетеросексуални желания и не анализирал преносните аспектите свързани с неуспешните и болезнени опити за хетеросексуалност, произтичащи от нуждата му да бъде възприеман от аналитика си като „добро момче”. По време на първата си анализа, Доналд се оженил и три години по-късно се развел, след което прекратил и анализата.

След приключването на тази анализа, Доналд несъзнателно се почувствал облекчен от притискащата преносна нужда да задоволи аналитика си и един месец по-късно имал хомосексуална среща, последвана от осъзнаването на сексуалността си и невероятно чувство на облекчение. За първи път в живота си се почувствал като „сексуален, деен и жив”. Ниското самочувствие и депресията, които го мъчели години наред, започнали постепенно да изчезват. Нашата аналитична работа бе насочена към чувствата му на гняв към първия аналитик, която се коренеше и в детството му, към неанализираната преносна нужда да задоволява, и към генетичния и развитийния произход на ранните хомосексуални модели на възбуда. Този аналитичен процес допринесе за интегрирането на сексуалността в идентичността му и подобри образа, който имаше за себе си като „лош”, който отчасти произлизаше от неразбраните, непризнати и отречени сексуални импулси. В последваща сесия три години след приключване на терапията той ми разказа, че от няколко години има удовлетворяваща връзка с друг мъж.

Не всички хомосексуални мъже се разкриват пред себе си така внезапно и с неочаквано голямо облекчение като двамата, които току-що описах. В онези, които имат по-малко нужда от признание от връстниците от Алан и по-малко глад за родителска любов от Доналд, може да има здравословно признаване и интегриране, които се случват постепенно и с по-малко потискане и отричане на сексуалността по време на юношеството.

Едуард, например, започна терапия заради обща депресия преди да започне магистратурата си. Депресията до голяма степен бе свързана с трудностите му да се справя с яростта, която изпитваше към баща си, който напуснал семейството когато пациентът бил на 7 години. Връзката с майката, която описа като интелигентна, топла и любяща, беше като цяло добра, както и тази с втория му баща и братята и сестрите му. През първата ни сесия той най-естествено спомена сексуалността си докато говореше за връзките си и за това как все търси и не може да намери „правилния мъж”. Като всеки гей мъж, той имаше периоди на съжаление или объркване и дори отчаяние свързано със сексуалността си, но не изпитваше и капка съмнение за това каква е тя.

Първият сексуален опит, който си спомняше, беше от когато е бил на 8 години и е бил пипан от по-възрастен мъж. Не беше сигурен как точно бе станало това, но чувстваше, че е бил неволен съучастник в случка, която си спомняше със значителна тревожност и вина. Този спомен имаше сбитост, яснота и афект като екранен спомен, но макар и да съм сигурен, че случката е действителна, все още не знам дали не бе използвана като параван за по-ранни сексуални спомени.

На 12-годишна възраст Едуард бе осъзнал привличането си към няколко учители, които бе разпознал като гей. Усещал силно желание да бъде близък с тях, макар и не специално по сексуален начин. Юношеските му мастурбационни фантазии били за това как някой мъж лежи върху него и той се чувства подчинен и обгрижван. На 15 годишна възраст пътувал в чужбина и тогава осъществил първия си сексуален контакт с един мъж, който работел в хотел. Признал, че е хомосексуален във втори курс в университета, по време на разговор с приятел. Както и предишните двама пациенти, той не усетил прилив на облекчение от признанието на хомосексуалността си, тъй като тя и дотогава е присъствала на предсъзнателно ниво и процесът на интеграция е продължавал още от предишните години и ранното юношество. Проблемите със самочувствието на този млад мъж произхождаха не толкова от ранното усещане, че е аутсайдер или от конфликтната сексуална идентичност, колкото от идентифицирането с амбивалентен баща и раната от ранната му раздяла с него.  

Едуард бе признал сексуалната си ориентация по-рано и по-постепенно от Алан и Доналд. По-грижовната майчина среда му бе помогнала да разчита за самочувствието си по-малко на одобрението на социалната група през юношеството и за него бе по-малко необходимо да задоволява, за да се чувства обичан. Както Erikson пише (1959, стр. 39), такава майчина среда „уверява детето, че то е ценено точно там, където е”.

