Vienna-Bratislava or how I ended up undocumented for a day

Sitting with Miro in the University of Vienna

Now this is another one of my travel accounts, or rather about a specific part of my trip to Vienna and Bratislava. I don't want in any way to compare my short experience of losing my documents in a foreign country to the actual difficulties of the millions of undocumented migrants in the world, but I just thought it would be fun to frame it like this. This story, like some of my other stories, has important conclusions (well for me anyway), so keep reading :) 

So at the end of September 2008 my friend Miro invited me to join him for a short trip to Vienna. We were going to fly with a low-cost airline on Wednesday evening and return to Sofia on Monday morning around 8 am in order to go to work. The plane ticket for the return journey was something like 30 Euros, including luggage and we were going to couchsurf in Vienna. The whole trip was supposed to cost us not more than 150 Euros, food, transport and souvenirs included, which, considering our Bulgarian salaries, was a great deal! This was my first ever going abroad for a fun long weekend and I was super excited.

Schönbrun Palace

Our couchsurfing host in Vienna was great and left the next day for the Oktoberfest in Munich, so we were alone in her apartment in the city centre. In the next three days we walked around in Vienna like crazy, went to the Schönbrun palace, the Freud museum, Belvedere, gay bars and discos, the Prater and what not. We had a great time and I loved Vienna. On Sunday, our last day, we decided to go for a day to Bratislava (or as it advertised itself - Bratislover:) - it was one hour and ten Euros away by train. We were supposed to come back in the evening and leave for Sofia the next morning. "Supposed to" being the operative word here. 

We arrived at Petrzalka station in Bratislava around 10-11 am and headed towards the city centre. Not even ten minutes down the road, however, I realised that I don't have anymore my wallet with me - along with my credit and debit cards, my last 20 Euros and my ID card. Now I should mention that part of the fun of being recently accepted in the EU was the ability to travel abroad with our ID cards and not passports, so out of principle I hadn't taken my passport with me. And so I found myself undocumented in a foreign country. Luckily, Miro was always more ... composed and experienced in strange situations than me, so he dragged my sorry panicking ass back to the train station and we found a police station there. The plan was to report that I've lost my ID card and ... well take it from there and see where it goes. But reporting a problem at a police station at a train station in Bratislava on Sunday turned out to be a challenge. We tried to speak English to the first police officer we saw, who then started fretting and going around every possible room to find someone who actually speaks English. After about half an hour of sitting and waiting, I started losing my patience, went to the police officer and explained in what can only be described as a "Slavic language" (so no particular language) that maybe if we use Russian, Bulgarian, Slovakian and hand gestures, we would understand each other. So using such (para-)linguistic mediums, I explained that I've lost my wallet with my ID card. He kept suggesting that it was probably stolen and finally I agreed, considering that you don't pay a fine for a stolen ID card but you do, when you lose it... He gave me a paper stating that I've reported this to the police and told me to go to the Bulgarian consulate, where they can help me. We found a map from a travel agency at the station and headed there. 

Miserable in the centre of Bratislava

I'm not sure what exactly I was expecting from the Bulgarian consulate - I think I had seen too many Hollywood movies where the American hero runs towards the embassy chased by hundreds of baddies shooting at him/her, the embassy opens the gates and he/she then receives care, nourishment and a helicopter to take him/her back home the next day. The harsh reality was that the consulate guard came to the gates and after hearing my story said "I'm sorry but I can't help you, it's Sunday, the consul isn't here, she'll be back tomorrow, so come back at 9 am". So this was a bit of a disappointment but ... better than nothing. Miro and I went to the centre, called the banks to cancel my credit and debit cards, sat on a bench and made a plan - we'd walk around to see Bratislava, he'd give me 100 Euro and go back to Vienna to catch his flight the next day and I would find a hostel to spend the night and go to the consulate in the morning, get a temporary identity document (like those I knew they issue to victims of human trafficking) and take a bus back to Bulgaria. 

Sucker for statues

Now that there was a plan I could finally relax a little (yeah I'm one of those people). Bratislava is a small city, which can be described as "cute". It has a little Czech, Austrian and German spirit but also its own post-communist, recently-EU face. In the early evening Miro took the train back to Vienna and I found a little hostel to spend the night. Then I went to an internet café to check what buses to Sofia there were on the next day and to inform my colleagues at Animus about my predicament and that I won't be able to come to work as planned. I told them that I'd go to the consulate in the morning and hope to travel in the afternoon and be back at work on Tuesday. I checked in my hostel and went for a drink in a gay bar called Apollon. I had a couple of beers and chatted with some guys there and then went to check out a club/disco also called Apollon. To my surprise, a little person opened the door of the club and told me they were having a naked party and I had to undress in order to get in. Or I could stay in my underwear but pay 200 crowns (about 7 Euro) entrance fee. Being around naked Slovakian guys would sound tempting on any day, but not on that day when I was still worried about my predicament and with very little money left. So I went back to my hostel, had another beer, socialised a little with other hostel visitors and went to bed. 


At 9 am the next morning I was in front of the Bulgarian consulate. I went in and just as I was explaining my situation to the consul and trying to figure out what to do next, an employee came in and said someone called to say they found my wallet and will bring it to the consulate around 11. What a stroke of luck! I was super relieved and went back to the city centre to take some more pictures, explore some more and kill two hours. I came back at 11, took my wallet with all my things still inside but soon it dawned on me I had another problem now. The bus I was planning to take in the afternoon passes through Serbia where I couldn't enter with my ID card at the time - I needed a passport. The consul confirmed this and said I could take a bus on Wednesday, which passes through Romania, so I wouldn't need a passport. "But what am I supposed to do until Wednesday, I don't have enough money?", I asked. She said now that I had an ID card, I could call Bulgaria and ask someone to send me money via Western Union. I could use the embassy telephone to make a call, she offered. A PHONE CALL? Not a helicopter, not a bed and a warm meal - a measly phone call! Aaargh cruel fate, why was I born in this country!?! I told them I'd be fine without their phone call and went off to find other ways to get home. 

By now the only way of getting back home seemed to be a flight from Vienna for 180 Euros - three time what we had paid for our return flight! But since my credit card was cancelled I couldn't even pay for it myself, so I had to text Miro again for help. Miro had lost his own credit card a week earlier but found a friend who could buy my ticket. Finally there was a plan again! I took the train back to Vienna, spent the night at the airport and returned around 8.30 am in Sofia, so happy to be back, unlike all other Bulgarian travellers. Needless to say, after all this, I wasn't a big Bratislover! 

Epilogue 
I thought it was worth mentioning how my wallet actually found me. When my colleagues from Animus went to the office on Monday, they saw my email about being stuck without documents in Bratislava and then they saw this email from a certain Zdenek from Bratislava. 
With their long experience in coordinating the return of victims of trafficking, my colleagues immediately called him and told him to take my passport to the Bulgarian consulate. Then they called the consulate to inform them to expect Zdenek. Once back home, of course I sent a thank you e-mail to him too. 

And finally, the promised conclusions and lessons learnt. First and most importantly, I now always travel with as many identity documents as possible, and of course, I keep them in separate places. Second, I never choose the cheapest vacation options, out of fear that, like Vienna-Bratislava, it would end up costing me dearly (in the end, it cost me an additional 280 Euros!). If I book a cheap flight, I try to book a not-that-cheap hotel. If both are cheap, I just splurge on other things - insurance, food, taxi, drinks, whatever - to appease the gods of travelling abroad. Third, I always keep a business card of my work place in my wallet - the business card of Animus, which was in my wallet for no particular reason, had saved me. Lastly, if in trouble, I would try to rely first on my friends and then, if absolutely necessary, on the Bulgarian missions abroad. 

