Групи

Това е една друга психоаналитична статия, която бях превел преди години, за групите и динамиката вътре в тях, включително конкуренция, власт, емоции.. Тук се разбира всяка конструкция с повече от трима души - семейство, социална, терапевтична, религиозна, национална група, маса, тълпа, и т.н. За съжаление нямам никаква представа кой е авторът и откъде е статията, не съм си записал :)

В тази глава ще разширим гледната си точка и ще обърнем внимание на природата на групата: обстановката в която човешките същества се събират в групи с различна големина и разнообразие, като всяка от тях е по-голяма от сбора на отделните й части. Тези социални структури – образувани от много тела, и все пак в много отношения функциониращи като един цялостен организъм – имат своя собствена динамика, както вътрешна, така и по отношение една на друга.

Хората са социални животни, “стадни животни”, както през 1916г. ни е нарекъл Уилфред Тротър, изтъкнат хирург и наблюдател на хората в групи. Не само заради това, че още от първите си мигове живот ние търсим компанията на други от нашия вид. Също както очите ни са чувствителни към светлината, така и нашата личност функционира в отношения с другите човешки същества. Самата структура на човешкото съзнание е такава, че ние определяме себе си и своето поведение по отношение на тези други. Дори отшелникът е част от социална система, въпреки че е избрал да избяга от нея. Както биолозите, така и психоаналитиците считат импулса за свързаност към ближния за първична, вродена част от нашата природа – основополагаща за нашето съществуване, умствено функциониране и оцеляване, също като инстинктите за храна, топлина, подслон, секс.

Ние се раждаме в социална група, която се състои от поне трима члена. Въпреки че е лесно да се приеме жизненоважната роля на връзката между майка и бебе, всъщност няма такава единица, която да се състои само от майка и бебе. До преди последните развития в репродуктивната медицина, винаги е имало баща, който е бил физически наличен, дори само за малко, в живота на тази майка. Без този баща, или тази дарена сперма, не би имало бебе, а майката не би била майка. И най-вече, независимо дали бащата съществува в живота на майката или не, той съществува в нейното съзнание, за добро или зло, като бащата на това бебе. Освен това бебетата идват на този свят с емоционалната и когнитивна готовност да отговарят на биологичните роли на баща и майка и да формират идеи за двама родители, а не за един, независимо от специфичните културални различия.

Следователно, от самото начало, всеки един от нас е част от биологична и психологическа група от трима, независимо от това кой още съществува в така нареченото ядрено семейство. Тази триичност има огромни последици върху нашето психично развитие. В това ядрено семейство майката и бащата ще живеят заедно, ще са привързани един към друг и ще си сътрудничат за доброто на бебето. Единият родител ще подкрепя другия в грижата за бебето. Така се оформя един триъгълник, в който всеки член има отношения с другите двама, а понякога и всеки член се оказва изключен от това, което се случва между другите двама. Понякога бащата трябва да чака докато майката кърми бебето, или бебето трябва да чака, когато майката и бащата искат да бъдат сами. Начинът по който бебето реагира на променящата се природа на този триъгълник – вън или вътре, веднъж двамата се фокусират върху него като център на вниманието, друг път му обръщат гръб и се фокусират върху себе си – влияе върху развитието на психичната структура на индивида, както и последващите сили и уязвимости на характера.

Ревност

Казваме ревност, когато усещаме психическа болка от това, че сме отхвърлени – когато желани от нас фигури се обръщат към някой друг за нещо, което като че ли чувстват, че ние не можем да им предложим. Ревността е емоция, която тревожи всички. В най-тежката си форма, тя съдържа страх да не бъдем оставени да умрем – бебето, което е оставено твърде дълго само, докато майката и бащата са заети един с друг се преживява като забравено и заличено от техните мисли. Също така може да страда от силни чувства на завист, лишеност и ярост от това, че те си обръщат внимание, и тези чувства на свой ред допринасят за усещането му, че е заличено. Този страх, че е оставено да умре може да бъде много силен фактор в начина по който силната ревност може да доведе до убийство, тъй като отчаянието за психическото оцеляване може да бъде усетено като въпрос на това да унищожиш или да бъдеш унищожен. Престъпленията от страст, както ги наричаме, получават особено съчувствие от всеки, освен от закона, тъй като всяко човешко същество признава силата на импулса.

Ревността причинява много проблеми, болка и мъка, но може да има и значение за оцеляването. Силните протести срещу това човек да е изоставен, независимо дали е дете или възрастен, имат за цел да се увери, че не е забравен, третиран като последна дупка на кавала. Ревността също предполага яростно защитавани връзки, или желание човек да предпазва себе си от мародери; това, както и съперничеството – изразяването на ревност чрез съревнование – са важни компоненти от динамичния живот на всяка група. Съперничество, ревност, съревнование – всички те произхождащи от тази най-ранна група от три – представляват група модели на свързване, произтичащи от биологичната дарба на мъжа и са силно повлияни в израза си от специфичната култура и индивидуалния опит. Семействата и роднинските групи са скрепени от тези структури и импулси повече, отколкото са склонни да бъдат раздирани от съперничество, ревност или съревнование. Затова казваме, че “кръвта вода не става”.

Социални групи

Някога хората ценели родствените групи. Имало някаква сила в това да произхождаш от голямо семейство със споделена преданост. С течение на времето тези родствени групи се усъвършенствали в разграничението на функциите на различните членове, тъй като оцеляването било по-сигурно ако задачите са разпределени: едни ходят на лов, други гледат малките, едни се грижат за домашните животни, други за нивата. Добре функциониращите групи са могли да оценят включването на нови членове, които могат да допринесат към тези функции и чиято лоялност би могла да допринесе към благосъстоянието както на индивида, така и на групата.

В хода на човешката еволюция групите са били образувани все по-често със специфични функции свързани с оцеляването и адаптацията. Поради също толкова очевидни причини е станало ясно, че някои хора са по-добре пригодени или по-добри в определени задачи, докато предпочитанията на други се намирали в съвсем различни посоки. В съвременния развит свят социалните и трудови роли са се развили бързо и са станали още по-специализирани. В нашата голяма група наречена общество, ние разчитаме на други, за да ни помогнат за неща, които не винаги можем да направим сами за себе си. Разделяме се на работни групи, наречени гилдии, или на професии – и за разлика от семейната група, на която човек е член, независимо дали му харесва или не, членството в тези групи е повече или по-малко доброволно и избрано, и предполага известно знание или специални умения.

