Развитието на сексуалната идентичност у хомосексуалните мъже

Richard A. Isay, M.D.

Psychoanalytic Study of the Child, 41:467-489 (1986)

РЕЗЮМЕ

В тази статия аз очертавам три широки етапа при изграждането на хомосексуална идентичност: етап на формиране по време на детството, етап на затвърждаване през юношеството и ранната зрялост и интегриране по време на зрелостта. Етапът на формиране се характеризира с импулси и фантазии към собствения пол в ранното детство. Спомените за тези ранни модели на възбуда може да бъдат изтласкани, но стават по-достъпни чрез анализата на индиректните спомени, проявявани в преноса и в избора на сексуални обекти. Разбира се, може да бъдат и директно възпроизведени. Преживяването за „различност” в ранното общуване с връстници изглежда включва предсъзнавано признаване на възбудата от собствения пол. Други аспекти на различността от връстниците могат да подействат като параван за тези изтласкани спомени.

Затвърждаването и интегрирането на хомосексуалната ориентация изглежда се улеснява от топла и любяща майка, която позволява на детето да изгради положителен образ за себе си и баща си. Хомосексуалните мъже, които са били използвани от майките си като тяхно нарцистично продължение и които може подсъзнателно да са усетили тяхната амбивалентност, като цяло проявяват повече мазохистични тенденции и по-лош себеобраз поради ранните си нарцистични рани. Те изпитват по-голяма нужда от социален конформизъм поради зависимостта си от социално одобрение за поддържане на самочувствието. Те са по-склонни да ненавиждат хомосексуалността си, както и други аспекти от себе си, да избягват компанията на други гей мъже и да се страхуват от интимност с тях. Отрицателното възприемане на сексуалността им се изразява в и подсилва от незадоволителното естество на връзките им.

Изразяването на хомосексуалната ориентация в късното юношество и ранната зрялост в контекста на топли сексуални връзки и капацитета за формиране на дълготрайни любящи връзки по-късно в зрелостта подпомага затвърждаването и интегрирането на сексуалността като част от положителната идентичност. Този процес продължава през зрелостта както чрез любящи връзки, така и, в зависимост от социалните нужди, чрез поддържането на несексуални отношения с други гей мъже.  

—————————————

В тази статия ще разгледам, на базата на клиничния си опит, някои от преживяванията на хомосексуалните мъже, които водят до формирането на сексуалната им идентичност и нейното здравословно затвърждаване и интегриране по време на юношеството и зрелостта, като част от положителния себеобраз. Целта ми е да разберем по-добре хомосексуалните мъже като цяло, а по-конкретно, да представя някои въпроси, които да ни послужат като насоки при оценката на тяхното развитие. Чрез очертаването на нормалния път на развитие, който води до изграждане на положителна идентичност, се надявам да опиша някои от пречките, които стоят пред формирането на положителен себеобраз и пред пълноценното и удовлетворяващо изразяване на сексуалността. И тъй като формирането на личността е процес, който започва в ранното детство и продължава цял живот, аз се надявам да покажа защо всеки опит за промяна на сексуалността на гей мъжете, независимо дали е експлицитен или имплицитно ръководи терапията, неизбежно се оказва вреден за самочувствието им.

Психоаналитиците разглеждат нормалността като непостижим идеал (Offer and Sabshin, 1966). Фройд (1937) пише, че разликата между “нормален” психичен живот и “анормален” такъв е само въпрос на степен: “Всеки нормален човек всъщност е само средностатистически нормален. Неговият аз се доближава до този на психотика в една или друга част и в по-голяма или по-малка степен” (стр. 235). Jones (1931) пише, че нормален ум не съществува, а Eissler (1960) пише, че “в психичната сфера здравето е нереално понятие”. Когато говорим за вътрепсихични конфликти и баланса на вътрепсихичните структури, повечето аналитици са съгласни, че всички ние сме сравнително невротични и няма такова нещо като “нормален” човек.

Макар че на теория психоаналитиците не смятат, че адаптирането трябва да става за сметка на “основни аспекти на вътрешния свят” (Abrams, 1979, стр. 829), когато става дума за живота на пациентите ни, психоаналитиците и други динамично-ориентирани терапевти, като цяло се ръководят от социалните норми и морал и от идеята за отхвърлянето на инстинктите в полза на цивилизоваността (Фройд, 1927). “Отреагирането” има негативно звучене в нашата литература и тези, които постоянно отреагират своите импулси, обикновено се възприемат като неподходящи анализанти (А. Фройд, 1968). Хомосексуалните хора се разглеждат като анормални не само заради социалните предразсъдъци (Isay, 1985) и теоретичната рамка, според която те не са успели да се справят с развитийната задача да постигнат хетеросексуалност, но и защото отреагират сексуалните си импулси, вместо да ги удържат, и следователно не са сюблимирали сексуалността си, за да постигнат социално адаптиране.

В тази статия ще използвам “здрав” и “нормален” взаимнозаменяемо. С тези термини визирам потенциала на гей мъжа да има добре интегрирана личност (Klein, 1960), т.е. личност, в която има достатъчно вътрепсихична хармония, така че той да има положително усещане за идентичността си като хомосексуален и да може да живее и работи без особени пречки породени от вътрепсихични конфликти.

Под хомосексуални мъже разбирам мъже, у които доминира еротично предпочитание към същия пол, т.е. чиито сексуални фантазии са или главно, или изключително насочени към други от същия пол. Повечето хомосексуални хора правят секс. Но и това не е задължително поради потискането на сексуалното поведение причинено от натиска на обществото или поради вътрепсихични конфликти. Има и мъже, които са хомосексуални, но не осъзнават сексуалните си фантазии поради потискането, изтласкването или отричането на тези фантазии. Има и мъже, които са хомосексуални, осъзнават хомоеротичните си фантазии, модели на възбуда и дори поведение, но не признават хомосексуалността си поради цензуриращия обществен и вътрепсихичен натиск. У възрастните, хомоеротичните предпочитания обикновено могат да бъдат открити още през латентните години, пред-юношеството или ранното юношество (от 8 до 13), а понякога и по-рано. Има, разбира се, и хетеросексуални мъже, които поради различни развитийни причини (някои юноши), опортюнистични мотиви (някои делинквенти), ситуационни причини (някои затворници) или за да се защитят от тревожността, може да имат хомосексуално поведение за различни периоди от време и да не са хомосексуални (Isay, 1986).