Poland - Krakow and Warsaw

Bulgarian version

This is an account of my trip to Poland - Krakow and Warsaw - in 2011 and contains a couple of important conclusions (naah, not really!)   

Autumn colours in Poland

In November 2011 we had a work meeting in Warsaw and I decided to take a few additional days to combine it with a private trip -  a weekend in Krakow and then travel back to Warsaw on Monday for the meeting. I left Amsterdam nervous and in a bad mood - these work meetings were always a bit annoying, I didn't know if Polish people speak English, if it's clear how to get around, if there are signs in English... And I hate airports and I was further annoyed at Schiphol from all the crowds, lines, waiting... But as soon as I landed at Warsaw Chopin airport, my annoyance started subsiding. It quickly became clear where to take the bus to the train station and how to buy a ticket. One thing that made my whole stay especially amusing was the Polish language - as a Slavic language it's both close enough to my native Bulgarian to be able to understand certain words and at the same time distant enough to not be able to understand it correctly.. One of the first bus stops after the airport was called "Zwirki i Wiguri" and I had to laugh because in Bulgarian this sounds like "Blowjobs and shapes". The idea that there is such a place/street in Warsaw was funny. Then I noticed the date written on the display in the bus - it was 4 listopad (November). I knew that most Slavic languages use Slavic names for the months of the year, but in Bulgarian we use the Latin names and to me listopad (which literally means "leaf fall") was a natural phenomenon, not a month and I had to laugh again. At the train station there were machines for buying train tickets (unlike in Bulgaria) with menus in English, so this part went well too. I boarded the train to Krakow, which was a bit dirty and full and I had to stay in the corridor for four hours but I just played some music on my phone and watched the nature outside. Outside was sunny and the listopad colours of the Polish landscape were captivating. I'm normally not a romantic person who even notices autumn but for some reason I couldn't get enough of the combination of yellow, red and green that I was seeing outside. 

Krakow

And so the four hours went by quickly. I arrived in Krakow and headed for the main square. I was going to stay with someone from Couchsurf - Robert - and we had agreed to meet there. It was around 5pm and getting dark and cold and Robert was running late but I was enjoying the main square. It seemed very aristocratic, well maintained and extremely cute. I thought that normally, after the crowds and the waiting at Schiphol, the four-hour train travel in the corridor and waiting for someone for two hours in the cold I would've been on the verge of a nervous breakdown and yet I was feeling completely calm and happy. So unexpected! 

Robert finally arrived and we headed off to his place. He was around my age, small and skinny, talking very fast, and gay (well, I found him in a gay group on Couchsurf). He told me he had been to Bulgaria and actually his first boyfriend was Bulgarian - a certain Danny. In the course of the conversation, he mentioned a few other things about Danny, like where he was born and what he was studying and ... it turned out I knew him too. Not only did I know Danny, he had been my boyfriend too, and in the same year, no less! [[There's a word in Bulgarian - badjanak - which in principle means "brother-in-law" but specifically the relationship between the husbands of two sisters. In slang it's used for two men who've slept with the same woman and, of course, in the gay world - two men who've slept with the same man]]. Now what are the odds that I'll go to Krakow, Poland, and the first guy a meet is my "badjanak"? I couldn't help but wonder, was the world really so small or was I really so ... experienced (let's say)? Perhaps a little of both but this coincidence continues to amuse me to this day. 

A monument of Joan Paula II ... 

I didn't do much touristy stuff in Krakow - I didn't go to Auschwitz or the Schindler factory - this is not for me. Instead I mostly just walked around, enjoying the unusually warm autumn days and laughing at the Polish language. Pope John Paul II, whose name in Polish is Jan Pawel, lived in Krakow and there were different places named after him - boulevards, squares... But when you decline his name in the genitive case (as in "boulevard of John Paul") it becomes Jana Pawla, which in Bulgarian would be a woman's name - like Joan Paula in English. In my silliness I imagined his gay buddies from the seminary calling him that :D In the interest of brevity, I'll just say that Krakow is a beautiful city and you should go see it for yourselves! 

Warsaw 

On Monday I took the train back to Warsaw for our meeting. Warsaw reminded me a bit of Sofia (Bulgaria) - mostly dirty, noisy, chaotic and crowded. But a bit worse - since it had been largely destroyed during Word War II and then "rebuilt" by the communists, in the city centre you could see one next to  the other classical buildings, Stalinist buildings, modern glass business buildings and shopping malls and 20-storey ugly communist blocks of flats - a real insult to the senses! Nevertheless, Warsaw is worth visiting too - this is where the democratic changes in Eastern Europe began with Solidarność, there were also monuments of Copernicus, Marie Curie, again Joan Paula II and the very cute old town (photo above). So on Friday, after our meeting had ended, my colleague and I, together with a colleague from the OSCE ODIHR - Astrid - decided to take a walk around and spent most of our time in the old town. My flight was on the next day because I wanted to spend one more day in Warsaw, which was the national holiday - Independence Day (11 November) - and stay again with a guy from Couchsurf - Pawel. My colleague eventually left for the airport and Astrid and I continued our walk through the city. I was supposed to meet with my Couchsurf host around 6 pm near Constitution square and we headed in that direction. Now I don't know why I was thinking it may be interesting to stay for Poland's national holiday - maybe I was expecting something like the Dutch national holiday in Amsterdam - a sea of people dressed in orange, drinking beer and partying. I was so naïve! 

It turned out there was a nationalistic march planned, precisely on and around Constitution square and, to make things worse, also an anarchistic counter-march to protest against the nationalists. Nothing good can come out of this and soon Astrid and I found ourselves in a horrifying place - there were nationalists dressed in black running around breaking car glasses and shop windows and riot police clashing with them and arresting them... This photo shows part of what was happening on that day and I had to wonder if I would get beaten up by Polish nationalists for no reason.. Eventually Astrid and I found shelter in a nearby café and waited there for my host to come and pick me up. 

Pawel, who presented himself as Paul, finally came. We walked to his car and then drove to his house, which was on the outskirts of Warsaw. Pawel was in his early twenties, also gay, very sexy and well groomed but it quickly became clear that we didn't really have much in common and had nothing to say to each other. Back at his place he mostly watched TV reports of the nationalist march and clashes with the police, which seemed almost like Poland was in a civil war. I was playing with my iPad and waiting for time to pass by. A couple of hours later Pawel went to a party with his boyfriend but told me that his brother and his brother's girlfriend are sleeping in the house and will probably wake up soon. And I'm glad they did. Pawel and his brother were fraternal twins and his brother's name was ... surprise surprise - Piotr (or Peter, in English - it figures in Catholic Poland). Piotr was straight and not as sexy and well groomed as Pawel, but actually much more interesting and chatty. When I told him I live in Amsterdam, he immediately took out some weed and we spent the evening smoking, chatting and laughing. I made a mental note to myself: the sexy gay twin is not necessarily more interesting than the not-so-sexy straight twin! 

On the next morning, I took a cab to the airport and returned to Amsterdam. 

All my photos from Poland can be seen on Facebook.