Млада учителка излиза вечерта с приятеля си, “забравяйки”, че е оставила на котлона чинийка с пилешки кокали и дреболии, които готвела за бульон. Когато се върнала намерила пожарната пред сградата, дим излизащ от вратите и прозорците, а апартамента й пълен с пожарникари. Обитателят от долния етаж чул алармата през пода на апартамента й и след като никой не вдигнал телефона, повикал пожарната. Пожарникарите лаконично се опитвали да успокоят учителката. “Не се безпокойте, случва се постоянно”. Един от тях, като се сетил, че тя преподава на малката му дъщеря, й казал с усмивка, че обещава да не каже на директорката. Приятелят й не бил толкова разбиращ като пожарникарите, защото апартаментът миришел на изгорели кокали още един месец след това.

Тази потенциално опасна ситуация показва взаимозависимостта между категории от хора, повечето от които никога не са се виждали преди и които въпреки това разчитат един на друг за помощ – за взаимното изпълнение на ролите и задачите, които карат обществото да продължава да върви напред като едно цяло.

Тази взаимна подкрепа и сътрудничество не е лесна или проста. Трудните преговори се случват в полето на политиката и са необходими за цялостното и взаимно функциониране на различните единици, които съставляват една по-голяма социална група. Понякога напрежението, което се създава от вътрешната политика на групата може да бъде оправено, когато групата си намери общ враг извън своите граници, което означава, че сътрудничеството вътре в групата може да бъде купено с цената на конфликт между тази група и околните – принцип, който може да бъде видян както вътре, така и между различни нации.

Сега, когато сме станали по-задълбочени и по-заинтересувани от себе си, разбираме, че групите, независимо дали са малки и фокусирани или големи и сложни, имат своя собствена вътрешна динамика, която може да подпомогне или спъне изпълнението на задачите им. Това поле на изследване – груповата динамика – се занимава с разбирането на начина по който групите се формират; как работата на групата от своя страна влияе на индивидуалните членове за добро или лошо и как самите групи се отнасят една към друга.

Какво точно имаме предвид, когато казваме група, способна да произведе своя собствена вътрешна динамика? Една група хора в автобуса, които отиват сутрин на работа, група ли е? Обикновено няма никаква връзка между тях – освен ако не се случи нещо в автобуса, което да ги привлече към една обща задача. Например, на някой пътник може да му прилошее внезапно, което мобилизира социалния или групов капацитет на другите пътници – някой отива да каже на шофьора да спре автобуса, друг изважда мобилен телефон, за да повика бърза помощ, трети се опитват да убедят човека, че ще се оправи и че има кой да се погрижи за него. Тази разнородна група така се превръща в работеща група, фокусирана върху ефективното изпълнение на определена задача.

Всъщност, всички групи се създават с цел и вършат работа, за да бъде достигната тази цел. Тази работа може да бъде отглеждане на семейство, гасене на пожар, операция в болница, или работа на спасителна лодка. Понякога целта на групата не е свързана директно с животоспасяващи дейности, а по-скоро с религиозни или магически дейности или различни видове забавление: изкачване на връх, играене на футбол, молитва в църквата, изпълнение на симфония на Моцарт или – понеже човек и сам си измисля работа, ако няма такава – даването на прием.

Тази работа, задачата на групата и свързаната с нея дейност, е зачеването, началото на групата. На второ място групата трябва да развие структура ако иска да функционира правилно – най-вече да има граница, която разделя вътре от вън. Този индивид е член на нашия отбор, той може да влезе. Онзи не е – той ще чака отвън. По този начин се маркира една територия, която може да представлява място – театър, кабинет, дом, футболно игрище или планина; а може и да е психологическа, по-скоро свързана с приятелство, общи интереси, вкусове или отношения.

След това идва времето. Често групата, която е сформирана, за да извърши определена работа – да се погрижи за болния пътник в автобуса, например – престава да съществува, когато работата свърши. Някои създадени групи обаче продължават да съществуват докато членството им бъде прекратено от смъртта – доживотното членство в клуб по крикет, например. Това важи с още по-голяма сила за семейството, където членуването се разпростира отвъд живота на индивида както поради генетични (“Тя е взела очите на баба си”), така и поради обществени причини. Актът за раждане и смъртният акт ни определят като членове на тази група, и за добро или зло, оставаме такива не само цял живот, но и след него – и през повечето време ни е приятно. Затова поговорката “кръвта вода не става” означава също, че се обръщаме към семействата си за помощ и търсим тях, когато ни е най-трудно.

Работните групи често се опитват да избират членовете си на базата на определена представа за компетентност – кой би бил полезен и продуктивен член на този екип? Кой би могъл да поеме ефективно различните задачи необходими за този вид работа: председател, секретар, ковчежник, капитан, готвач? Други групи, често неформални, се създават около идеята за чувствителност, включително предпочитания, вкусове, общи интереси, афинитет: кого харесвам и с кого искам да прекарам времето си? Ако имаме късмет, компетентността и чувствителността ще се припокриват: може да се радваме на компанията на колегите си на работа и поради тази причина да изпълняваме общите си задачи по-ефективно.

Трудни емоции в групите

На практика, обаче, животът на всяка група има проблемна основа, състояща се от дългосрочните емоционални и психични производни на онази група от трима, която вече описахме: майка, баща и дете. Принадлежността към каквато и да е група по-късно в живота събужда – и употребява – възможността производни на тези ранни чувства да се разбудят отново, и тогава те започват да определят не само настроението, но и поведението. Ревност, завист, съперничество, желанието за по-специален статус и желанието за контрол са универсални и вездесъщи. Ако групата иска да функционира ефективно и в хармония, тя трябва да се справи с тях, да ги обуздае. Тези, които успяват да толерират приливите и отливите на груповия живот със самообладание са възприемани като добри колеги, способни на сътрудничество. Често те са тези, които могат да поставят задачата на първо място, да се захванат с работата, независимо от личните чувства, желания или вкусове.