ПРЕЖИВЯВАНЕТО ДА СИ РАЗЛИЧЕН

Всеки от четиридесетте гей мъже, с които съм работил в психоанализа или аналитично-ориентирана терапия, е споделял, че още от около четвъртата си година, се е усещал като “различен” от връстниците си. Тази различност се измерва в това, че са били по-чувствителни от другите момчета, плачели са по-лесно, чувствали са се наранени по-лесно, имали са по-естетични интереси от другите момчета, т.е. са харесвали природата и музиката, “меки” вместо “твърди” обекти, усещали са привличане към други “чувствителни” момчета, момичета и възрастни. Били са по-малко агресивни от другите деца на тяхна възраст и не са обичали спортни и други “груби” дейности (Friedman and Stern, 1980); (Green, 1979); (Bell et al., 1981). Тези различия карат децата да се чувстват като аутсайдери сред връстниците си, а понякога и в семейството. Обширните изследвания на Green (1979), (1985) и Zuger (1978), (1984) потвърждават по-ранните изследвания на Sahrir и Robbins (1973), които показват високи нива на хомосексуалност у възрастни, които в детството си са проявявали женствено поведение. Според тези изследвания, разстройствата в половата идентичност и възприемане поведението на другия пол в детството са добри показатели за развитието на хомосексуалност по-късно, но от тях не става ясно каква част от хомосексуалните възрастни имат разстройства на пола в зрелостта. От моята по-малка клинична извадка, аз съм открил, че много от същите характеристики описани в изследванията на женствени момчета, като изключим носенето на женски дрехи, са били част от живота на гей мъже, които според мен нямат разстройство на пола, т.е. те възприемат и преживяват себе си като мъже, а не като жени. Не съм забелязвал качествено разграничение в ранните детски преживявания описани от тези мъже, които като възрастни са по-конвенционално мъжествени и онези, чието поведение и външен вид са по-конвенционално женствени. Едно по-задълбочено и количествено изследване, обаче, би могло да разкрие някои разлики в ранното поведение на тези две групи гей мъже [1].

Част от тази “различност” от връстниците, която гей мъжете описват, изглежда е възприятието за сексуални фантазии със своя пол и модели на ранна хомоеротична възбуда. Детското усещане за различност, признавано от повечето гей мъже, може подсъзнателно да бъде използвано като параван за тези потиснати ранни спомени за сексуална възбуда от други мъже. Макар че възрастните може и да си спомнят детските фантазии, така както и хетеросексуалните детски сексуални фантазии, те най-често се възстановяват когато се проявяват в преноса или други настоящи връзки. Сега ще опиша накратко трима мъже, които показват начина, по който усещането за различност на детето в ранните латентни години, може да служи като параван за тези ранни сексуални чувства.

Алан беше на 32 години, мъжествен, с някак груби, но красиви черти и малък, поддържан мустак. Той започна терапия заради чувства на самота, дисфория, тревожност и неудовлетвореност от връзките си. Изглеждаше умерено депресиран и разстроен заради края на едногодишна връзка, който бе настъпил предния месец. Той нямаше очевиден конфликт с хомосексуалността си; в първите сесии разказваше открито, че го привличат по-възрастни мъже, но и че му е трудно да ги чувства истински близки. Бе имал петгодишна връзка с един мъж, която описа като “бурна” и сексуално едностранна. Имаше подобно усещане и за една по-скорошна връзка, в която се усещаше прекалено много в ролята на преследващия. В някои от връзките му, ролята на преследващия го караше да се чувства сексуално жив и по-привлечен към партньорите си, отколкото когато него го преследваха. Но ролята на преследвача го караше и да се чувства необичан и недостоен за обичане.

Още в началото на терапията той спонтанно си припомни как като дете се е чувствал по-различен от връстниците си. Едно от описанията на това чувства беше “не обичах да удрям хората или разни груби неща. Бях по-чувствителен. Никога не бях нахален. Обичах да свиря на пиано.” Смяташе, че усещането му за неадекватност произхождаше от това, че винаги се е чувствал като аутсайдер. Одобрението на връстниците, което е получавал лесно заради интелекта, добрия външен вид и мускулатурата си, не успявало да повдигне самочувствието му. “Така и не разбрах как ме избраха за президент на класа. Като казаха името ми си мислех, че говорят за някой друг, не за мен”.

Алан описваше баща си като някак отдалечен, човек на малко думи и още по-малко чувства. Алан и майка му считали работата му за унизителна, макар че винаги изкарвал сравнително добри пари. Майката била депресирана и безпомощна, но и движещата сила в семейството, в което Алан бил любимият и по-малкият от двама сина. В артистичните си и музикални интереси той се оприличаваше повече на майка си, а в пасивността и емоционалната отдалеченост - на баща си.

Още в началото на терапията, преносът прие формата на безразличие към терапевта, което предполагаше нужда да отрича значението ми. В течение на работата ни, той се запозна и премести да живее с нов партньор, който открито изразяваше любов и нежност към пациента. Постепенно той спря да се страхува от чувствата си в преноса и започна да става по-открит и отдаден на новата си връзка. Точно в този период на по-лесно приемане на сексуалните си чувства, той си припомни сексуални фантазии от четиригодишна възраст, които се въртяха около мускулести герои от комикси. Голяма част от терапията се фокусираше върху копнежа му по бащата, когото той възприемаше като слаб. Спомни си и как от около деветгодишна възраст е започнал да забелязва интерес и привличане към други момчета в класа си. В течение на терапията, след като детските му сексуални чувства станаха по-ясни, той все по-малко мислеше за това, че е “различен” и ставаше все по-малко критичен към сексуалните си фантазии и чувства в настоящето. От терапията, и особено от естеството на преноса, ставаше все по-вероятно тези ранни източници на сексуален интерес и възбуда да са били изместване от и израз на изтласкани сексуални чувства към баща му.