Dutch TV station apologises for interview with a "cured" gay man

This is more or less a translation of an article in the Dutch newspaper Volkskrant. I've included my own contribution where I thought was necessary and my own thoughts on the case afterwards. 

Thony. Photo from his Intagme profile

A week ago the Dutch TV channel EO (Evangelische Omroep - Evangelical Broadcast) published on its youth website BEAM an interview (in Dutch) with the 19-year-old Thony Kraamer, who says that God helped him put an end to his gay lifestyle. The interview caused a lot of reactions and a storm of criticism from individuals and organisations. 

In the interview Thony tells about his life in the gay scene: "Every weekend I was in the sleaziest bars and clubs. I would go up on the dance floor, dress up as a girl, use hard drugs, have one boyfriend after another and still cheat on them... I did literally everything that God has forbidden."

Then he says he decided never again to have gay relations: "Whether I'll live my life as a single man or maybe find a wife, I'm looking positively towards the future. I'm giving my life to God."

Apologies
EO received a storm of criticism after publishing the interview. Kraamer's statements were considered as reinforcing a stereotypical and negative image of homosexuality. 

Today (17 February) EO apologised for the interview. In its statement, the channel said that the aim of BEAM was to tell different stories and opinions and to think, together with its audience, what these stories mean to them: "But it didn't work. Thony's intense story brought to many homosexual readers associations with rejection, estrangement and grief. This should never be the consequence of a personal story, regardless of our good intentions... if we have hurt you, we are very sorry."

--- 
So this was the article and I have to say, hats off to the EO for the apology. I followed part of the Twitter storm that fell on them a few days ago and they were very careful to reply to most Tweets respectfully and say things like "this is just one personal story, we also have other stories, and we think they should be heard". And this is admirable for a Christian TV station and indeed the different stories of young people should be heard. If anything, I'm more angry at Thony and I want to share some thoughts about the whole debacle. 

If you read the interview from the link above (e.g. with Google translate), it actually starts off quite nicely - Thony felt different all his life, played with dolls, dressed up in girls' clothes, didn't like his first kiss with a girl... Then (I don't know when - I guess 16-18 years old?) he came out as gay on Facebook and received very positive reactions from his friends and classmates. Something that many people don't have! Then apparently his "crazy gay life" began - going to bars and clubs, doing drugs, having sex with random guys, boyfriend after boyfriend, webcamming for money... Until he felt he had hit rock bottom.

So first of all, Thony seems to be rather transgender/gender-dysphoric than a gay boy. By his own admission, he dressed up in women's clothes, wanted to be a woman and even asked his house doctor for a referral to the "gender team". Perhaps the clubs, drugs and promiscuity were just an acting out of his anxiety over his gender dysphoria? Perhaps if he had had more support and understanding, both from himself and his family, he would've transitioned and lived a happy life as a woman? Instead of denying everything he is and "giving his life to God". As if gay/transgender is incompatible with God... 

But let's say he is a gay boy, since he considers his previous life to have been gay. In my opinion 18-19-year-olds are expected, or at least excused, to live a crazy life of promiscuity, drugs and clubs (always in moderation, boys!!). The realisation that this is not the life you want should come later. But at whatever age, this realisation should lead you to focus more on yourself, your personal development, education, career and improved relationships with people, in other words, find "the golden mean". Not go from one extreme - parties, drugs and sex, to the other - celibacy and denial of your sexual desires. Most of life, most of happiness, is somewhere in between the extremes. 

But figuring out where the "golden mean" is and how you can be happy there takes wisdom and maturity, which a 19-year-old typically doesn't have. And I have the feeling that Thony's "rebirth" as a God-fearing, law-abiding, hetero-wannabe was strongly encouraged, if not forced, by outside - family or church community. And to be honest, I also have the feeling it won't last forever... 

Naturam expellas furca, tamen usque recurret.
You may drive out Nature with a pitchfork, yet she still will hurry back.
(Horace) 

Sachertorte

Photo: Wikipedia (duh!)

I love baking, especially when I'm bored in the weekend and Sacher is one of my favourite cakes to make. It's sweet and at the same time very slightly bitter and sour and not too complicated to make. I base my recipe, with slight changes, on one from a Russian website, which I'll translate here for those who don't speak Russian. 




Ingredients:  
250 gr. dark chocolate (I use 75% cocoa)
125 gr. unsalted butter, softened
125 gr. sugar (I use white - regular or caster) 
75 gr. plain flour
4 eggs, whites and yolk separated
2 tbs cocoa powder
1 tbs rum/cognac 
1 pack baking powder (16 gr) 
Apricot jam (I buy a 450-gram jar and it's enough). 

These quantities fit nicely into an 18-cm springform pan and can serve eight people. If you want more or have a bigger pan - adjust the quantities. 

Instructions: 
Melt 125 grams of the dark chocolate using water bath (or, if like me you don't know how to do it - using the microwave at low) and set aside. 

Beat the soft butter together with the sugar until fluffy, then add the melted chocolate and the four yolks and stir. Add the cocoa, rum, baking powder and flour and stir. 

Beat the egg whites to a foam and combine with the chocolate mix. 

Grease the pan and cover the bottom and sides with baking paper. Pour the batter in the form and bake 45-50 minutes at 180 degrees. To make sure it's ready - insert a toothpick in the middle and if it comes out clean - the cake is ready. Leave to cool. 

When the cake has cooled, cut it horizontally through the middle with a long knife or a thread and spread the apricot jam over the bottom layer, then place the top layer. Melt the remaining 125 gr of dark chocolate and spread evenly on the top and sides. Enjoy! 

And here is my, not so fancy, result

Human trafficking in Bulgaria - interview with Nadia Kozhouharova

This interview was given by Nadia Kozhouharova from Animus Association/La Strada Bulgaria for the newspaper Lichna Drama. I'm translating it with Nadia's permission from Animus' website.

La Strada International is a European network of independent non-government organisations working to prevent human trafficking and support its victims. The members are based in Belarus, Bulgaria, Czech Republic, Macedonia, Moldova, The Netherlands, Poland and Ukraine. La Strada's focus is on women from Central and Eastern Europe and its main goal is to advocate for the protection of their human rights, including the right to migrate, work abroad and be protected from violence and abuse. Nadia is the national coordinator of La Strada in Bulgaria. 

- Mrs. Kozhouharova, why is human trafficking so widespread? 

- In this time of globalisation more and more people become victims of human trafficking. The profits from this crime worldwide, according to UNODC, amount to 7-8 billion US dollars annually, which is only comparable to the profits from the illegal sale of drugs and arms. Bulgaria is considered one of the main countries of origin for people trafficked to Germany, Belgium, France and other European countries. The main root causes of human trafficking are poverty, unemployment, gender inequality, violence and discrimination. People migrate in search of a better life abroad and as a way to make a living and become vulnerable to exploitation. 

- How long have you been working on the La Strada programme in Bulgaria? 

- Bulgaria joined La Strada in 1998. In 2004 we were among the founders of the International La Strada Association, which is recognised by national and international institutions as the leading European NGO network in the are of preventing of human trafficking and supporting the victims. To Animus, La Strada is much more than a programme - it's a way of thinking, belonging and motivation for development. It's the framework in which we place all our activities against human trafficking. It makes us feel a part of the broader community of the European civil society, which develops contemporary policies and practices for combating human trafficking. Personally, I have been working at Animus Association since 1995. 