Има хора, които имат проблем с групите и за които членството в група, независимо колко е малка или неформална, е трудно или дори невъзможно. Понякога те може да намерят начин да останат в обществото, така че да могат и да получават, и да дават: работа на морски фар, например, може за някои хора да разреши определени вътрешни трудности с принадлежността към големи социални групи. Други се задържат в усамотено или изолирано състояние в контекста на една по-широка социалност. Хората много бързо реагират на сигнали, които предполагат отбягване или страх, или враждебност и заклеймяват такива индивиди като саможиви. Саможивите хора биват отбягвани и така се установява един затворен кръг, който трудно може да се промени без намеса. Можем да кажем с известна сигурност, че когато е имало трудности в първичната (семейната) група, последиците от тези трудности ще се проявят по-нататък и в други социални обстановки – от обвързването в двойка до групата, малка или голяма.

Групова терапия

От това наблюдение се е развила една силна форма на терапевтично лечение, което използва самата група като основата за лечение на трудностите вътре в нея. Груповата терапия взема някои от основните си идеи от психоанализата и някои от полето на груповите динамики. В груповата терапия влиянието на групата върху пациента и на пациента върху групата може да бъде видяно в действие, тъй като вътрешните трудности на всеки индивид се проявяват в сесията чрез действителните отношения, които са се развили между членовете на групата в стаята. Седем или осем пациенти се срещат в неутрална обстановка с групов терапевт. Задачата на индивидуалните членове е да се опознават все по-пълно. За да стане това, те имат възможността, също като при индивидуалното лечение, да си кажат това, което ги вълнува без задръжките наложени от обичайните социални навици. Работата на терапевта е да помогне на тези индивиди да се променят към добро в своето поведение, чувства и отношения, като интерпретира онези фактори, съзнателни или несъзнателни, които забавят напредъка й. Тези фактори включват както напреженията, които произтичат от групата като цяло, така и онези несъзнателни съпротиви, които съществуват в ума на всеки от членовете й.

Ето един пример взет от група в Катедрата по Психиатрия в една университетска болница. Групата била във втората година от създаването си. По това време членовете й вече се познавали доста добре и осъзнавали, че има още доста работа, която трябва да се свърши. Сред членовете на групата имало практикуващ музикант, журналист на свободна практика, архитект-стажант, чиновник (който страдал от хемофилия), детска учителка, домакиня, пенсиониран офицер от флота и един безработен. Протагонистът в този епизод е Ралф (журналистът на свободна практика), на около петдесет години, здрав и едър мъж с посивяла коса, сресана напред на бретон.

Ралф беше стар ерген. Той беше единствено дете, роден късно, от сравнително възрастни родители, и двамата от които вече бяха мъртви. Независимо от времето той винаги носеше сини джинси и тежък морско-син пуловер. Говореше отмерено и решително, а речникът му бе изпълнен с жаргон придобит от по-ранни терапевтични опити – главно с “алтернативно” лечение.

Ралф беше един от най-твърдите и верни членове на групата. Обикновено пристигаше пръв. Когато някой не беше дошъл винаги питаше дали не се е обадил да остави съобщение и често подхващаше теми от миналата седмица, за да види как хората мислеха по тези въпроси сега. Нарушаваше мълчанието като се чудеше “къде са всички”, предизвикваше другите да спрат с “интелектуалните размишления” и да говорят за чувствата си; и поставяше въпроса със собствената си борба с писането, хроничната си лека депресия и неуспеха му да създаде дълготрайна връзка с някоя жена – или пък мъж. Той беше признат и оценен от останалите като отличен член на групата. И въпреки това, от гледна точка на терапевта – той не се бе променил в никакво конкретно отношение откакто бе влязъл в групата преди две години.

В точно тази сесия, веднага след Нова Година, Ралф говореше за една жена, която е срещнал и харесал на купон и която се връщаше в Щатите след няколко дни. Трябваше ли той да продължи да има интерес към нея? Групата подхвана темата без особен ентусиазъм (историята беше позната) и започна да му помага да мисли по въпроса, макар и малко като по навик. Един-двама членове зяпаха Ралф разсеяно докато той отговаряше на въпросите на Луси (учителката).

Самият терапевт се чувстваше изнервен и от време на време започваше да мисли за други неща, като например какво ще пазарува за вечеря [терапевтът е жена], но основно за това дали хемофиликът в групата, който бе започнал да кърви от едно малко порязване причинено от сутрешното бръснене, ще забележи струйката кръв преди да е стигнала до яката му, и за това, колко е трудно да се изпере петното след това. Трябваше да устои на порива си да прекъсне Ралф, за да предложи на Джак (чиновника-хемофилик) да се избърше. Като че ли никой друг не беше забелязал, или поне не обръщаха внимание. Мислите й относно Ралф бяха да се чуди дали групата можеше да направи нещо повече за този депресиран и някак си откъснат човек от това да му позволява да използва групата като един вид периодично преливане на светлина и топлина, най-близкото до истински или интимни отношения с други хора, което би могъл да постигне.

В следващия момент Луси, леко изчервена, каза със смес от притеснение и отчаяние “Ох, винаги става така като говориш ти, Ралф. Не знам защо, но откривам, че всъщност не те слушам, въпреки че аз съм ти задала въпрос. Просто се отнасям. Ужасно е това, което казвам. Съжалявам, сигурно проблемът е в мен.” Тя имаше хронично натрапчиво усещане, че не е “интелектуалка”, каквито според нея бяха останалите членове на групата. Тя погледна терапевта тъжно, след това сведе поглед. Това изявление обаче напълно разбуди групата и всички погледнаха към Ралф. Ралф смени цвета си и след кратка пауза каза “Това сигурно трябва да означава, че съм скучен”.