Един друг пациент, Бенджамин, започна анализа заради много ниско самочувствие, тежка дисфория и неудовлетвореност от работата и живота изобщо. Той веднага си призна, че е хомосексуален, но за разлика от Алан, в първите часове му се искаше да не беше гей. Изпитваше силен страх от близостта с други мъже. Описваше майка си като досадна и прилепчива, а баща си – като груб и недодялан, но наличен. Като дете Бенджамин се бе чувствал различен – всъщност, не можеше да си спомни изобщо някога да се е чувствал по друг начин. Не се интересувал от спортове, а от музика и изкуство. Не обичал да си играе нито с момчета, нито с момичета на своята възраст и се чувствал самотен и изолиран.

През първите месеци от анализата, той не можеше да си спомни, или беше изтласкал, случки на сексуални преживявания преди университета. През втората година вече можеше да говори за сексуални преживявания от времето когато е бил на 12 години и отишъл в West Village, където един студент го срещнал и го „научил” да мастурбира. Посещенията до West Village продължили през цялото му юношество. Когато мастурбирал, обикновено си фантазирал как някой тъмен, мускулест мъж го отвежда нанякъде и го доминира. Един аспект на преноса без годините беше първо защитата срещу, след това проявления на и накрая изражения на желанието да бъде доминиран и сексуално проникнат от мен. Това беше съпътствано от спомени за топлина и удобство докато лежал в леглото до баща си всяка сутрин през уикендите и баща му му разказвал истории, а след това и от мъгляви детски спомени за сексуални мисли за баща си и други момчета на неговите години. Тези спомени датираха от около четвъртата му година – времето, по което е започнал и да се чувства различен от връстниците си. Както и при Алан, когато започна да си припомня тези детски сексуални чувства, той спря да мисли непрестанно за това, че е бил различен като дете.

Друг пациент, Карл, беше елегантен, гладко избръснат млад мъж, с когото започнахме работа докато учеше в университета. Анализата продължи шест години, с едно кратко прекъсване след като завърши университета и преди да запише магистратура. Причината да започне терапия беше ниското му самочувствие и неспособността да изгражда значими връзки. Сексуалният му живот най-вече се ограничаваше до тоалетната на библиотеката на университета или кабинките в секс магазини. Майка му била изключително внимателна към него до раждането на по-малкия му брат, когато Карл бил на три години. Тя винаги имала големи амбиции за Карл и той се чувствал като нейно продължение. Баща му, макар и нереализиран и подценяван от майката, също бе възприеман като топъл, мил и любящ.

През цялото си детство, Карл се чувствал отчужден от останалите момчета. Също като мъжете, които описвах досега, той не се интересувал от спортни занимания, а обичал природата и бил по-чувствителен от връстниците си. Както и другите, и той смяташе, че тези ранни чувства на различност са допринесли за ниското му самочувствие и лош себеобраз, които изпитваше сега.

Пак както Алан и Бенджамин, в началото Карл се чувстваше безразличен към мен, но все пак изглеждаше отдаден на работата ни и рядко пропускаше сесиите си. През първите години той често наблягаше, че не харесва „по-стари мъже, над 40”, тъй като смяташе, че са „развратни” и само искат да се възползват от него. Изпитваше силна тревожност от идеята да бъде пасивен в аналния секс, а често бил и твърде тесен, за да позволи анално проникване, особено ако изпитваше чувства към сексуалния си партньор. Привличаха го основно пасивни, феминизирани млади мъже, но когато мастурбираше си фантазираше за силни черни мъже с големи пениси.

Много бавно еволюиращият сексуален пренос се проявяваше до голяма степен като сънища, в които той е пасивен и доминиран от мен. Когато тези желания станаха по-явни, той започна смътно да си припомня сексуални чувства към други момчета от ранните си години в началното училище. Дълбоко потиснатите и противоречиви желания да бъде доминиран и обладаван от по-възрастни мъже се изясниха от различни сънища и от преноса, макар че така и не си спомни директно за детско привличане към баща си. Тези потиснати желания изглежда произхождаха от ранното детство и включваха периода, в който той описа, че се е чувствал различен от другите деца.

Мога да обобщя, че от аналитичната ми и терапевтична работа с много гей мъже става ясно, че хомоеротичните фантазии често се появяват на три- четири- или петгодишна възраст. Според мен този период е аналогичен на едиповия етап при хетеросексуалните момчета, само че основният сексуален обект при тези хомосексуални мъже, изглежда е баща им. Нито в естеството на преноса, нито в естеството на избора на сексуалния обект на тези мъже не виждам доказателства за защитно изместване на еротичния интерес от майките към бащите им. Преживяването за различност, което може да съществува заедно с или да дойде малко по-късно от хомоеротичните фантазии, започва по време на ранните периоди на общуване с връстниците. Това преживяване изглежда включва и предсъзнавано възприятие за хомосексуални фантазии.

Периодът на детското хомоеротично сексуално привързване към бащата и произтичащите от него фантазии и модели на сексуална възбуда е първият етап във формирането на хомосексуална идентичност. Преживяването за различност, за не-принадлежност към връстниците (Bell et al., 1981) често се превръща в параван за конфликтни сексуални чувства. И вината от ранните хомоеротични фантазии, и преживяването за различност от връстниците може би допринасят за ниското самочувствие и отрицателен себеобраз в много гей мъже.