- Haven't Bulgarians become more informed, haven't they learned to protect themselves better from becoming victims of trafficking? 

- There are certain differences, but unfortunately mostly in the fact that nowadays more people become victims of labour exploitation abroad, while in the area of sexual exploitation there isn't much change. In the past, human trafficking was referred to as "white slave trade" or "trade in human flesh" and the attitudes towards the victims were very negative. Now the methods of recruitment of victims have changed. For example, in the past, they were mostly lured by newspaper job ads for dancers or waitresses abroad but today it's different - it happens mostly through a close romantic relationship. Nowadays trafficking happens not so much through severe violence or kidnappings but through a more subtle deception - as I said, often through acquaintances or a romantic relationship. Also, many victims of trafficking now know that they will be working in the sex industry abroad. But we need to make a clear distinction here - they leave with the intention of working in the sex industry and not of being exploited. The characteristics of human trafficking are very clear - deception, coercion, violence, exploitation...

- How do you help victims of labour exploitation? 

- Bulgaria has a serious problem with labour migration. We know that many people go for work abroad but are not aware of the risks of being exploited. Unfortunately many Bulgarians who migrate for work do not check carefully the source of the job ads or their rights in the destination country. Unlike women who've been sexually exploited, victims of labour exploitation don't always need accommodation in a crisis centre or psychological counselling, but they need to know their rights and claim them and we can help them with this and, if necessary, connect them with a lawyer. 

- How do victims come into contact with Animus? 

- Usually through our broad network of partner organisations abroad. There is usually a police raid, where victims are identified and referred to counselling centres. There they can stay for different periods of time and explore their options - whether they can and want to stay in the country or come back to Bulgaria. If they decide to come back, the partner organisation connects them to us. We meet them literally at the airport and take it up from there. Trafficked persons more rarely seek help on their own initiative. As you know, Animus Association manages the only crisis centre in Sofia for survivors of violence. In the past 15 years it has accommodated 1600 women and children victims of violence and trafficking and almost 3000 have used the crisis intervention and counselling programmes. 

- What kind of people are usually vulnerable to being trafficked? 

- It's different for the different forms of trafficking. For sexual exploitation usually young women are recruited. I can't say that there is a clear tendency that they are Roma. It's more or less 50/50 from the people that our organisation has supported. These are women who want to improve their lives, who seek better future. When human trafficking for labour exploitation is concerned, the age group and the gender is usually different. Both men and women, also in their 30's and 40's, are exploited in agriculture, construction or as domestic help... Of course, children are also trafficked. Here there is a clear tendency that they are from Roma origin and are usually exploited for begging and petty crime, which is also a form of human trafficking. 

- Is there a specific case of a victim of human trafficking that particularly moved you? 

- I can say that lately we've been working with very difficult cases of women who have been trafficked because of their extreme vulnerability. We work more and more often with victims with mental illnesses that hinder their perception of reality and risks. They've been abused because of their illness. Other difficult situations are those where the victims are completely illiterate. They can't read or write, they don't know in which countries they've been or which borders they crossed. In both cases we are talking about people who don't know how to help themselves or claim their rights. 

- What advice would you give to people planning to go abroad? 

- Everyone has the right to be happy and to seek their happiness abroad. We do not judge anyone for the choices they make. When people strongly desire something, they are likely to forget about the risks or to underestimate even their own "gut feeling" that something is not right. People should trust their intuition and their support networks. If they have even the slightest suspicion of possible abuse, they should not ignore it but take precautionary measures. I would advise everyone to not be afraid to claim their rights and to contact the respective authorities. This is the only way to receive help, if in need. Our hotline +359 2 981 7686 is also always available. 

Групи

Това е една друга психоаналитична статия, която бях превел преди години, за групите и динамиката вътре в тях, включително конкуренция, власт, емоции.. Тук се разбира всяка конструкция с повече от трима души - семейство, социална, терапевтична, религиозна, национална група, маса, тълпа, и т.н. За съжаление нямам никаква представа кой е авторът и откъде е статията, не съм си записал :)

В тази глава ще разширим гледната си точка и ще обърнем внимание на природата на групата: обстановката в която човешките същества се събират в групи с различна големина и разнообразие, като всяка от тях е по-голяма от сбора на отделните й части. Тези социални структури – образувани от много тела, и все пак в много отношения функциониращи като един цялостен организъм – имат своя собствена динамика, както вътрешна, така и по отношение една на друга.

Хората са социални животни, “стадни животни”, както през 1916г. ни е нарекъл Уилфред Тротър, изтъкнат хирург и наблюдател на хората в групи. Не само заради това, че още от първите си мигове живот ние търсим компанията на други от нашия вид. Също както очите ни са чувствителни към светлината, така и нашата личност функционира в отношения с другите човешки същества. Самата структура на човешкото съзнание е такава, че ние определяме себе си и своето поведение по отношение на тези други. Дори отшелникът е част от социална система, въпреки че е избрал да избяга от нея. Както биолозите, така и психоаналитиците считат импулса за свързаност към ближния за първична, вродена част от нашата природа – основополагаща за нашето съществуване, умствено функциониране и оцеляване, също като инстинктите за храна, топлина, подслон, секс.

Ние се раждаме в социална група, която се състои от поне трима члена. Въпреки че е лесно да се приеме жизненоважната роля на връзката между майка и бебе, всъщност няма такава единица, която да се състои само от майка и бебе. До преди последните развития в репродуктивната медицина, винаги е имало баща, който е бил физически наличен, дори само за малко, в живота на тази майка. Без този баща, или тази дарена сперма, не би имало бебе, а майката не би била майка. И най-вече, независимо дали бащата съществува в живота на майката или не, той съществува в нейното съзнание, за добро или зло, като бащата на това бебе. Освен това бебетата идват на този свят с емоционалната и когнитивна готовност да отговарят на биологичните роли на баща и майка и да формират идеи за двама родители, а не за един, независимо от специфичните културални различия.

Следователно, от самото начало, всеки един от нас е част от биологична и психологическа група от трима, независимо от това кой още съществува в така нареченото ядрено семейство. Тази триичност има огромни последици върху нашето психично развитие. В това ядрено семейство майката и бащата ще живеят заедно, ще са привързани един към друг и ще си сътрудничат за доброто на бебето. Единият родител ще подкрепя другия в грижата за бебето. Така се оформя един триъгълник, в който всеки член има отношения с другите двама, а понякога и всеки член се оказва изключен от това, което се случва между другите двама. Понякога бащата трябва да чака докато майката кърми бебето, или бебето трябва да чака, когато майката и бащата искат да бъдат сами. Начинът по който бебето реагира на променящата се природа на този триъгълник – вън или вътре, веднъж двамата се фокусират върху него като център на вниманието, друг път му обръщат гръб и се фокусират върху себе си – влияе върху развитието на психичната структура на индивида, както и последващите сили и уязвимости на характера.

Ревност

Казваме ревност, когато усещаме психическа болка от това, че сме отхвърлени – когато желани от нас фигури се обръщат към някой друг за нещо, което като че ли чувстват, че ние не можем да им предложим. Ревността е емоция, която тревожи всички. В най-тежката си форма, тя съдържа страх да не бъдем оставени да умрем – бебето, което е оставено твърде дълго само, докато майката и бащата са заети един с друг се преживява като забравено и заличено от техните мисли. Също така може да страда от силни чувства на завист, лишеност и ярост от това, че те си обръщат внимание, и тези чувства на свой ред допринасят за усещането му, че е заличено. Този страх, че е оставено да умре може да бъде много силен фактор в начина по който силната ревност може да доведе до убийство, тъй като отчаянието за психическото оцеляване може да бъде усетено като въпрос на това да унищожиш или да бъдеш унищожен. Престъпленията от страст, както ги наричаме, получават особено съчувствие от всеки, освен от закона, тъй като всяко човешко същество признава силата на импулса.