Настъпи напрегнато, но много живо мълчание. Ралф отново заговори. “Най-ужасното е, че аз знам, че съм скучен. Като че ли се пускам на автопилот – откривам, че говоря от няколко минути, а не знам какво по дяволите съм казал.” Всички се засмяха и започнаха да казват как и те имат чувството, че са били другаде за последните 20 минути. Сузи каза на Джек, че лицето му кърви и някой му подаде кърпичка да се избърше. С известно чувство на срам Ралф каза, вече напълно искрено, че се опасява, че всъщност няма какво да каже, че е празен – и че говори толкова много, за да прикрие това от хората с които е. Най-накрая се разплака и каза, че смята, че е отегчил дори собствената си майка. Не можеше да си спомни някой път, когато на нея наистина й е било приятно да бъде с него. Затова пък, за групата в този момент, той изглеждаше по-жив от всякога.

След като Ралф бе казал всичко, терапевтът започна да се сеща за причината за парализиращата ситуация в групата преди намесата на Луси. Това, което бе преживявано в груповата обстановка и между членовете беше природата на вътрешния свят на Ралф – отношенията, които съществуваха вътре в него и от които той се чувстваше доминиран. Това, което усещаха другите членове на групата, включително и терапевтът, бе хроничното отчаяние на Ралф от това, че не е способен да намери начин да се свърже с някой, който е важен за него (майка му), някой, който го озадачаваше непоносимо като се държеше “правилно”, беше винаги наличен, очевидно се интересуваше от това, което става, но всъщност не й беше присърце. На мястото на тези необходими емоции – интимност и свързаност – имаше само неразбиране и емоционална отдалеченост.

Според терапевта Ралф носеше в себе си един образ на майка си, който бе озадачен, а може би и уплашен от него и неговите детски нужди. Собственото преживяване на терапевта й беше дало поглед върху природата на майката: жена, която не може да се справи със силните и първични изисквания на бебето си, а изтласква и тях, и него от съзнанието си като си мисли за други, практични аспекти на майчинството – дрехите да са чисти и неопетнени или да не забрави да напазарува. Групата беше успяла, чрез Луси, да превъзмогне словесните детайли на обсъждания проблем и да се заеме с емоционалния проблем: фактът, че всички се преструваха, че са близки с Ралф, а в действителност го бяха оставили на собствените му размишления. Терапевтът не каза всичко това на глас. Нейната цел бе да остави пространство за членовете на групата сами да мислят за тези неща, като по този начин развиват собствените си способности за наблюдение и разбиране. Тя коментира, че групата би трябвало да следи за тази тенденция да се “отнася” вътрешно, тъй като това поведение на членовете й, и съответно на майката, оставя бебето да продължава на “автопилот”. Тя изрази надежда, че групата ще се чувства по-свободна да говори за това, когато се случи в бъдеще.

Как можем да разберем какво се случва, когато членовете успешно проектират вътрешното си състояние върху групата? Това се случва във всяка група, но е особено силно в терапевтична група. Една от причините е, че групата има една единствена задача, която е да разбере собственото си функциониране. Тя гледа навътре – тя няма за цел да сече дърва, да построи къща или да решава политически проблеми. Освен това тя има разрешение да изследва собственото си функциониране на глас, нещо, което е негласно забранено във всекидневния социален живот. Хората си казват неща, които обикновено не се казват, а това може да носи облекчение – за казващия, за този, на когото е казано, както и на групата. И трето, най-важното е природата на самата група. Членовете стават много чувствителни към състоянията на останалите. През повечето време тези състояния се прихващат несъзнателно и негласно и се преживяват от слушателя като че ли са негови собствени. Понякога те биват отреагирани – високомерното спокойствие на един член провокира ярост в друг, който действа раздразнително, като изразява гнева, отречен от провокатора. Понякога тези проекции се усещат преди да се случат, особено когато членовете се познават добре.

В събитията описани по-горе Луси като че ли не бе издържала състоянието, което е прихванала от Ралф и неговото ранно преживяване, че е неспособен да се почувства близък с грижовна майка. Нейният изблик на честност е израз на това усещане, вика на някой, който казва Не мога да издържам това, което се случва, това, което не се случва, между нас! Това изказване на глас помогна на останалата част от групата да осъзнае какво става, както и на терапевта да освободи мисълта си достатъчно, за да разбере, че заетостта й да мисли за яката на ризата и пазаруването също е отговор на проекция, този път на майката, която Ралф носеше със себе си като мъртва тежест.

Тук имаме уникална за груповата терапия ситуация. Различни аспекти от вътрешния свят на индивидуалния член се прихващат от други членове на групата, включително и от терапевта. Вътрешният свят става видим и жив, действащ в отношенията, които биват изживявани в стаята. Луси може би нямаше да може да усети и предаде своята реакция към Ралф по този начин ако терапевтът не бе поела неразбирането на майката относно желанията на бебето, отвръщайки се хладно от тях към манийна защита (пазаруване, чисти яки).

Не би ли трябвало терапевтът да разбере всичко това преди да се стигне до там? Вероятно да. Но също така вероятно една премерена интерпретация докато Ралф си поема дъх нямаше да има тази спонтанност на протеста на Луси, както и внезапната смес от себепознание и спомен и болка на Ралф, а след това и облекчението когато откри различни отношения със себе си и групата. А Луси нямаше да има шанс да открие, че има собствен глас, който е ценен за другите в групата. Една от големите ползи на груповата терапия е, че пациентите могат да си бъдат истински полезни и да го осъзнаят; че терапевтът може да не е единственият човек в групата, който може да допринесе с нещо полезно. Членовете на групата могат да си казват неща от прекия си опит, които никой терапевт не може да каже и за щастие тези неща не просто се изслушват, а и използват. Ралф започна да внимава с тенденцията си да минава на автопилот и стана чувствителен към реакцията на другите и начина по който го слушат.

Това е случай в който изключително сложните вътрешни събития, които се проявиха в стаята между членовете, можаха да бъдат разбрани и използвани за добро. В този случай това стана защото терапевтът, лидерът на групата, е обучен в разбирането на вътре-психичните и междуличностови процеси, както и кога и как да се намеси когато нещата станат по-сложни.