Сега ще обърна внимание на етапа на затвърждаване на хомосексуалната идентичност през юношеството и някои от развитийните пречки, които може да възпрепятстват здравословното затвърждаване и продължаващата интеграция на хомосексуалната ориентация като част от положителна идентичност.

ЗАТВЪРЖДАВАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

На 32 години, Алан беше открит за сексуалността си, която не криеше още от първите си години в университета. Както споменах и преди, той с лекота си припомни, че е имал сексуални фантазии с момчета още от четиригодишен. И фантазиите, и привличането му към съученици продължили през цялото време докато е бил в училище, макар и без никакви сексуални преживявания. Той бил популярен в училище заради комбинацията от мъжествен вид, интелект, чувствителност и красота. Макар и винаги да се чувствал като аутсайдер, като всеки юноша и той търсел одобрението на връстниците си. За да може да се “впише”, той излизал с едно момиче през цялото време в гимназията, но толкова се притеснявал, че те ще поиска да правят секс, че получавал диария преди всяка среща. Тъй като така и не правили секс, тя скъсала с него след няколко години. През цялото това време, той отричал да е хомосексуален.

В университета най-близкият му приятел бил гей. Този приятел искал да прави секс с Алан, но макар и привличането да било взаимно, Алан така и не можел да асоциира това привличане с тази сексуалност, която била неприемлива за него. “За него беше окей, но не и за мен. Аз бях либерален преди да зная, че съм гей”. Чак когато бил на 23 се влюбил и внезапно осъзнал и признал пред себе си, че е гей. След това имал сексуална връзка с мъж за първи път. От тогава насам е сравнително открит за сексуалността си.

Опитът на Алан беше сходен с този, описан от другите, които признали сексуалната си ориентация след някакво сравнително внезапно и драматично падане на бариерите на отрицанието и изтласкването. Това “аха” преживяване, причинено от свързването на дългогодишен модел на сексуална възбуда със сексуален обект, се усеща като подреждане на парченцата на пъзел. “Дотогава имах чувството, че никога няма да мога да се влюбя, че нямам сексуални чувства и че те не бяха това, което трябва да са”. Следват чувство на благополучие, облекчение и “редност”. Това преживяване е подобно на това, което понякога се случва в анализата или психотерапията след интерпретация, която може да е правена много пъти, но най-сетне е възприета когнитивно и афективно.

В гей мъжете това преживяване отбелязва както съзнателното признаване на сексуалността им, така и началото на приемането й като част от идентичността. Процесът на признаване и началото на интегрирането са нормални и очаквани събития в развитието на гей мъжете през юношеството, макар че самото преживяване не винаги е толкова драматично както при Алан. Първоначалният етап на затвърждаване на сексуалността рядко се случва толкова рано в юношеството както при хетеросексуалните момчета заради интернализираните социални ограничения и забрани, които карат гей момчетата да потискат сексуалността си по-старателно. В това отношение, Алан се развиваше напълно нормално. По-късното признаване на сексуалната му ориентация и степента на отричане дори пред ранните, съзнателни сексуални фантазии, можеха да бъдат отдадени на юношеското му желание за принадлежност към връстниците и страха, че ще бъде отхвърлен от родителите си, ако е гей.

Ще илюстрирам процеса на признаване и началото на интегрирането на хомосексуалната ориентация с преживяванията на един друг мъж, който идваше при мен на анализа в продължение на две години, след предишна дългосрочна анализа. При този мъж приемането и затвърждаването на сексуалността му бяха забавени много след късното юношество както поради тежки външни и социални конфликти, така и поради вътрешни конфликти.

Доналд наближаваше 40-те, когато успя да признае хомосексуалността си. От детството си бе осъзнавал хомоеротичните си фантазии и възбудата от други момчета в началното училище. Въпреки че е трудно да се прецени предишната анализа само по думите на пациента, според него е имало тайно сътрудничество между него и предишния му аналитик около нуждата пациентът да не бъде хомосексуален. Аналитикът му опитвал години наред да анализира вечно появяващата се хомосексуалност като защита срещу конфликтни, конкурентни и хетеросексуални желания и не анализирал преносните аспектите свързани с неуспешните и болезнени опити за хетеросексуалност, произтичащи от нуждата му да бъде възприеман от аналитика си като „добро момче”. По време на първата си анализа, Доналд се оженил и три години по-късно се развел, след което прекратил и анализата.

След приключването на тази анализа, Доналд несъзнателно се почувствал облекчен от притискащата преносна нужда да задоволи аналитика си и един месец по-късно имал хомосексуална среща, последвана от осъзнаването на сексуалността си и невероятно чувство на облекчение. За първи път в живота си се почувствал като „сексуален, деен и жив”. Ниското самочувствие и депресията, които го мъчели години наред, започнали постепенно да изчезват. Нашата аналитична работа бе насочена към чувствата му на гняв към първия аналитик, която се коренеше и в детството му, към неанализираната преносна нужда да задоволява, и към генетичния и развитийния произход на ранните хомосексуални модели на възбуда. Този аналитичен процес допринесе за интегрирането на сексуалността в идентичността му и подобри образа, който имаше за себе си като „лош”, който отчасти произлизаше от неразбраните, непризнати и отречени сексуални импулси. В последваща сесия три години след приключване на терапията той ми разказа, че от няколко години има удовлетворяваща връзка с друг мъж.

Не всички хомосексуални мъже се разкриват пред себе си така внезапно и с неочаквано голямо облекчение като двамата, които току-що описах. В онези, които имат по-малко нужда от признание от връстниците от Алан и по-малко глад за родителска любов от Доналд, може да има здравословно признаване и интегриране, които се случват постепенно и с по-малко потискане и отричане на сексуалността по време на юношеството.