Ревността причинява много проблеми, болка и мъка, но може да има и значение за оцеляването. Силните протести срещу това човек да е изоставен, независимо дали е дете или възрастен, имат за цел да се увери, че не е забравен, третиран като последна дупка на кавала. Ревността също предполага яростно защитавани връзки, или желание човек да предпазва себе си от мародери; това, както и съперничеството – изразяването на ревност чрез съревнование – са важни компоненти от динамичния живот на всяка група. Съперничество, ревност, съревнование – всички те произхождащи от тази най-ранна група от три – представляват група модели на свързване, произтичащи от биологичната дарба на мъжа и са силно повлияни в израза си от специфичната култура и индивидуалния опит. Семействата и роднинските групи са скрепени от тези структури и импулси повече, отколкото са склонни да бъдат раздирани от съперничество, ревност или съревнование. Затова казваме, че “кръвта вода не става”.

Социални групи

Някога хората ценели родствените групи. Имало някаква сила в това да произхождаш от голямо семейство със споделена преданост. С течение на времето тези родствени групи се усъвършенствали в разграничението на функциите на различните членове, тъй като оцеляването било по-сигурно ако задачите са разпределени: едни ходят на лов, други гледат малките, едни се грижат за домашните животни, други за нивата. Добре функциониращите групи са могли да оценят включването на нови членове, които могат да допринесат към тези функции и чиято лоялност би могла да допринесе към благосъстоянието както на индивида, така и на групата.

В хода на човешката еволюция групите са били образувани все по-често със специфични функции свързани с оцеляването и адаптацията. Поради също толкова очевидни причини е станало ясно, че някои хора са по-добре пригодени или по-добри в определени задачи, докато предпочитанията на други се намирали в съвсем различни посоки. В съвременния развит свят социалните и трудови роли са се развили бързо и са станали още по-специализирани. В нашата голяма група наречена общество, ние разчитаме на други, за да ни помогнат за неща, които не винаги можем да направим сами за себе си. Разделяме се на работни групи, наречени гилдии, или на професии – и за разлика от семейната група, на която човек е член, независимо дали му харесва или не, членството в тези групи е повече или по-малко доброволно и избрано, и предполага известно знание или специални умения.

Млада учителка излиза вечерта с приятеля си, “забравяйки”, че е оставила на котлона чинийка с пилешки кокали и дреболии, които готвела за бульон. Когато се върнала намерила пожарната пред сградата, дим излизащ от вратите и прозорците, а апартамента й пълен с пожарникари. Обитателят от долния етаж чул алармата през пода на апартамента й и след като никой не вдигнал телефона, повикал пожарната. Пожарникарите лаконично се опитвали да успокоят учителката. “Не се безпокойте, случва се постоянно”. Един от тях, като се сетил, че тя преподава на малката му дъщеря, й казал с усмивка, че обещава да не каже на директорката. Приятелят й не бил толкова разбиращ като пожарникарите, защото апартаментът миришел на изгорели кокали още един месец след това.

Тази потенциално опасна ситуация показва взаимозависимостта между категории от хора, повечето от които никога не са се виждали преди и които въпреки това разчитат един на друг за помощ – за взаимното изпълнение на ролите и задачите, които карат обществото да продължава да върви напред като едно цяло.

Тази взаимна подкрепа и сътрудничество не е лесна или проста. Трудните преговори се случват в полето на политиката и са необходими за цялостното и взаимно функциониране на различните единици, които съставляват една по-голяма социална група. Понякога напрежението, което се създава от вътрешната политика на групата може да бъде оправено, когато групата си намери общ враг извън своите граници, което означава, че сътрудничеството вътре в групата може да бъде купено с цената на конфликт между тази група и околните – принцип, който може да бъде видян както вътре, така и между различни нации.

Сега, когато сме станали по-задълбочени и по-заинтересувани от себе си, разбираме, че групите, независимо дали са малки и фокусирани или големи и сложни, имат своя собствена вътрешна динамика, която може да подпомогне или спъне изпълнението на задачите им. Това поле на изследване – груповата динамика – се занимава с разбирането на начина по който групите се формират; как работата на групата от своя страна влияе на индивидуалните членове за добро или лошо и как самите групи се отнасят една към друга.

Какво точно имаме предвид, когато казваме група, способна да произведе своя собствена вътрешна динамика? Една група хора в автобуса, които отиват сутрин на работа, група ли е? Обикновено няма никаква връзка между тях – освен ако не се случи нещо в автобуса, което да ги привлече към една обща задача. Например, на някой пътник може да му прилошее внезапно, което мобилизира социалния или групов капацитет на другите пътници – някой отива да каже на шофьора да спре автобуса, друг изважда мобилен телефон, за да повика бърза помощ, трети се опитват да убедят човека, че ще се оправи и че има кой да се погрижи за него. Тази разнородна група така се превръща в работеща група, фокусирана върху ефективното изпълнение на определена задача.

Всъщност, всички групи се създават с цел и вършат работа, за да бъде достигната тази цел. Тази работа може да бъде отглеждане на семейство, гасене на пожар, операция в болница, или работа на спасителна лодка. Понякога целта на групата не е свързана директно с животоспасяващи дейности, а по-скоро с религиозни или магически дейности или различни видове забавление: изкачване на връх, играене на футбол, молитва в църквата, изпълнение на симфония на Моцарт или – понеже човек и сам си измисля работа, ако няма такава – даването на прием.

Тази работа, задачата на групата и свързаната с нея дейност, е зачеването, началото на групата. На второ място групата трябва да развие структура ако иска да функционира правилно – най-вече да има граница, която разделя вътре от вън. Този индивид е член на нашия отбор, той може да влезе. Онзи не е – той ще чака отвън. По този начин се маркира една територия, която може да представлява място – театър, кабинет, дом, футболно игрище или планина; а може и да е психологическа, по-скоро свързана с приятелство, общи интереси, вкусове или отношения.

След това идва времето. Често групата, която е сформирана, за да извърши определена работа – да се погрижи за болния пътник в автобуса, например – престава да съществува, когато работата свърши. Някои създадени групи обаче продължават да съществуват докато членството им бъде прекратено от смъртта – доживотното членство в клуб по крикет, например. Това важи с още по-голяма сила за семейството, където членуването се разпростира отвъд живота на индивида както поради генетични (“Тя е взела очите на баба си”), така и поради обществени причини. Актът за раждане и смъртният акт ни определят като членове на тази група, и за добро или зло, оставаме такива не само цял живот, но и след него – и през повечето време ни е приятно. Затова поговорката “кръвта вода не става” означава също, че се обръщаме към семействата си за помощ и търсим тях, когато ни е най-трудно.