Маси, тълпи и армии

Не всички групи обаче са така настроени да слушат и да се учат и да разбират собствените си процеси. Групи, които са прекалено големи за да може всеки член да познава всички останали по име и физиономия значително се различават от малката терапевтична група описана по-горе. Голяма част от способностите на индивида за размисъл, разрешаване на проблеми и вземане на решение – неговата идентичност – са погълнати и потъват в голямата група.

Апокрифите, гръцката версия на Стария Завет, разказват история за един Израилтянски град, който бил обсаден от Асирийската армия, водена от кръвожадния Олоферн. Когато положението на израилтяните станало изключително тежко и те били на ръба да се предадат или да загинат, Юдит, красива израилтянска вдовица, поискала разрешение от старейшините на града да опита една последна отчаяна стратегия. Тя тръгнала от града към вражеския лагер, облечена в най-красивите си дрехи и бижута, с дарове в ръце и придружавана само от една прислужница. Както се очаквало асирийските войници я арестували и я завели при Олоферн, когото тя убедила, че иска да предаде народа си. Четири дни по-късно, пленен от красотата й, той решил да я прелъсти и наредил да се организира пиршество за тях двамата. Юдит се погрижила той да пие достатъчно вино преди да легне в постелята му. Тогава, веднага щом той изпаднал в пиянски сън тя извадила меча му и с един замах отсекла главата му. След това тихичко се върнала в обсадения си град с главата му вързана в кърпа. Когато настъпило утрото и асирийските войници намерили своя водач обезглавен, те се паникьосали и се разбягали. Като че ли цялата им способност за мислене, планиране и действие е била инвестирана в Олоферн, и така самата армия била обезглавена от Юдит. Олоферн на свой ред се е държал глупаво и грандомански, накаран да вярва, че е всемогъщ от това, че всички му приписвали цялата сила и знания. И последователите, и последваните са в риск от процесите, породени в големи групи, особено такива, в които сляпото подчинение на водача е част от основната култура.

Сред описателните думи за големи групи са маса и тълпа. Тълпата е голяма група с малко структура или организираност и поведението й е непредвидимо. Масите имат повече цялост, която обаче е опасна – групи, решени да открият и унищожат някакъв враг, независимо дали е реален или въображаем. Хората, които изграждат масата не се вслушват в гласа на разума или реалността. Масата мрази мисълта. Примитивните импулси, които съществуват като потенциал във всеки член (във всяко човешко същество) могат да бъдат използвани и усилени от безскрупулни лидери, а резултатът може да бъде хаос и кръвопролитие. В нацистка Германия в края на 1930-те масата твърдо била открила врага в лицето на евреите и в нощта на 9-10 април 1938г., известна като Кристалната нощ, всеки прозорец или витрина, за които се знаело, че принадлежат на евреи, били потрошени в оргия на безумно насилие подпалвано от Гьобелс. 7500 еврейски фирми и магазини били сринати със земята, 177 синагоги изгорени или разрушени, и 91 евреи убити.

Шекспир е разбирал добре страстите на масите. Той е използвал част от историята на Римската Империя, опростена и драматизирана, за да илюстрира някои основни черти от поведението на групите. Конспираторите убиват римския император – Юлий Цезар – от страх, че общественото обожание го е превърнало във всемогъщо чудовище (както вероятно се е случило и с Олоферн). Тогава настъпва драматичен обществен спор в Сената между Марк Антоний, верен на Цезар, и Брут – водач на конспираторите, в който реториката се използва като меч. Те се борят за контрола над римския народ, представен като страстна и непостоянна тълпа, чиито чувства се люлеят насам-натам, тича по улиците и си търси враг, когото да линчува. Намират и убиват напълно невинен човек, въпреки че откриват, че не него търсят. За страстите на масите не съществува невинност. Група в такова примитивно състояние си избира примитивен лидер, който да служи на нейните цели и ако не се намери подходящ враг, групата си го създава.

Цина: Да, аз съм Цина.

Гражданин: Разкъсайте го на парчета, той е конспиратор.

Цина: Аз съм Цина поета, аз съм Цина поета.

Гражданин: Разкъсайте го заради лошите му стихове, разкъсайте го заради лошите му стихове.

Цина: Аз не съм Цина конспираторът.

Гражданин: Няма значение, казва се Цина, изтръгнете сърцето му.

Граждани: Разкъсайте го, разкъсайте го на парчета!

Различни варианти на тази сцена са били разигравани много пъти в историята. Религиозната страст през Средновековието и началото на Съвремието доведе до Инквизицията, която, както предполага името й, не е чакала оплаквания, а активно е търсела онези, които е смятала за еретици, вещици или алхимици. Употребата на мъчения като средство за извличане на самопризнания получава папското одобрение през 1252г., а Томас де Торквемада, испанският Велик Инквизитор, е отговорен за над 2000 изгаряния на клада. Революционният жар във Франция през 1789г., провокиран от криза в основните методи за препитание, доведе до Якобинската диктатура, резултатът от която са 300 000 заподозрени и 17 000 екзекуции.

Лов на вещици и Идеализация: Две страни на една монета

Ловът на вещици по време на ерата на МакКарти в Америка през 1950-те, привидно в търсене на комунисти смятани за враг на държавата, се провежда с подобна страст. Наказанията включваха и доживотната загуба на всякаква възможност за работа. В този случай се подклажда омразата. По същия начин нейната противоположност – любовта – може да бъде подклаждана и усилвана, за да произведе идеализацията. С подобна ирационалност други групи може да бъдат обзети от желанието да притежават идеален лидер, идея, цел или принцип. Въпреки че външното поведение може да бъде доста по-различно, те имат повече общо с масата движена от омраза, отколкото изглежда на пръв поглед. Всеки, който не е съгласен със свещената природа на избрания лидер бива отлъчен или изключен от групата. Объркани млади хора понякога попадат в секти, които в началото им предлагат безусловната любов и подкрепа, от които имат нужда. Когато обаче тези млади хора се почувстват по-сигурни и започнат да мислят или дори изразят желание да обсъдят някои от основните убеждения на групата, или просто искат да се приберат вкъщи, нещата се променят драстично. Може да бъдат пленени или третирани като престъпници.