Едуард, например, започна терапия заради обща депресия преди да започне магистратурата си. Депресията до голяма степен бе свързана с трудностите му да се справя с яростта, която изпитваше към баща си, който напуснал семейството когато пациентът бил на 7 години. Връзката с майката, която описа като интелигентна, топла и любяща, беше като цяло добра, както и тази с втория му баща и братята и сестрите му. През първата ни сесия той най-естествено спомена сексуалността си докато говореше за връзките си и за това как все търси и не може да намери „правилния мъж”. Като всеки гей мъж, той имаше периоди на съжаление или объркване и дори отчаяние свързано със сексуалността си, но не изпитваше и капка съмнение за това каква е тя.

Първият сексуален опит, който си спомняше, беше от когато е бил на 8 години и е бил пипан от по-възрастен мъж. Не беше сигурен как точно бе станало това, но чувстваше, че е бил неволен съучастник в случка, която си спомняше със значителна тревожност и вина. Този спомен имаше сбитост, яснота и афект като екранен спомен, но макар и да съм сигурен, че случката е действителна, все още не знам дали не бе използвана като параван за по-ранни сексуални спомени.

На 12-годишна възраст Едуард бе осъзнал привличането си към няколко учители, които бе разпознал като гей. Усещал силно желание да бъде близък с тях, макар и не специално по сексуален начин. Юношеските му мастурбационни фантазии били за това как някой мъж лежи върху него и той се чувства подчинен и обгрижван. На 15 годишна възраст пътувал в чужбина и тогава осъществил първия си сексуален контакт с един мъж, който работел в хотел. Признал, че е хомосексуален във втори курс в университета, по време на разговор с приятел. Както и предишните двама пациенти, той не усетил прилив на облекчение от признанието на хомосексуалността си, тъй като тя и дотогава е присъствала на предсъзнателно ниво и процесът на интеграция е продължавал още от предишните години и ранното юношество. Проблемите със самочувствието на този млад мъж произхождаха не толкова от ранното усещане, че е аутсайдер или от конфликтната сексуална идентичност, колкото от идентифицирането с амбивалентен баща и раната от ранната му раздяла с него.  

Едуард бе признал сексуалната си ориентация по-рано и по-постепенно от Алан и Доналд. По-грижовната майчина среда му бе помогнала да разчита за самочувствието си по-малко на одобрението на социалната група през юношеството и за него бе по-малко необходимо да задоволява, за да се чувства обичан. Както Erikson пише (1959, стр. 39), такава майчина среда „уверява детето, че то е ценено точно там, където е”.

Както видяхме, развитието на хомосексуалната идентичност може да бъде постепенно, започващо в детството с формирането и разпознаването на предсъзнателно или съзнателно привличане към собствения пол и фантазии със собствения пол. Тази сексуалност се затвърждава все повече с усилването на хомоеротичните мастурбационни фантазии и модели на сексуална възбуда по време на юношеството. През този период на развитие обикновено има някаква хомосексуална дейност. Но заради възприятието за „различна” сексуална ориентация, срама от социалната стигма и по-конкретно липсата на толерантност у връстниците, много нормални хомосексуални юноши може да проявяват и изненадващо малко открита сексуална дейност.

Когато има някаква сексуална дейност, тя може да бъде разграничена от хомосексуалната дейност на хетеросексуални момчета. Тя е по-малко експериментална, случайна и закачлива от тяхната. Тази сексуална дейност се усеща „истинска”, тъй като обикновено има и афективен компонент - или страстно усещане за влюбване, или желание за любов със сексуалния партньор. Тя прилича повече на първоначалните сексуални преживявания на хетеросексуални юноши с момичета, отколкото сексуалната игра на същите юноши с други момчета. Хетеросексуалните момчета могат, разбира се, да „си падат” много по идеализирани по-възрастни мъже или свои връстници, но обикновено не се стига до сексуални действия. Ако това стане, почти сигурно е, че има силна бисексуална или хомосексуална ориентация (Fraiberg, 1961). Хетеросексуалната дейност на хомосексуални юноши обикновено има качеството на експеримент, подобно на хомосексуалната дейност на хетеросексуални юноши и обикновено е съпроводена с голяма доза тревожност.

Силният натиск от обществото и връстниците по време на юношеството често пъти забавя съзнателното признаване и приемане на хомосексуалността до късното юношество или ранната зрялост, дори у гей мъже, които иначе изглежда да имат положителен образ за себе си. Съзнателното признаване и последващото интегриране на хомосексуалността водят до по-добро самочувствие и усещане за благоденствие, по-голям капацитет за любов както в сексуални връзки, така и в приятелствата и с мъже, и с жени, и обикновено, до повишена производителност.

Интегрирането на хомосексуалността в един цялостен и позитивен себеобраз е част от нормалното развитие на здравия хомосексуален мъж. Не всички хомосексуални мъже, обаче, успяват да приемат сексуалността си. Клиничният ми опит показва, че някои ранни развитийни проблеми, свързани с връзката с майката, може да попречат на този нормален процес. За да илюстрирам това, ще се върна отново към Бенджамин, който започна анализа заради изключително ниско самочувствие. Той търсеше мъже, които да го доминират и в ранното си юношество е имал чести хомосексуални преживявания в West Village. Такъв обширен сексуален опит се среща рядко на тази възраст. Той започна анализа при мен след като бе имал няколко консултации с друг аналитик, за когото знаеше, че се опитва да променя хомосексуалните мъже на хетеросексуални. Макар че бе напуснал този аналитик, той търсеше помощ и от мен, и от него, за да промени сексуалността си, която смяташе, че е отговорна за ниското му самочувствие и депресията. В първоначалното интервю с мен, той говореше за сексуалността си все едно е някакъв чужд придатък, който трябваше да бъде премахнат. Силно се страхуваше, че колегите му на работа ще разберат, че е хомосексуален и се стараеше изключително много да не се социализира с други гей мъже.

Бенджамин постоянно търсеше секс. Не можеше да понася тревожността, която изпитваше от това, че е сам и отделен от майка си. Докато обикаляше по нощите из опасни райони на града, той правеше безразборен секс с проституиращи мъже и наркомани, понякога с риск за здравето, живота и вещите си.