Работните групи често се опитват да избират членовете си на базата на определена представа за компетентност – кой би бил полезен и продуктивен член на този екип? Кой би могъл да поеме ефективно различните задачи необходими за този вид работа: председател, секретар, ковчежник, капитан, готвач? Други групи, често неформални, се създават около идеята за чувствителност, включително предпочитания, вкусове, общи интереси, афинитет: кого харесвам и с кого искам да прекарам времето си? Ако имаме късмет, компетентността и чувствителността ще се припокриват: може да се радваме на компанията на колегите си на работа и поради тази причина да изпълняваме общите си задачи по-ефективно.

Трудни емоции в групите

На практика, обаче, животът на всяка група има проблемна основа, състояща се от дългосрочните емоционални и психични производни на онази група от трима, която вече описахме: майка, баща и дете. Принадлежността към каквато и да е група по-късно в живота събужда – и употребява – възможността производни на тези ранни чувства да се разбудят отново, и тогава те започват да определят не само настроението, но и поведението. Ревност, завист, съперничество, желанието за по-специален статус и желанието за контрол са универсални и вездесъщи. Ако групата иска да функционира ефективно и в хармония, тя трябва да се справи с тях, да ги обуздае. Тези, които успяват да толерират приливите и отливите на груповия живот със самообладание са възприемани като добри колеги, способни на сътрудничество. Често те са тези, които могат да поставят задачата на първо място, да се захванат с работата, независимо от личните чувства, желания или вкусове.

Има хора, които имат проблем с групите и за които членството в група, независимо колко е малка или неформална, е трудно или дори невъзможно. Понякога те може да намерят начин да останат в обществото, така че да могат и да получават, и да дават: работа на морски фар, например, може за някои хора да разреши определени вътрешни трудности с принадлежността към големи социални групи. Други се задържат в усамотено или изолирано състояние в контекста на една по-широка социалност. Хората много бързо реагират на сигнали, които предполагат отбягване или страх, или враждебност и заклеймяват такива индивиди като саможиви. Саможивите хора биват отбягвани и така се установява един затворен кръг, който трудно може да се промени без намеса. Можем да кажем с известна сигурност, че когато е имало трудности в първичната (семейната) група, последиците от тези трудности ще се проявят по-нататък и в други социални обстановки – от обвързването в двойка до групата, малка или голяма.

Групова терапия

От това наблюдение се е развила една силна форма на терапевтично лечение, което използва самата група като основата за лечение на трудностите вътре в нея. Груповата терапия взема някои от основните си идеи от психоанализата и някои от полето на груповите динамики. В груповата терапия влиянието на групата върху пациента и на пациента върху групата може да бъде видяно в действие, тъй като вътрешните трудности на всеки индивид се проявяват в сесията чрез действителните отношения, които са се развили между членовете на групата в стаята. Седем или осем пациенти се срещат в неутрална обстановка с групов терапевт. Задачата на индивидуалните членове е да се опознават все по-пълно. За да стане това, те имат възможността, също като при индивидуалното лечение, да си кажат това, което ги вълнува без задръжките наложени от обичайните социални навици. Работата на терапевта е да помогне на тези индивиди да се променят към добро в своето поведение, чувства и отношения, като интерпретира онези фактори, съзнателни или несъзнателни, които забавят напредъка й. Тези фактори включват както напреженията, които произтичат от групата като цяло, така и онези несъзнателни съпротиви, които съществуват в ума на всеки от членовете й.

Ето един пример взет от група в Катедрата по Психиатрия в една университетска болница. Групата била във втората година от създаването си. По това време членовете й вече се познавали доста добре и осъзнавали, че има още доста работа, която трябва да се свърши. Сред членовете на групата имало практикуващ музикант, журналист на свободна практика, архитект-стажант, чиновник (който страдал от хемофилия), детска учителка, домакиня, пенсиониран офицер от флота и един безработен. Протагонистът в този епизод е Ралф (журналистът на свободна практика), на около петдесет години, здрав и едър мъж с посивяла коса, сресана напред на бретон.

Ралф беше стар ерген. Той беше единствено дете, роден късно, от сравнително възрастни родители, и двамата от които вече бяха мъртви. Независимо от времето той винаги носеше сини джинси и тежък морско-син пуловер. Говореше отмерено и решително, а речникът му бе изпълнен с жаргон придобит от по-ранни терапевтични опити – главно с “алтернативно” лечение.

Ралф беше един от най-твърдите и верни членове на групата. Обикновено пристигаше пръв. Когато някой не беше дошъл винаги питаше дали не се е обадил да остави съобщение и често подхващаше теми от миналата седмица, за да види как хората мислеха по тези въпроси сега. Нарушаваше мълчанието като се чудеше “къде са всички”, предизвикваше другите да спрат с “интелектуалните размишления” и да говорят за чувствата си; и поставяше въпроса със собствената си борба с писането, хроничната си лека депресия и неуспеха му да създаде дълготрайна връзка с някоя жена – или пък мъж. Той беше признат и оценен от останалите като отличен член на групата. И въпреки това, от гледна точка на терапевта – той не се бе променил в никакво конкретно отношение откакто бе влязъл в групата преди две години.

В точно тази сесия, веднага след Нова Година, Ралф говореше за една жена, която е срещнал и харесал на купон и която се връщаше в Щатите след няколко дни. Трябваше ли той да продължи да има интерес към нея? Групата подхвана темата без особен ентусиазъм (историята беше позната) и започна да му помага да мисли по въпроса, макар и малко като по навик. Един-двама членове зяпаха Ралф разсеяно докато той отговаряше на въпросите на Луси (учителката).

Самият терапевт се чувстваше изнервен и от време на време започваше да мисли за други неща, като например какво ще пазарува за вечеря [терапевтът е жена], но основно за това дали хемофиликът в групата, който бе започнал да кърви от едно малко порязване причинено от сутрешното бръснене, ще забележи струйката кръв преди да е стигнала до яката му, и за това, колко е трудно да се изпере петното след това. Трябваше да устои на порива си да прекъсне Ралф, за да предложи на Джак (чиновника-хемофилик) да се избърше. Като че ли никой друг не беше забелязал, или поне не обръщаха внимание. Мислите й относно Ралф бяха да се чуди дали групата можеше да направи нещо повече за този депресиран и някак си откъснат човек от това да му позволява да използва групата като един вид периодично преливане на светлина и топлина, най-близкото до истински или интимни отношения с други хора, което би могъл да постигне.

В следващия момент Луси, леко изчервена, каза със смес от притеснение и отчаяние “Ох, винаги става така като говориш ти, Ралф. Не знам защо, но откривам, че всъщност не те слушам, въпреки че аз съм ти задала въпрос. Просто се отнасям. Ужасно е това, което казвам. Съжалявам, сигурно проблемът е в мен.” Тя имаше хронично натрапчиво усещане, че не е “интелектуалка”, каквито според нея бяха останалите членове на групата. Тя погледна терапевта тъжно, след това сведе поглед. Това изявление обаче напълно разбуди групата и всички погледнаха към Ралф. Ралф смени цвета си и след кратка пауза каза “Това сигурно трябва да означава, че съм скучен”.

Настъпи напрегнато, но много живо мълчание. Ралф отново заговори. “Най-ужасното е, че аз знам, че съм скучен. Като че ли се пускам на автопилот – откривам, че говоря от няколко минути, а не знам какво по дяволите съм казал.” Всички се засмяха и започнаха да казват как и те имат чувството, че са били другаде за последните 20 минути. Сузи каза на Джек, че лицето му кърви и някой му подаде кърпичка да се избърше. С известно чувство на срам Ралф каза, вече напълно искрено, че се опасява, че всъщност няма какво да каже, че е празен – и че говори толкова много, за да прикрие това от хората с които е. Най-накрая се разплака и каза, че смята, че е отегчил дори собствената си майка. Не можеше да си спомни някой път, когато на нея наистина й е било приятно да бъде с него. Затова пък, за групата в този момент, той изглеждаше по-жив от всякога.