Двата вида групи – едните подхранвани от омраза, които са насочени към врага, а другите – подхранвани от идеализация и насочени към божество – си приличат по това, че членовете и на двете са подчинили собствените си способности за индивидуално мислене, плануване и вземане на решение на лидера. През 1978г. Джим Джоунс завел групата си от почти хиляда последователи (една четвърт от които били деца) в джунглите на Гвиана, за да извършват масово самоубийство. Толкова изцяло членовете на групата са били отдали собствените си способности за мислене на водача. Водачът е възприеман като този, чиито думи имат тежест, дори божествена тежест, и индивидуалните членове се подчиняват, кланят или предават на този водач без капка съмнение в него.

Нация, Народ и Верую

Политолози, дипломати и експерти в международните отношения трябва да се борят с тези въпроси, тъй като подобни процеси се случват на национално и международно равнище. Освен това, тези процеси се използват от държавни глави, за да влияят на националните настроения. Тук се ограничава точната информация, която получаваме и най-вече способността ни да направим някаква промяна. И въпреки това понякога изглежда, че цели нации и културални групи се държат така, като че ли тези нежелани качества като алчност, грабителство, предразсъдъци, злоба и нечестност се намират в друга видима група. Север и юг, католици и протестанти, черни и бели, нацисти и евреи, евреи и палестинци, сърби и албанци, араби и християни – всяка група в един или друг момент вярва, че има монопол върху истина, нравствена правота и прилично поведение.

Големите религиозни и териториални конфликти се дължат на психичните механизми отричане и проекция, които намират готов израз и опасно се усилват в група, особено в големи национални и международни групи. В малки групи, създадени с цел терапия, механизми като тези могат да бъдат наблюдавани и изказани на глас. И все пак признаваме, че е трудно да се променят чувствата или поведението дори в терапията, а какво остава да се повлияе на цяла национална, племенна или религиозна група. Съзнателното търсене на промяна към добро е дълго и трудно начинание както за индивида, така и за групата. Значително постижение е, че напоследък се правят промени в съдебната система, които водят до решение, че никой, дори държавен глава, не може да има имунитет от преследване за нарушение на основни човешки права.

Знаейки толкова за влиянието на индивида върху групата и на групата върху индивида за добро или зло, е странно, че не взимаме тези фактори под внимание по-лесно. Образованието, политиката, социалните услуги, болниците, полицията, съдебната система, фабриките, религиозните групи, младежките движения, търговските предприятия биха могли много полезно да използват едно по-задълбочено разбиране на теорията и най-вече практиката на групите. Не трябва да пренебрегваме собственото си знание, както изглежда, че правим. Може би това също е групов процес. Той се докосва до най-базисните човешки конфликти, които съществуват у всеки индивид и всяка група: конфликтът между съзидателност и разрушителност, желанието за живот и неговата противоположност – това, което психоанализата нарича инстинкта за смърт. Тук сме изправени не просто пред един избор. Това е конфликт, който продължава цял живот и чието значение не може да бъде подценявано.

Лъжи и истини за германския закон за проституцията

Този пост е преведен от блога Research Project Germany, който изследва проституцията и положението на проституиращите в Германия. Преводът е мой, по молба на автора на блога. 

Лъжи и истини за германския закон за проституцията

Въведение за незапознатите

Митовете, които циркулират за германското законодателство за проституцията са идеален пример за това как когато повтаряш една лъжа многократно, тя започва да бъде приемана за „истина”. И тъй като противниците на проституцията и някои политици от други държави често използват Германия като пример за уж провала на легализацията на проституцията, списъкът по-долу разглежда някои от често срещаните твърдения за германския Закон за проституцията от 2002 година. Списъкът съвсем не е изчерпателен и информираните читатели няма да открият в него нищо ново. Единствената му цел е да предостави доказателства, които оборват погрешните представи и лъжите, които за съжаление твърде често се появяват в медиите и други източници.

Лъжа: Германия легализира проституцията през 2002 година.

Истина: Проституцията в Германия е легална през по-голямата част от 20ти век. Целта на Закона за проституцията от 2002 г. (ProstG) е да подобри юридическото и социалното положение на проституиращите и да премахне съществуващата дотогава представа за проституцията като нарушение на обществения ред.

Лъжа: Законът дава право на мениджърите на публичните домове да определят (Weisungsrecht) с кои клиенти да се срещат проституиращите и какви сексуални услуги да им предоставят.

Истина: Мениджърите имат само ограничено право да дават насоки (eingeschränktes Weisungsrecht), което им позволява единствено да определят работното място и работното време.

Лъжа: Само 44 проституиращи в Германия са регистрирани към Националния осигурителен институт.

Истина: Оценката на германското правителство [за въздействието на Закона за проституцията] показва, че 86,9% от интервюираните проституиращи имат здравна осигуровка. Въпреки че по-малък брой внасят пенсионни осигуровки, това се отдава на други фактори, като например колко дълго време възнамеряват да останат в тази индустрия и личната нужда от сигурност.

Що се отнася до тези „44”: както посочва докладът на правителството, основните пречки, които споделят проституиращите, са неяснотата дали трудовите договори действително биха предоставили някакви социални и материални предимства и доколко по-късно могат да срещнат други, неочаквани трудности. Само една много малка част със сигурност искат трудов договор, докато мнозинството по-скоро отхвърлят тази възможност. Те изказват опасения, че ако сключат трудов договор биха изгубили сексуалната си автономия, както и възможността сами да определят кога и къде биха искали да работят. Други пречки са страхът от изгубване на анонимността, както и негативните социални последствия, които биха могли да възникнат, ако се разбере какво работят. Затова проституиращите не разкриват професията си пред властите и осигурителните дружества, а се регистрират с други професии.

Лъжа: Бюрата по труда могат да принудят безработните да започнат да проституират.

Истина: Условията за приемане на „разумна работа” не означават, че на безработните се предлага работа в проституцията. Материали в медиите, които твърдят обратното са неверни.

Лъжа: Трафикът на хора с цел сексуална експлоатация се е увеличил след приемането на Закона за проституцията.