Както видяхме, развитието на хомосексуалната идентичност може да бъде постепенно, започващо в детството с формирането и разпознаването на предсъзнателно или съзнателно привличане към собствения пол и фантазии със собствения пол. Тази сексуалност се затвърждава все повече с усилването на хомоеротичните мастурбационни фантазии и модели на сексуална възбуда по време на юношеството. През този период на развитие обикновено има някаква хомосексуална дейност. Но заради възприятието за „различна” сексуална ориентация, срама от социалната стигма и по-конкретно липсата на толерантност у връстниците, много нормални хомосексуални юноши може да проявяват и изненадващо малко открита сексуална дейност.

Когато има някаква сексуална дейност, тя може да бъде разграничена от хомосексуалната дейност на хетеросексуални момчета. Тя е по-малко експериментална, случайна и закачлива от тяхната. Тази сексуална дейност се усеща „истинска”, тъй като обикновено има и афективен компонент - или страстно усещане за влюбване, или желание за любов със сексуалния партньор. Тя прилича повече на първоначалните сексуални преживявания на хетеросексуални юноши с момичета, отколкото сексуалната игра на същите юноши с други момчета. Хетеросексуалните момчета могат, разбира се, да „си падат” много по идеализирани по-възрастни мъже или свои връстници, но обикновено не се стига до сексуални действия. Ако това стане, почти сигурно е, че има силна бисексуална или хомосексуална ориентация (Fraiberg, 1961). Хетеросексуалната дейност на хомосексуални юноши обикновено има качеството на експеримент, подобно на хомосексуалната дейност на хетеросексуални юноши и обикновено е съпроводена с голяма доза тревожност.

Силният натиск от обществото и връстниците по време на юношеството често пъти забавя съзнателното признаване и приемане на хомосексуалността до късното юношество или ранната зрялост, дори у гей мъже, които иначе изглежда да имат положителен образ за себе си. Съзнателното признаване и последващото интегриране на хомосексуалността водят до по-добро самочувствие и усещане за благоденствие, по-голям капацитет за любов както в сексуални връзки, така и в приятелствата и с мъже, и с жени, и обикновено, до повишена производителност.

Интегрирането на хомосексуалността в един цялостен и позитивен себеобраз е част от нормалното развитие на здравия хомосексуален мъж. Не всички хомосексуални мъже, обаче, успяват да приемат сексуалността си. Клиничният ми опит показва, че някои ранни развитийни проблеми, свързани с връзката с майката, може да попречат на този нормален процес. За да илюстрирам това, ще се върна отново към Бенджамин, който започна анализа заради изключително ниско самочувствие. Той търсеше мъже, които да го доминират и в ранното си юношество е имал чести хомосексуални преживявания в West Village. Такъв обширен сексуален опит се среща рядко на тази възраст. Той започна анализа при мен след като бе имал няколко консултации с друг аналитик, за когото знаеше, че се опитва да променя хомосексуалните мъже на хетеросексуални. Макар че бе напуснал този аналитик, той търсеше помощ и от мен, и от него, за да промени сексуалността си, която смяташе, че е отговорна за ниското му самочувствие и депресията. В първоначалното интервю с мен, той говореше за сексуалността си все едно е някакъв чужд придатък, който трябваше да бъде премахнат. Силно се страхуваше, че колегите му на работа ще разберат, че е хомосексуален и се стараеше изключително много да не се социализира с други гей мъже.

Бенджамин постоянно търсеше секс. Не можеше да понася тревожността, която изпитваше от това, че е сам и отделен от майка си. Докато обикаляше по нощите из опасни райони на града, той правеше безразборен секс с проституиращи мъже и наркомани, понякога с риск за здравето, живота и вещите си.

Силният мазохизъм и нарцистичните рани, които определяха начина, по който Бенджамин избираше партньорите си и изразяваше сексуалността си, бяха показателни и за трудността му да се приеме като хомосексуален. Той имаше чувството, че майка му го възприема като свое продължение и не му бе предала усещането за отделеност. Тъй като подсъзнателно възприемаше, и се идентифицираше с, омразата й към него, той притежаваше много ограничен капацитет да се чувства достоен за обич и да приема някои аспекти от личността си без компенсаторен нарцисизъм или силна омраза. Сексуалността му, известна на баща му, но не и на майка му, се бе превърнала във фокус и в преместване на аспекти от личността му, които го караха да се чувства мразен или мразещ. Той нямаше капацитета да запази чувство за себе си като добър човек в общество, което отричаше и цензурираше сексуалността му.