След като Ралф бе казал всичко, терапевтът започна да се сеща за причината за парализиращата ситуация в групата преди намесата на Луси. Това, което бе преживявано в груповата обстановка и между членовете беше природата на вътрешния свят на Ралф – отношенията, които съществуваха вътре в него и от които той се чувстваше доминиран. Това, което усещаха другите членове на групата, включително и терапевтът, бе хроничното отчаяние на Ралф от това, че не е способен да намери начин да се свърже с някой, който е важен за него (майка му), някой, който го озадачаваше непоносимо като се държеше “правилно”, беше винаги наличен, очевидно се интересуваше от това, което става, но всъщност не й беше присърце. На мястото на тези необходими емоции – интимност и свързаност – имаше само неразбиране и емоционална отдалеченост.

Според терапевта Ралф носеше в себе си един образ на майка си, който бе озадачен, а може би и уплашен от него и неговите детски нужди. Собственото преживяване на терапевта й беше дало поглед върху природата на майката: жена, която не може да се справи със силните и първични изисквания на бебето си, а изтласква и тях, и него от съзнанието си като си мисли за други, практични аспекти на майчинството – дрехите да са чисти и неопетнени или да не забрави да напазарува. Групата беше успяла, чрез Луси, да превъзмогне словесните детайли на обсъждания проблем и да се заеме с емоционалния проблем: фактът, че всички се преструваха, че са близки с Ралф, а в действителност го бяха оставили на собствените му размишления. Терапевтът не каза всичко това на глас. Нейната цел бе да остави пространство за членовете на групата сами да мислят за тези неща, като по този начин развиват собствените си способности за наблюдение и разбиране. Тя коментира, че групата би трябвало да следи за тази тенденция да се “отнася” вътрешно, тъй като това поведение на членовете й, и съответно на майката, оставя бебето да продължава на “автопилот”. Тя изрази надежда, че групата ще се чувства по-свободна да говори за това, когато се случи в бъдеще.

Как можем да разберем какво се случва, когато членовете успешно проектират вътрешното си състояние върху групата? Това се случва във всяка група, но е особено силно в терапевтична група. Една от причините е, че групата има една единствена задача, която е да разбере собственото си функциониране. Тя гледа навътре – тя няма за цел да сече дърва, да построи къща или да решава политически проблеми. Освен това тя има разрешение да изследва собственото си функциониране на глас, нещо, което е негласно забранено във всекидневния социален живот. Хората си казват неща, които обикновено не се казват, а това може да носи облекчение – за казващия, за този, на когото е казано, както и на групата. И трето, най-важното е природата на самата група. Членовете стават много чувствителни към състоянията на останалите. През повечето време тези състояния се прихващат несъзнателно и негласно и се преживяват от слушателя като че ли са негови собствени. Понякога те биват отреагирани – високомерното спокойствие на един член провокира ярост в друг, който действа раздразнително, като изразява гнева, отречен от провокатора. Понякога тези проекции се усещат преди да се случат, особено когато членовете се познават добре.

В събитията описани по-горе Луси като че ли не бе издържала състоянието, което е прихванала от Ралф и неговото ранно преживяване, че е неспособен да се почувства близък с грижовна майка. Нейният изблик на честност е израз на това усещане, вика на някой, който казва Не мога да издържам това, което се случва, това, което не се случва, между нас! Това изказване на глас помогна на останалата част от групата да осъзнае какво става, както и на терапевта да освободи мисълта си достатъчно, за да разбере, че заетостта й да мисли за яката на ризата и пазаруването също е отговор на проекция, този път на майката, която Ралф носеше със себе си като мъртва тежест.

Тук имаме уникална за груповата терапия ситуация. Различни аспекти от вътрешния свят на индивидуалния член се прихващат от други членове на групата, включително и от терапевта. Вътрешният свят става видим и жив, действащ в отношенията, които биват изживявани в стаята. Луси може би нямаше да може да усети и предаде своята реакция към Ралф по този начин ако терапевтът не бе поела неразбирането на майката относно желанията на бебето, отвръщайки се хладно от тях към манийна защита (пазаруване, чисти яки).

Не би ли трябвало терапевтът да разбере всичко това преди да се стигне до там? Вероятно да. Но също така вероятно една премерена интерпретация докато Ралф си поема дъх нямаше да има тази спонтанност на протеста на Луси, както и внезапната смес от себепознание и спомен и болка на Ралф, а след това и облекчението когато откри различни отношения със себе си и групата. А Луси нямаше да има шанс да открие, че има собствен глас, който е ценен за другите в групата. Една от големите ползи на груповата терапия е, че пациентите могат да си бъдат истински полезни и да го осъзнаят; че терапевтът може да не е единственият човек в групата, който може да допринесе с нещо полезно. Членовете на групата могат да си казват неща от прекия си опит, които никой терапевт не може да каже и за щастие тези неща не просто се изслушват, а и използват. Ралф започна да внимава с тенденцията си да минава на автопилот и стана чувствителен към реакцията на другите и начина по който го слушат.

Това е случай в който изключително сложните вътрешни събития, които се проявиха в стаята между членовете, можаха да бъдат разбрани и използвани за добро. В този случай това стана защото терапевтът, лидерът на групата, е обучен в разбирането на вътре-психичните и междуличностови процеси, както и кога и как да се намеси когато нещата станат по-сложни.

Маси, тълпи и армии

Не всички групи обаче са така настроени да слушат и да се учат и да разбират собствените си процеси. Групи, които са прекалено големи за да може всеки член да познава всички останали по име и физиономия значително се различават от малката терапевтична група описана по-горе. Голяма част от способностите на индивида за размисъл, разрешаване на проблеми и вземане на решение – неговата идентичност – са погълнати и потъват в голямата група.

Апокрифите, гръцката версия на Стария Завет, разказват история за един Израилтянски град, който бил обсаден от Асирийската армия, водена от кръвожадния Олоферн. Когато положението на израилтяните станало изключително тежко и те били на ръба да се предадат или да загинат, Юдит, красива израилтянска вдовица, поискала разрешение от старейшините на града да опита една последна отчаяна стратегия. Тя тръгнала от града към вражеския лагер, облечена в най-красивите си дрехи и бижута, с дарове в ръце и придружавана само от една прислужница. Както се очаквало асирийските войници я арестували и я завели при Олоферн, когото тя убедила, че иска да предаде народа си. Четири дни по-късно, пленен от красотата й, той решил да я прелъсти и наредил да се организира пиршество за тях двамата. Юдит се погрижила той да пие достатъчно вино преди да легне в постелята му. Тогава, веднага щом той изпаднал в пиянски сън тя извадила меча му и с един замах отсекла главата му. След това тихичко се върнала в обсадения си град с главата му вързана в кърпа. Когато настъпило утрото и асирийските войници намерили своя водач обезглавен, те се паникьосали и се разбягали. Като че ли цялата им способност за мислене, планиране и действие е била инвестирана в Олоферн, и така самата армия била обезглавена от Юдит. Олоферн на свой ред се е държал глупаво и грандомански, накаран да вярва, че е всемогъщ от това, че всички му приписвали цялата сила и знания. И последователите, и последваните са в риск от процесите, породени в големи групи, особено такива, в които сляпото подчинение на водача е част от основната култура.