Силният мазохизъм и нарцистичните рани, които определяха начина, по който Бенджамин избираше партньорите си и изразяваше сексуалността си, бяха показателни и за трудността му да се приеме като хомосексуален. Той имаше чувството, че майка му го възприема като свое продължение и не му бе предала усещането за отделеност. Тъй като подсъзнателно възприемаше, и се идентифицираше с, омразата й към него, той притежаваше много ограничен капацитет да се чувства достоен за обич и да приема някои аспекти от личността си без компенсаторен нарцисизъм или силна омраза. Сексуалността му, известна на баща му, но не и на майка му, се бе превърнала във фокус и в преместване на аспекти от личността му, които го караха да се чувства мразен или мразещ. Той нямаше капацитета да запази чувство за себе си като добър човек в общество, което отричаше и цензурираше сексуалността му.

Карл също бе потърсил анализа заради ниско самочувствие. За разлика от Бенджамин, той имаше известни притеснения от неспособността си да заформя трайни и значими връзки и някакво желание да промени това. Карл бе имал няколко случайни сексуални преживявания в последните две години от гимназията, а в университета – главно анонимни сексуални връзки за една нощ, което продължи и през първите години от анализата. Той като че ли винаги харесваше мъже, които не биха харесали него, а тези, които го харесваха – или той не харесваше, или ги отблъскваше. Не проявяваше почти никакъв интерес към жени, но няколко пъти бе излизал с жени, за да задоволи майка си, която често му повтаряше, че иска внуци. Още от първите ни срещи той сподели, че е хомосексуален, но и понякога разказваше, че се мрази заради това. По време на анализата от време на време казваше, че може би трябва да отиде при „един от онези аналитици”, които биха го променили. Това ставаше винаги, когато се почувстваше особено близък с мен и заплашен от тази близост, както и от добре защитените сексуални чувства. В началото на анализата, на работа или в университета и той, като Бенджамин, се стараеше да не бъде виждан с други гей мъже.

Ниското самочувствие на Карл изглежда бе свързано с ранната връзка с майка му. Както и майката на Бенджамин, тя като че ли се отнасяше към него като към свое продължение и по различни начини му показваше, че нейните цели и успехи трябваше да бъдат постигнати чрез неговите успехи, а неговите неуспехи и нещастие биха били разочарование за нея. Заради това недостатъчно усещане за себе си като отделен човек и за своите собствени цели, неговото самочувствие в голяма степен зависеше от одобрението на обществото и връстниците, и неодобрителното социално отношение към хомосексуалността силно му тежеше. Макар и да нямаше индикации, че агресията на Карл към майка му бе основното, което определяше сексуалната му ориентация, и тази агресия, и мазохизмът му играеха огромна роля за начина, по който той изразяваше хомосексуалността си и за ниското качество на връзките му. Неговите чувства към сексуалността му действаха като изместване от други източници на само-омраза, и особено гнева му към майката. Връзката с тази увредена и злонамерена майка, която го изпълваше с гняв и само-омраза, водеше до една невъзможност да си позволи задоволителна сексуална дейност в контекста на любяща и удовлетворителна връзка. Както и при Бенджамин, сексът имаше мазохистични оттенъци, които допринасяха към усещането, че сексуалната му ориентация е лоша и мръсна и към провала му да я интегрира като част от положителна идентичност.

С подобряването на себеобраза на Карл, чрез признанието за ранните унижения и отхвърляне, които бяха допринесли към чувството, че е недостоен за обичане, качеството на обектните му отношения също се подобри. Той успя да създаде две трайни връзки с хора, които го обичаха. На свой ред, тези грижовни връзки подобряваха самочувствието му и себеобраза му като гей мъж.

И при Бенджамин, и при Карл имаше един аспект от преноса в средата на анализата, който беше повод за притеснение: щом аз ги приемах и не се опитвах да променя хомосексуалността им, значи и аз трябваше да съм хомосексуален. Следователно аз ставах деградирал и унизен обект като тях. Този важен аспект от преноса бе защита срещу ранна, конфликтна, еротична привързаност към бащите им и отражение на по-нататъшното им възприятие и усещане за тях. С течение на времето, конфликтите около сексуалността им бяха по-добре анализирани и пречките пред създаването на удовлетворяващи връзки бяха премахнати, и така и двамата ставаха по-способни да усетят и себе си, и аналитика по по-одобрителен начин, което доведе в по-късните етапи на работата ни до по-малко сдържано и не толкова защитно изражение на желанието за близост и любов, както в анализата, така и извън нея.

Ще представя още един пример за забавянето и нарушаването на процеса на затвърждаване при формирането на хомосексуалната идентичност. Фред, с когото се срещнахме за първи път когато беше на 17, бе напуснал предишния си терапевт, тъй като той го насърчавал да излиза с жени и изглежда не приемаше неговата хомосексуалност. Фред се чувстваше различен и имаше съзнателни спомени за ранни хомоеротични фантазии и възбуда още от 9-годишен. Мастурбационните му фантазии бяха изключително хомосексуални. На първата ни консултация той нямаше никакво съмнение за сексуалната си ориентация, макар че се страхуваше от сексуален контакт и емоционална близост с други момчета. И двамата смятахме това за невротична задръжка, която пречеше на сексуалното му изразяване и следователно капацитета му да затвърди хомосексуалната си идентичност.

Фред се притесняваше от силата на хомосексуалната си възбуда в университета. Чувстваше се привлечен към много момчета, повечето от които бяха открито гей. Това го караше да бъде особено тревожен заради възможността от взаимно привличане и потенциала за консумиране на това желание. Той потискаше изразяването на тези желания и ако някой го загледаше, той отвръщаше поглед. Във втората година от терапията, той се влюби в един състудент и имаше кратко сексуално преживяване, което му бе харесало, но се чувстваше толкова „неловко” когато видеше новия си приятел, че се отказа от тази връзка. Сексуалният му живот започна да се ограничава само до мастурбиране, като и пушеше все повече трева, за да намали сексуалното си желание и чувството на срам от него.