Карл също бе потърсил анализа заради ниско самочувствие. За разлика от Бенджамин, той имаше известни притеснения от неспособността си да заформя трайни и значими връзки и някакво желание да промени това. Карл бе имал няколко случайни сексуални преживявания в последните две години от гимназията, а в университета – главно анонимни сексуални връзки за една нощ, което продължи и през първите години от анализата. Той като че ли винаги харесваше мъже, които не биха харесали него, а тези, които го харесваха – или той не харесваше, или ги отблъскваше. Не проявяваше почти никакъв интерес към жени, но няколко пъти бе излизал с жени, за да задоволи майка си, която често му повтаряше, че иска внуци. Още от първите ни срещи той сподели, че е хомосексуален, но и понякога разказваше, че се мрази заради това. По време на анализата от време на време казваше, че може би трябва да отиде при „един от онези аналитици”, които биха го променили. Това ставаше винаги, когато се почувстваше особено близък с мен и заплашен от тази близост, както и от добре защитените сексуални чувства. В началото на анализата, на работа или в университета и той, като Бенджамин, се стараеше да не бъде виждан с други гей мъже.

Ниското самочувствие на Карл изглежда бе свързано с ранната връзка с майка му. Както и майката на Бенджамин, тя като че ли се отнасяше към него като към свое продължение и по различни начини му показваше, че нейните цели и успехи трябваше да бъдат постигнати чрез неговите успехи, а неговите неуспехи и нещастие биха били разочарование за нея. Заради това недостатъчно усещане за себе си като отделен човек и за своите собствени цели, неговото самочувствие в голяма степен зависеше от одобрението на обществото и връстниците, и неодобрителното социално отношение към хомосексуалността силно му тежеше. Макар и да нямаше индикации, че агресията на Карл към майка му бе основното, което определяше сексуалната му ориентация, и тази агресия, и мазохизмът му играеха огромна роля за начина, по който той изразяваше хомосексуалността си и за ниското качество на връзките му. Неговите чувства към сексуалността му действаха като изместване от други източници на само-омраза, и особено гнева му към майката. Връзката с тази увредена и злонамерена майка, която го изпълваше с гняв и само-омраза, водеше до една невъзможност да си позволи задоволителна сексуална дейност в контекста на любяща и удовлетворителна връзка. Както и при Бенджамин, сексът имаше мазохистични оттенъци, които допринасяха към усещането, че сексуалната му ориентация е лоша и мръсна и към провала му да я интегрира като част от положителна идентичност.

С подобряването на себеобраза на Карл, чрез признанието за ранните унижения и отхвърляне, които бяха допринесли към чувството, че е недостоен за обичане, качеството на обектните му отношения също се подобри. Той успя да създаде две трайни връзки с хора, които го обичаха. На свой ред, тези грижовни връзки подобряваха самочувствието му и себеобраза му като гей мъж.

И при Бенджамин, и при Карл имаше един аспект от преноса в средата на анализата, който беше повод за притеснение: щом аз ги приемах и не се опитвах да променя хомосексуалността им, значи и аз трябваше да съм хомосексуален. Следователно аз ставах деградирал и унизен обект като тях. Този важен аспект от преноса бе защита срещу ранна, конфликтна, еротична привързаност към бащите им и отражение на по-нататъшното им възприятие и усещане за тях. С течение на времето, конфликтите около сексуалността им бяха по-добре анализирани и пречките пред създаването на удовлетворяващи връзки бяха премахнати, и така и двамата ставаха по-способни да усетят и себе си, и аналитика по по-одобрителен начин, което доведе в по-късните етапи на работата ни до по-малко сдържано и не толкова защитно изражение на желанието за близост и любов, както в анализата, така и извън нея.

Ще представя още един пример за забавянето и нарушаването на процеса на затвърждаване при формирането на хомосексуалната идентичност. Фред, с когото се срещнахме за първи път когато беше на 17, бе напуснал предишния си терапевт, тъй като той го насърчавал да излиза с жени и изглежда не приемаше неговата хомосексуалност. Фред се чувстваше различен и имаше съзнателни спомени за ранни хомоеротични фантазии и възбуда още от 9-годишен. Мастурбационните му фантазии бяха изключително хомосексуални. На първата ни консултация той нямаше никакво съмнение за сексуалната си ориентация, макар че се страхуваше от сексуален контакт и емоционална близост с други момчета. И двамата смятахме това за невротична задръжка, която пречеше на сексуалното му изразяване и следователно капацитета му да затвърди хомосексуалната си идентичност.