Истина: Въпреки засилената полицейска дейност в тази сфера, годишните отчети на Федералната криминална полиция (BKA) не показват никакво значимо увеличение на броя на идентифицираните жертви, което да предполага разширяване на явлението трафик на хора като следствие от закона.

През 2003г., една година след приемането на Закона за проституцията, BKA регистрира 1235 потенциални жертви на трафик – изолирано увеличение спрямо предишните и следващите години: 2000 (926), 2001 (987), 2002 (811), 2003 (1235), 2010 (610), 2011 (640), 2012 (612). През 2013г. са регистрирани 542 потенциални жертви. Това представлява значителен спад от почти 44% от 2003г. насам. Както правителството заяви през 2013 година, от качествена гледна точка, рискът от трафик на хора с цел сексуална експлоатация в Германия е ограничен. Това, което се е увеличило, обаче, са материалите в медиите, свързани с трафика на хора и следователно впечатлението, че и самият феномен се е разраснал.

Лъжа: Законът за проституцията се е провалил.

Истина: Законът не се прилага равномерно в различните федерални провинции, а в повечето случаи дори се заобикаля чрез местни наредби. Както посочва Rebecca Pates, „[Законът за проституцията] е може би е единственият федерален закон, който умишлено не се прилага от администрацията.” Закон, който не се прилага, не може и да се провали. QED.

Забележка: има достатъчно други доказателства, които оборват горепосочените лъжи. За целите на това общо въведение са използвани като източници само оценката на правителството, годишните отчети на Федералната криминална полиция, една академична статия и един блог. 

Превод на английски от Matthias Lehman. За английската версия на тази статия натиснете тук. 

Черен Петър или малко за расизма

Вече повече от пет години живея в Холандия. Причината да дойда тук, освен прекрасната възможност за работа, която ми се отвори, беше и идеята за либералната Холандия - брачното равенство, приемащото отношение към гей хората, легализираната проституция, почти легализираната марихуана... Когато пристигнах тук, обаче, осъзнах, че това е по-скоро една леко романтична представа като за цяла държава и цял народ. Забелязах, например, честото посочване на изкупителни жертви - те са мързеливи, живеят на социални помощи, вдигат шум, вършат престъпления, не спазват "холандския ред". Първо бяха мароканците и турците, след това поляците, българите и румънците, сега пак са мароканците... Отделно чувах и за дискриминацията към трансполовите хора, стигмата към проституиращите и административните пречки пред тях, множеството изисквания към лица, кандидатстващи за убежище в страната и т.н. Но никога не се бях замислял за скрития расизъм на холандците. 

Един от любимите холандски празници е Sinterklaas, по едноименния светец (също така Sint Nicolaas - Св. Николай), който се празнува на вечерта преди Никулден - 5 декември. Понякога се шегувам, че тук това е "малката Коледа", но по традиция за холандците, това всъщност си е денят за размяна на подаръци и празнуване със семейството, докато 25 декември е повече формалност. Разбира се, в последните десетилетия, под натиска на популярната култура, Коледа добива все по-голямо значение и тук, но моите холандски приятели ми споделят, че на Sinterklaas е истинското разменяне на подаръци, и за деца, и за възрастни, докато на Коледа си подаряват по една книга, например, като за отбиване на номера. Синт е прототипът на Santa Claus - добрият старец с бяла брада и червена роба, който носи подаръци на добрите деца, а лошите - отвежда на следващия ден в Испания (всяка история трябва да бъде и леко абсурдна, нали, аз лично не бих имал нищо против да бъда отведен в Испания през декември). 

Синт си има помощник - Zwarte Piet (Черен Петър) - и сега думата ми е за него. В последните години в Холандия тече ожесточен дебат около Zwarte Piet - много хора намират образа му за расистки и резултат от миналото на Холандия като държава, търгуваща роби. През 2013г. дори имаше разследване от Офиса на върховния комисар на ООН по човешки права, но в крайна сметка не обвиниха Холандия в расизъм. 

Това, което забелязвам, обаче, е че главно чужденците и черните намират героя за расистки. За белите холандци това си е просто една традиция, един празник, и герои, които са любими на децата (и съответно остават такива, когато децата пораснат). И холандците яростно защитават Черния Петър и отказват да го видят като расистки образ и евентуално да го променят. В интерес на истината, едната от легендите за произхода на Черния Петър е, че е бил роб в Етиопия и Св. Николаас го е освободил. Като благодарност, Пит предложил да му бъде помощник - по-скоро благородно деяние, отколкото расистко или робско.. Напоследък все по-често се изразява и теорията, че е черен заради това, че е минал през комина и е целия в сажди. Това обаче не обяснява ярко червените устни и огромните обеци, нали? 

Но мисълта ми е за дискриминацията и расизма, които не виждаме, тъй като не ни касаят. Аз самият нямам силно мнение по дебата с Черен Петър - разбирам доводите и на двете страни. Но аз съм бял и не мога да усетя расизма така както вероятно черните хора. Според проучване от юни 2014г., мнозинството не-бели холандци смятат, че Zwarte Piet е дискриминиращ образ към тях или някой друг. За сравнение, само 25% от етническите холандци смятат, че е дискриминиращ към някой друг. Това според мен трябва да е достатъчно, за да бъде променен героя по някакъв начин. Приятелят ми е бял холандец и, както и останалите, силно си защитава традицията и не вижда нищо нередно в този герой. Опитах се да му обясня, че при други обстоятелства - такива, които биха засегнали него - сигурно не би мислел така. Ако например помощникът на американския Дядо Коледа беше холандец, чиято основна черта е да е скръндзав. Или Zwarte Piet беше гей, който вместо да влиза през комина, например, подрежда цветя в домовете на хората и пръска сребрист брокат навсякъде... Аз бих счел такъв персонаж за обиден, пък бил той и детски герой. 

Photo: ANP, source: Nu.nl

Тази година, в опит да се успокоят духовете, излизат и зелени и сини Zwarte Piet, или без обеци и толкова начервени устни. Някои хора смятат това за още по-гротескно, а други протестират още по-силно срещу развалянето на любимия им герой. Все пак, има и някакъв напредък - 6 от 211 общини са заявили, че ще представят различен Zwarte Piet например в Гауда ще е свързан с популярното сирене. Но вероятно ще мине много време докато традицията изчезне (ако изобщо изчезне) и една от причините е, че натискът за промяна в Zwarte Piet се счита за още един нежелан ефект на глобализацията и политическата коректност. 