Сексуалните задръжки на Фред идваха от страха от унижение, който като цяло произтичаше от амбивалентността на майка му към него и баща му. Постоянната хаотична връзка между родителите му и начинът, по който майката омаловажаваше бащата, правеше любовта и еротичната привързаност към баща му източник на унижение и срам. От чувство на гняв към двамата родители и от самозащита, Фред бе твърдо решил да не се излага на унизителното отхвърляне от майка си, като отказваше да се привърже към друг мъж и като отхвърляше всеки мъж, който проявяваше интерес към него. За Бенджамин и Карл тежката нарцистична рана от преживяването, че са само продължение на майките си, заедно с усещането за амбивалентността на майките им и собствения им гняв обърнат към тях самите, невротично изкривяваше еротичната им привързаност към бащите и правеше мисълта за емоционална близост с други мъже ужасяваща. Неспособността за създаване и поддържане на удовлетворяващи връзки им пречеше да изградят положителна идентичност като гей мъже. Нараненото самочувствие, страхът от интимност и неспособността да приемат хомосексуалната си ориентация или да я изразят по емоционално задоволителен начин, бяха свързани и при тримата.

ИНТЕГРИРАНЕ НА СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Развитието на сексуалната идентичност на хомосексуалните мъже продължава цял живот. Формирането на сексуалната ориентация, както и началото на формирането на сексуална идентичност, започва в детството, заедно с чувството за различност и предсъзнаваното разпознаване на фантазии с хора от същия пол. Затвърждаването става по време на късното юношество и ранната зрялост с изразяването на сексуалността мотивирана от силните сексуални нужди. Но интеграцията на сексуалната идентичност продължава през цялата зрялост чрез сексуални и социални връзки с други хомосексуални мъже и с различна степен на участие в гей социални мрежи (Troiden, 1979).

Процесът на разкритие пред други гей мъже обикновено води до „хомосоциализиране”, чрез което аз обозначавам несексуалните контакти с други гей мъже в рамките на или извън изградена гей общност. Този аспект от живота на хомосексуалните мъже получава сравнително малко внимание от психоаналитиците. Според някои „приемането от социалната среда” намалява мотивацията на хомосексуалните мъже да търсят лечение, тъй като редуцира усещането, че са „болни” и следователно трябва да бъде възпирано, тъй като не е в техен интерес (Socarides, 1963). Според други, нарцисизмът преобладава повече сред „социосексуалните отколкото сред сексуалните хомосексуални групи” и инвестирането в хомосексуалния свят компенсира майчиното лишение и е израз на гняв (Panel, 1977, p. 190). В социално-психологическата литература се срещат и тези, които твърдят обратното – че свързването с почти само други гей мъже е необходим компонент за затвърждаването на нормалната хомосексуална идентичност (Cass, 1979).

Нито една от тези позиции не отговаря напълно на моя клиничен опит. Има хомосексуални мъже, които напълно приемат сексуалната си ориентация, които нямат широки социални гей мрежи. Степента и естеството на участие в гей общността обикновено се определят от социалните и професионални нужди, брачния статут и наличието на други гей мъже (Weinberg & Williams, 1974, p. 11). Подкрепата от гей приятелите или гей общността, където има такава, може да не е нужна на онези, които получават достатъчно удовлетворение от социалните и професионални дейности в хетеросексуалната общност. Освен това е по-лесно един хомосексуален мъж да се интегрира в хетеросексуалната общност ако не се е разкрил и не е във връзка. Тези, които имат връзки, обикновено се чувстват по-комфортно и сигурно с подкрепата и сравнително непредубедената структура на гей общността или мрежа от гей приятели.

Свободата да бъдеш хомосоциален може да е свързана и с по-малката нужда от подкрепа от хетеросексуални връстници или социални организации; така тя често показва здравословно приемане на сексуалната ориентация и самочувствието, което отстранява нуждата от продължителни традиционни източници на подкрепа. По същия начин, прекаленото хомосоциално участие може да сочи и към яростна нужда за отхвърляне на конвенционалните източници на подкрепа (Panel, 1977). Както обаче отбелязах в описанията си на несексуалните гей връзки на Бенджамин, Карл и Фред, при тях имаше връзка между ниското им самочувствие, неспособността да имат положителен образ за сексуалността си и нуждата им да отбягват контактите с други гей мъже. С повишаването на самочувствието им чрез анализирането на ранни конфликти, особено свързани с проблематичните им отношения с майките, започнаха да се забелязват по-малко самоналожена дистанция в преноса и повишено чувство за собствената ценност. В случаите на Алан и Едуард, чието самочувствие не бе силно нарушено от ранни конфликти, винаги имаше капацитет за и интерес към несексуални социални връзки с други гей мъже. Доколкото позволяват наличието и другите задължения, хомосоциалните връзки са необходими за продължаващото затвърждаване и интегриране на идентичността, и капацитетът за такива връзки е признак за сравнително положителен себеобраз. И обратно, невъзможността или нежеланието за подобни връзки предполага нарушено самочувствие.