Сред описателните думи за големи групи са маса и тълпа. Тълпата е голяма група с малко структура или организираност и поведението й е непредвидимо. Масите имат повече цялост, която обаче е опасна – групи, решени да открият и унищожат някакъв враг, независимо дали е реален или въображаем. Хората, които изграждат масата не се вслушват в гласа на разума или реалността. Масата мрази мисълта. Примитивните импулси, които съществуват като потенциал във всеки член (във всяко човешко същество) могат да бъдат използвани и усилени от безскрупулни лидери, а резултатът може да бъде хаос и кръвопролитие. В нацистка Германия в края на 1930-те масата твърдо била открила врага в лицето на евреите и в нощта на 9-10 април 1938г., известна като Кристалната нощ, всеки прозорец или витрина, за които се знаело, че принадлежат на евреи, били потрошени в оргия на безумно насилие подпалвано от Гьобелс. 7500 еврейски фирми и магазини били сринати със земята, 177 синагоги изгорени или разрушени, и 91 евреи убити.

Шекспир е разбирал добре страстите на масите. Той е използвал част от историята на Римската Империя, опростена и драматизирана, за да илюстрира някои основни черти от поведението на групите. Конспираторите убиват римския император – Юлий Цезар – от страх, че общественото обожание го е превърнало във всемогъщо чудовище (както вероятно се е случило и с Олоферн). Тогава настъпва драматичен обществен спор в Сената между Марк Антоний, верен на Цезар, и Брут – водач на конспираторите, в който реториката се използва като меч. Те се борят за контрола над римския народ, представен като страстна и непостоянна тълпа, чиито чувства се люлеят насам-натам, тича по улиците и си търси враг, когото да линчува. Намират и убиват напълно невинен човек, въпреки че откриват, че не него търсят. За страстите на масите не съществува невинност. Група в такова примитивно състояние си избира примитивен лидер, който да служи на нейните цели и ако не се намери подходящ враг, групата си го създава.

Цина: Да, аз съм Цина.

Гражданин: Разкъсайте го на парчета, той е конспиратор.

Цина: Аз съм Цина поета, аз съм Цина поета.

Гражданин: Разкъсайте го заради лошите му стихове, разкъсайте го заради лошите му стихове.

Цина: Аз не съм Цина конспираторът.

Гражданин: Няма значение, казва се Цина, изтръгнете сърцето му.

Граждани: Разкъсайте го, разкъсайте го на парчета!

Различни варианти на тази сцена са били разигравани много пъти в историята. Религиозната страст през Средновековието и началото на Съвремието доведе до Инквизицията, която, както предполага името й, не е чакала оплаквания, а активно е търсела онези, които е смятала за еретици, вещици или алхимици. Употребата на мъчения като средство за извличане на самопризнания получава папското одобрение през 1252г., а Томас де Торквемада, испанският Велик Инквизитор, е отговорен за над 2000 изгаряния на клада. Революционният жар във Франция през 1789г., провокиран от криза в основните методи за препитание, доведе до Якобинската диктатура, резултатът от която са 300 000 заподозрени и 17 000 екзекуции.

Лов на вещици и Идеализация: Две страни на една монета

Ловът на вещици по време на ерата на МакКарти в Америка през 1950-те, привидно в търсене на комунисти смятани за враг на държавата, се провежда с подобна страст. Наказанията включваха и доживотната загуба на всякаква възможност за работа. В този случай се подклажда омразата. По същия начин нейната противоположност – любовта – може да бъде подклаждана и усилвана, за да произведе идеализацията. С подобна ирационалност други групи може да бъдат обзети от желанието да притежават идеален лидер, идея, цел или принцип. Въпреки че външното поведение може да бъде доста по-различно, те имат повече общо с масата движена от омраза, отколкото изглежда на пръв поглед. Всеки, който не е съгласен със свещената природа на избрания лидер бива отлъчен или изключен от групата. Объркани млади хора понякога попадат в секти, които в началото им предлагат безусловната любов и подкрепа, от които имат нужда. Когато обаче тези млади хора се почувстват по-сигурни и започнат да мислят или дори изразят желание да обсъдят някои от основните убеждения на групата, или просто искат да се приберат вкъщи, нещата се променят драстично. Може да бъдат пленени или третирани като престъпници.

Двата вида групи – едните подхранвани от омраза, които са насочени към врага, а другите – подхранвани от идеализация и насочени към божество – си приличат по това, че членовете и на двете са подчинили собствените си способности за индивидуално мислене, плануване и вземане на решение на лидера. През 1978г. Джим Джоунс завел групата си от почти хиляда последователи (една четвърт от които били деца) в джунглите на Гвиана, за да извършват масово самоубийство. Толкова изцяло членовете на групата са били отдали собствените си способности за мислене на водача. Водачът е възприеман като този, чиито думи имат тежест, дори божествена тежест, и индивидуалните членове се подчиняват, кланят или предават на този водач без капка съмнение в него.

Нация, Народ и Верую

Политолози, дипломати и експерти в международните отношения трябва да се борят с тези въпроси, тъй като подобни процеси се случват на национално и международно равнище. Освен това, тези процеси се използват от държавни глави, за да влияят на националните настроения. Тук се ограничава точната информация, която получаваме и най-вече способността ни да направим някаква промяна. И въпреки това понякога изглежда, че цели нации и културални групи се държат така, като че ли тези нежелани качества като алчност, грабителство, предразсъдъци, злоба и нечестност се намират в друга видима група. Север и юг, католици и протестанти, черни и бели, нацисти и евреи, евреи и палестинци, сърби и албанци, араби и християни – всяка група в един или друг момент вярва, че има монопол върху истина, нравствена правота и прилично поведение.

Големите религиозни и териториални конфликти се дължат на психичните механизми отричане и проекция, които намират готов израз и опасно се усилват в група, особено в големи национални и международни групи. В малки групи, създадени с цел терапия, механизми като тези могат да бъдат наблюдавани и изказани на глас. И все пак признаваме, че е трудно да се променят чувствата или поведението дори в терапията, а какво остава да се повлияе на цяла национална, племенна или религиозна група. Съзнателното търсене на промяна към добро е дълго и трудно начинание както за индивида, така и за групата. Значително постижение е, че напоследък се правят промени в съдебната система, които водят до решение, че никой, дори държавен глава, не може да има имунитет от преследване за нарушение на основни човешки права.

Знаейки толкова за влиянието на индивида върху групата и на групата върху индивида за добро или зло, е странно, че не взимаме тези фактори под внимание по-лесно. Образованието, политиката, социалните услуги, болниците, полицията, съдебната система, фабриките, религиозните групи, младежките движения, търговските предприятия биха могли много полезно да използват едно по-задълбочено разбиране на теорията и най-вече практиката на групите. Не трябва да пренебрегваме собственото си знание, както изглежда, че правим. Може би това също е групов процес. Той се докосва до най-базисните човешки конфликти, които съществуват у всеки индивид и всяка група: конфликтът между съзидателност и разрушителност, желанието за живот и неговата противоположност – това, което психоанализата нарича инстинкта за смърт. Тук сме изправени не просто пред един избор. Това е конфликт, който продължава цял живот и чието значение не може да бъде подценявано.