Фред се притесняваше от силата на хомосексуалната си възбуда в университета. Чувстваше се привлечен към много момчета, повечето от които бяха открито гей. Това го караше да бъде особено тревожен заради възможността от взаимно привличане и потенциала за консумиране на това желание. Той потискаше изразяването на тези желания и ако някой го загледаше, той отвръщаше поглед. Във втората година от терапията, той се влюби в един състудент и имаше кратко сексуално преживяване, което му бе харесало, но се чувстваше толкова „неловко” когато видеше новия си приятел, че се отказа от тази връзка. Сексуалният му живот започна да се ограничава само до мастурбиране, като и пушеше все повече трева, за да намали сексуалното си желание и чувството на срам от него.

Сексуалните задръжки на Фред идваха от страха от унижение, който като цяло произтичаше от амбивалентността на майка му към него и баща му. Постоянната хаотична връзка между родителите му и начинът, по който майката омаловажаваше бащата, правеше любовта и еротичната привързаност към баща му източник на унижение и срам. От чувство на гняв към двамата родители и от самозащита, Фред бе твърдо решил да не се излага на унизителното отхвърляне от майка си, като отказваше да се привърже към друг мъж и като отхвърляше всеки мъж, който проявяваше интерес към него. За Бенджамин и Карл тежката нарцистична рана от преживяването, че са само продължение на майките си, заедно с усещането за амбивалентността на майките им и собствения им гняв обърнат към тях самите, невротично изкривяваше еротичната им привързаност към бащите и правеше мисълта за емоционална близост с други мъже ужасяваща. Неспособността за създаване и поддържане на удовлетворяващи връзки им пречеше да изградят положителна идентичност като гей мъже. Нараненото самочувствие, страхът от интимност и неспособността да приемат хомосексуалната си ориентация или да я изразят по емоционално задоволителен начин, бяха свързани и при тримата.

ИНТЕГРИРАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
Развитието на сексуалната идентичност на хомосексуалните мъже продължава цял живот. Формирането на сексуалната ориентация, както и началото на формирането на сексуална идентичност, започва в детството, заедно с чувството за различност и предсъзнаваното разпознаване на фантазии с хора от същия пол. Затвърждаването става по време на късното юношество и ранната зрялост с изразяването на сексуалността мотивирана от силните сексуални нужди. Но интеграцията на сексуалната идентичност продължава през цялата зрялост чрез сексуални и социални връзки с други хомосексуални мъже и с различна степен на участие в гей социални мрежи (Troiden, 1979).

Процесът на разкритие пред други гей мъже обикновено води до „хомосоциализиране”, чрез което аз обозначавам несексуалните контакти с други гей мъже в рамките на или извън изградена гей общност. Този аспект от живота на хомосексуалните мъже получава сравнително малко внимание от психоаналитиците. Според някои „приемането от социалната среда” намалява мотивацията на хомосексуалните мъже да търсят лечение, тъй като редуцира усещането, че са „болни” и следователно трябва да бъде възпирано, тъй като не е в техен интерес (Socarides, 1963). Според други, нарцисизмът преобладава повече сред „социосексуалните отколкото сред сексуалните хомосексуални групи” и инвестирането в хомосексуалния свят компенсира майчиното лишение и е израз на гняв (Panel, 1977, p. 190). В социално-психологическата литература се срещат и тези, които твърдят обратното – че свързването с почти само други гей мъже е необходим компонент за затвърждаването на нормалната хомосексуална идентичност (Cass, 1979).

Нито една от тези позиции не отговаря напълно на моя клиничен опит. Има хомосексуални мъже, които напълно приемат сексуалната си ориентация, които нямат широки социални гей мрежи. Степента и естеството на участие в гей общността обикновено се определят от социалните и професионални нужди, брачния статут и наличието на други гей мъже (Weinberg & Williams, 1974, p. 11). Подкрепата от гей приятелите или гей общността, където има такава, може да не е нужна на онези, които получават достатъчно удовлетворение от социалните и професионални дейности в хетеросексуалната общност. Освен това е по-лесно един хомосексуален мъж да се интегрира в хетеросексуалната общност ако не се е разкрил и не е във връзка. Тези, които имат връзки, обикновено се чувстват по-комфортно и сигурно с подкрепата и сравнително непредубедената структура на гей общността или мрежа от гей приятели.