Hey! Mind your language!

There are several phrases in anti-trafficking discourse that I am extremely uncomfortable with. Or even piss me off! They are not only conceptually and semantically incorrect but their main effect is to shock and outrage instead of the (I assume) intended "awareness-raising". I will list them here in decreasing order of annoyance/incorrectness. 

Sex trafficking

Erm, I don't know, Shared Hope Intl., I would guess it's, erm... "the recruitment, harbouring and transportation OF SEX"? 

At work I often receive e-mails from do-gooders who want to help "those sex trafficked sex slaves" (hey, did you think this was an adult phone line??) or work to end "human/sex trafficking" (I can't imagine another context where you would use "human/sex something"!). 

I have the feeling this started from the US and I think I understand the desire to use the phrase - to be brief and explain the highly complex phenomenon of "human/sex trafficking" within the "elevator pitch" of 10 seconds because you're so busy busy busy, but do we really need to put laziness, brevity and convenience before reality? After all, it's also much faster and brief to say "the n word" than "a person of colour", yet no self-respecting person says "the n word" anymore. And I see several problems with the phrase "sex trafficking". From a practical perspective, it contributes to the conflation of (human trafficking for) sexual exploitation and consensual sex work (although I suppose those who use "sex trafficking" don't make this distinction anyway). But from a linguistic/semantic point of view, people are trafficked, NOT SEX, and the purpose of trafficking is exploitation, NOT SEX! Some people may not see it, but there is a clear difference between sex and sexual exploitation. And although the meaning of "sex trafficking" is clear to everyone, the people and the exploitation are missing from it, as if they are somehow unimportant. But words matter and guide policies, and the fight against human trafficking becomes a war on sex, in which the buyers of commercial sex are portrayed as just as bad as the traffickers, while the actual trafficked people and their human rights come secondary. "Trafficking in persons/trafficking in human beings/human trafficking for sexual exploitation" may be a bit of a mouthful but is much more correct from a conceptual and semantic point of view. 

And then there's even the derivative verb "sex trafficked", which I find even more annoying. As a linguist by education I both welcome and dread the development of language - you just never know which madness will catch on next. While browsing for this part, I came across a similar complaint, albeit on more everyday issues: 

"When my aircraft pulls up to the gate at airports these days I am deplaned. At restaurants, my food gets plated (I wonder why my drinks aren’t also cupped or my soup bowled). People used to engage in dialogue. Now they just dialogue. Friends no longer enjoy fellowship, they simply fellowship..."

"Trafficked for sexual exploitation", although not quite as "sexy", is clear and precise enough and doesn't abuse the language (and is not even such a mouthful)! 

Labour trafficking 
Similar objections to those towards "sex trafficking" - people are trafficked, not labour and the purpose of trafficking is exploitation, not "regular" labour. And of course, there's the verbed form again - "labour trafficked", aaargh! 

I am anxiously awaiting the moment when "begging trafficked" will be a thing... 

Finally, to my knowledge, "sex/labour trafficking/cked" are only used in English. In other languages, we use appropriate terminology, such as trafico de seres humanos, traite des êtres humains, Menschenhandel, торговля людьми, etc. So please, English language speakers, we know you're busy but don't be so lazy!

Slavery 
This is another term whose main aim is to shock and outrage and its use has also grown exponentially in the past few years, with popular names as Slavery Footprint, Global Slavery Index, Free the Slaves, National Slavery Month, popping up every so often. While I'm fine with some metaphorical derivatives, such as "modern(-day) slavery", "practices akin to slavery", "slavery-like conditions", etc., which make a symbolic link between slavery, human trafficking and forced labour, I don't agree with the single use of the word "slavery" and "slaves" to denote human trafficking and forced labour and the people living in these conditions. 

Yeah, no, there aren't! According to this Wikipedia article, in 1841 there were around 8-9 million slaves in India alone. Add to that the slaves in the Ottoman Empire, in the European colonies in Africa and Asia, and in China and I'm sure you'll get a number much higher than even the wildest speculations about "slavery" today. And what about throughout history - Egypt, Babylon, China, India, Mongolia... - when maybe not in absolute numbers but as a prevalence, slavery was probably much higher than the 0.4% today (30 million "slaves" for seven billion people). Needless to say, even one person in a situation of trafficking or forced labour is one too many! 

Although the definitions of "slave" in the Oxford dictionary and Merriam-Webster can be understood as related to exploitation and forced labour, in some figurative way we can all be considered slaves to capitalism and neoliberalism. In a more literal sense, many trafficked persons actually do own property and are free to leave but do not, in the hope that they would receive the payment that they rightfully earned. And from a practical perspective, do you really want to call trafficked people "slaves"? If you're a service provider, would you really say to your client "you were a slave and you need support now"? If I were out of a trafficking situation, I'd rather hear something like "you've been a victim of human trafficking" or "a serious crime was committed against you". 


For me the terms "exploitation", "forced labour", "human trafficking" and even "slavery-like conditions" (and similar) are clear and precise enough, while "slavery" on its own usually only sensationalises the issue and shocks and outrages the audience. The problem with shock and outrage is that they are not just "raising awareness" but creating do-gooders who just want to "help those sex trafficked sex slaves". 

Victim 
I guess this is the least contentious one and not really annoying, but still should be avoided, where possible. The reasoning is that the word "victim" suggests passivity and lack of agency, someone who can't think or act for themselves but has to rely on others. Instead, social workers and psychologists often prefer more neutral or empowering terms, like "trafficked persons" or "survivors of trafficking" (emphasising the strength of living through the trafficking situation). The word "victim" cannot be avoided because of official documents and legal frameworks, according to which only officially identified or presumed victims can access services or file a complaint against the traffickers. But I think anti-trafficking organisations and especially service providers, at least in their interactions with the clients, should refrain from using it.