Свободата да бъдеш хомосоциален може да е свързана и с по-малката нужда от подкрепа от хетеросексуални връстници или социални организации; така тя често показва здравословно приемане на сексуалната ориентация и самочувствието, което отстранява нуждата от продължителни традиционни източници на подкрепа. По същия начин, прекаленото хомосоциално участие може да сочи и към яростна нужда за отхвърляне на конвенционалните източници на подкрепа (Panel, 1977). Както обаче отбелязах в описанията си на несексуалните гей връзки на Бенджамин, Карл и Фред, при тях имаше връзка между ниското им самочувствие, неспособността да имат положителен образ за сексуалността си и нуждата им да отбягват контактите с други гей мъже. С повишаването на самочувствието им чрез анализирането на ранни конфликти, особено свързани с проблематичните им отношения с майките, започнаха да се забелязват по-малко самоналожена дистанция в преноса и повишено чувство за собствената ценност. В случаите на Алан и Едуард, чието самочувствие не бе силно нарушено от ранни конфликти, винаги имаше капацитет за и интерес към несексуални социални връзки с други гей мъже. Доколкото позволяват наличието и другите задължения, хомосоциалните връзки са необходими за продължаващото затвърждаване и интегриране на идентичността, и капацитетът за такива връзки е признак за сравнително положителен себеобраз. И обратно, невъзможността или нежеланието за подобни връзки предполага нарушено самочувствие.

ДИСКУСИЯ
От казаното дотук би било неправилно да заключим, че всички хомосексуални мъже, които имат безразборни сексуални контакти са обзети от невротични трудности, а онези, които имат продължителни връзки са „здрави”. Изборът на множество партньори се определя от различни социални и динамични фактори. Например, анонимните сексуални срещи в обществени тоалетни по-често се извършват от хомосексуални мъже, които не могат да рискуват да бъдат разкрити и които са добре интегрирани в хетеросексуалната среда поради своята религия, професия или брак (Humphreys, 1972), отколкото от тези, които са интегрирани в гей субкултура. По същата причина такива мъже може да нямат продължителна връзка, дори и да са способни на нея и да я желаят. Отхвърлянето на анти-гей нагласите (Altman, 1973), липсата на правно и социално одобрение на хомосексуалните връзки, липсата на деца, които да сплотяват тези връзки и наличието на партньори са само някои от другите социални фактори, които играят роля при избора и естеството на сексуалните партньори. Фуко (1982-83) може би също е прав, когато пише, че забраните в обществото ни благоприятстват потайните, случайни сексуални връзки. Освен това доказателствата сочат, че биологичните фактори свързани с мъжката сексуалност играят роля в естеството на сексуалните дейности на хомосексуалните мъже. Мъжете по принцип са по-промискуитетни от жените, когато имат тази възможност. „Това е историята на атропоидните им прародители и това е историята на необузданите мъже навсякъде по света” (Kinsey et al., 1948, p. 589). Мъжът по принцип е по-малко обектно-ориентиран от жените, които изглежда по-малко се интересуват от разнообразието на партньори (Ford and Beach, 1951).

Като посочвам тези социални и биологични аспекти, аз не се опитвам да омаловажа значението на вътрепсихичните фактори, които мотивират различните видове сексуално поведение у всички хора. Нито да подценя трудностите, които някои гей мъже имат при поддържането на дълготрайни връзки, което може да е предизвикано от същите тези социални и динамични фактори [2]. Вярвам, обаче, че да разглеждаме сексуалното поведение на хомосексуалните мъже като несвързано с външната социална реалност, води до опростени, еднотипни, динамични обяснения на такова поведение (виж напр. Calef and Weinshel, 1984). При хомосексуалните мъже социалните фактори си взаимодействат с, оформят и дори променят вътрепсихичните сили, на базата на фактори от ранното развитие. Разбирането и работенето с тези теми предоставят на аналитика едно по-цялостно обяснение за което и да е сексуално поведение. Разбирането на някои от развитийните проблеми, които всеки гей мъж среща при формирането, затвърждаването и интегрирането на идентичността си, допринасят към, задълбочават и подобряват разбирането на терапевта за живота на клиентите му.


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
ABRAMS, S. 1979 The psychoanalytic normalities J. Am. Psychoanal. Assoc. 27:821-835 [→]

ALTMAN, D. 1973 Homosexual New York: Avon Books.

BELL, A. P. & WEINBERG, M. S. 1978 Homosexualities New York: Simon & Schuster.

BELL, A. P., WEINBERG, M. S., & HAMMERSMITH, S. K. 1981 Sexual Preference Bloomington: Indiana Univ. Press.

CALEF, V. & WEINSHEL, E. 1984 Anxiety and the restitutive function of homosexual cruising Int. J. Psychoanal. 65:45-53 [→]

CASS, V. C. 1979 Homosexual identity formation J. Homosexual. 4 219-235

EISSLER, K. R. 1960 The efficient soldier In Psychoanal. Study Soc. 1 39-97 New York: Int. Univ. Press.

ERIKSON, E. H. 1959 Identity and the Life Cycle Psychol. Issues, monogr. 1. New York: Int. Univ. Press.

FORD, C. S. & BEACH, F. A. 1951 Patterns of Sexual Behavior New York: Harper.

FOUCAULT, M. 1982-83 An interview with Michael Foucault Salmagundi 58-59 10-24

FRAIBERG, S. 1961 Homosexual conflicts In Adolescents ed. S. Lorand & H. I. Schneer, pp. 78-112 New York: Paul B. Hoeber.

FREUD, A. 1968 Acting out Int. J. Psychoanal. 49:165-170 [→]

FREUD, S. 1927 Civilization and its discontents S.E. 21:3-145 [→]

FREUD, S. 1937 Analysis terminable and interminable S.E. 28:211-253 [→]

FRIEDMAN, R. C. & STERN, L. O. 1980 Juvenile aggressivity and sissiness in homosexual and heterosexual males J. Acad. Psychoanal. 8 427-440

GREEN, R. 1979 Childhood cross-gender behavior and subsequent sexual preference Amer. J. Psychiat. 36 106-108

GREEN, R. 1985 Gender identity in childhood and later sexual orientation Amer. J. Psychiat. 142 339-341

HARTMANN, H. 1939 Psychoanalysis and the concept of health In Essays on Ego Psychology pp. 1-18 New York: Int. Univ. Press, 1964

HUMPHREYS, L. 1972 Out of the Closets Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

ISAY, R. A. 1985 On the analytic therapy of homosexual men Psychoanal. Study Child 40:235-254 [→]

ISAY, R. A. 1986 Homosexuality in homosexual and heterosexual men In The Psychology of Men ed. G. Fogel, F. Lane, & R. Liebert. New York: Basic Books, pp. 277-299

JONES, E. 1931 The concept of a normal mind In Papers on Psycho-Analysis pp. 201-216 Baltimore: Williams & Wilkins, 1948

KINSEY, A. C., POMEROY, W. B., & MARTIN, C. E. 1948 Sexual Behavior in the Human Male Philadelphia: Saunders.

KLEIN, M. 1960 On mental health Brit. J. Med. Psychol. 33 237-247

MCWHIRTER, D. P. & MATTISON, A. M. 1984 The Male Couple Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

OFFER, D. & SABSHIN, M. 1966 Normality New York: Basic Books.

PANEL 1977 The Psychoanalytic treatment of male homosexuality E. C. Payne, reporter, J. Am. Psychoanal. Assoc. 25:183-199 [→]

SAGHIR, M. T. & ROBINS, E. 1973 Male and Female Homosexuality Baltimore: Williams & Wilkins.

SOCARIDES, C. W. 1963 The New York Times December 17, p. 33

TROIDEN, R. R. 1979 Becoming homosexual Psychiatry 42 362-373

WEINBERG, M. S. & WILLIAMS, C. J. 1974 Male Homosexuals New York: Oxford Univ. Press.

ZUGER, B. 1978 Effeminate behavior in boys from childhood Comprehen. Psychiat. 19 363-369

ZUGER, B. 1984 Early effeminate behavior in boys J. Nerv. Ment. Dis. 172 90-96





[1] В моята клинична извадка, аз бих предположил само за един гей мъж, че е имал разстройство на половата идентичност като възрастен. Като дете той е носил женски дрехи. Като цяло, моят опит е по-скоро с добре функциониращи мъже професионалисти, които обикновено изглеждат и се държат мъжествено и са интегрирани в хетеросексуална среда.

[2] Хомосексуалните мъже не могат да бъдат стереотипизирани въз основа на естеството или честотата на сексуалното им поведение. Продължителните връзки се срещат много по-често, отколкото обикновено се предполага (Bell and Weinberg, 1978); (McWhirter and Mattison, 1984) и мнението, че всички хомосексуални мъже са промискуитетни, поддържано и от ХИВ епидемията е един вреден стереотип, често насочван към всякакви малцинствени групи, маргинализирани заради различието им. Това включва не само хомосексуалните, но и черните, пуерториканците, и евреите, като последната асоциация е особено видна по време на нацистката ера.