ДИСКУСИЯ

От казаното дотук би било неправилно да заключим, че всички хомосексуални мъже, които имат безразборни сексуални контакти са обзети от невротични трудности, а онези, които имат продължителни връзки са „здрави”. Изборът на множество партньори се определя от различни социални и динамични фактори. Например, анонимните сексуални срещи в обществени тоалетни по-често се извършват от хомосексуални мъже, които не могат да рискуват да бъдат разкрити и които са добре интегрирани в хетеросексуалната среда поради своята религия, професия или брак (Humphreys, 1972), отколкото от тези, които са интегрирани в гей субкултура. По същата причина такива мъже може да нямат продължителна връзка, дори и да са способни на нея и да я желаят. Отхвърлянето на анти-гей нагласите (Altman, 1973), липсата на правно и социално одобрение на хомосексуалните връзки, липсата на деца, които да сплотяват тези връзки и наличието на партньори са само някои от другите социални фактори, които играят роля при избора и естеството на сексуалните партньори. Фуко (1982-83) може би също е прав, когато пише, че забраните в обществото ни благоприятстват потайните, случайни сексуални връзки. Освен това доказателствата сочат, че биологичните фактори свързани с мъжката сексуалност играят роля в естеството на сексуалните дейности на хомосексуалните мъже. Мъжете по принцип са по-промискуитетни от жените, когато имат тази възможност. „Това е историята на атропоидните им прародители и това е историята на необузданите мъже навсякъде по света” (Kinsey et al., 1948, p. 589). Мъжът по принцип е по-малко обектно-ориентиран от жените, които изглежда по-малко се интересуват от разнообразието на партньори (Ford and Beach, 1951).

Като посочвам тези социални и биологични аспекти, аз не се опитвам да омаловажа значението на вътрепсихичните фактори, които мотивират различните видове сексуално поведение у всички хора. Нито да подценя трудностите, които някои гей мъже имат при поддържането на дълготрайни връзки, което може да е предизвикано от същите тези социални и динамични фактори [2]. Вярвам, обаче, че да разглеждаме сексуалното поведение на хомосексуалните мъже като несвързано с външната социална реалност, води до опростени, еднотипни, динамични обяснения на такова поведение (виж напр. Calef and Weinshel, 1984). При хомосексуалните мъже социалните фактори си взаимодействат с, оформят и дори променят вътрепсихичните сили, на базата на фактори от ранното развитие. Разбирането и работенето с тези теми предоставят на аналитика едно по-цялостно обяснение за което и да е сексуално поведение. Разбирането на някои от развитийните проблеми, които всеки гей мъж среща при формирането, затвърждаването и интегрирането на идентичността си, допринасят към, задълбочават и подобряват разбирането на терапевта за живота на клиентите му.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

ABRAMS, S. 1979 The psychoanalytic normalities J. Am. Psychoanal. Assoc. 27:821-835 [→]

ALTMAN, D. 1973 Homosexual New York: Avon Books.

BELL, A. P. & WEINBERG, M. S. 1978 Homosexualities New York: Simon & Schuster.

BELL, A. P., WEINBERG, M. S., & HAMMERSMITH, S. K. 1981 Sexual Preference Bloomington: Indiana Univ. Press.

CALEF, V. & WEINSHEL, E. 1984 Anxiety and the restitutive function of homosexual cruising Int. J. Psychoanal. 65:45-53 [→]

CASS, V. C. 1979 Homosexual identity formation J. Homosexual. 4 219-235

EISSLER, K. R. 1960 The efficient soldier In Psychoanal. Study Soc. 1 39-97 New York: Int. Univ. Press.

ERIKSON, E. H. 1959 Identity and the Life Cycle Psychol. Issues, monogr. 1. New York: Int. Univ. Press.

FORD, C. S. & BEACH, F. A. 1951 Patterns of Sexual Behavior New York: Harper.

FOUCAULT, M. 1982-83 An interview with Michael Foucault Salmagundi 58-59 10-24

FRAIBERG, S. 1961 Homosexual conflicts In Adolescents ed. S. Lorand & H. I. Schneer, pp. 78-112 New York: Paul B. Hoeber.

FREUD, A. 1968 Acting out Int. J. Psychoanal. 49:165-170 [→]

FREUD, S. 1927 Civilization and its discontents S.E. 21:3-145 [→]

FREUD, S. 1937 Analysis terminable and interminable S.E. 28:211-253 [→]

FRIEDMAN, R. C. & STERN, L. O. 1980 Juvenile aggressivity and sissiness in homosexual and heterosexual males J. Acad. Psychoanal. 8 427-440

GREEN, R. 1979 Childhood cross-gender behavior and subsequent sexual preference Amer. J. Psychiat. 36 106-108

GREEN, R. 1985 Gender identity in childhood and later sexual orientation Amer. J. Psychiat. 142 339-341

HARTMANN, H. 1939 Psychoanalysis and the concept of health In Essays on Ego Psychology pp. 1-18 New York: Int. Univ. Press, 1964

HUMPHREYS, L. 1972 Out of the Closets Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

ISAY, R. A. 1985 On the analytic therapy of homosexual men Psychoanal. Study Child 40:235-254 [→]

ISAY, R. A. 1986 Homosexuality in homosexual and heterosexual men In The Psychology of Men ed. G. Fogel, F. Lane, & R. Liebert. New York: Basic Books, pp. 277-299

JONES, E. 1931 The concept of a normal mind In Papers on Psycho-Analysis pp. 201-216 Baltimore: Williams & Wilkins, 1948

KINSEY, A. C., POMEROY, W. B., & MARTIN, C. E. 1948 Sexual Behavior in the Human Male Philadelphia: Saunders.

KLEIN, M. 1960 On mental health Brit. J. Med. Psychol. 33 237-247

MCWHIRTER, D. P. & MATTISON, A. M. 1984 The Male Couple Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.

OFFER, D. & SABSHIN, M. 1966 Normality New York: Basic Books.

PANEL 1977 The Psychoanalytic treatment of male homosexuality E. C. Payne, reporter, J. Am. Psychoanal. Assoc. 25:183-199 [→]

SAGHIR, M. T. & ROBINS, E. 1973 Male and Female Homosexuality Baltimore: Williams & Wilkins.

SOCARIDES, C. W. 1963 The New York Times December 17, p. 33

TROIDEN, R. R. 1979 Becoming homosexual Psychiatry 42 362-373

WEINBERG, M. S. & WILLIAMS, C. J. 1974 Male Homosexuals New York: Oxford Univ. Press.

ZUGER, B. 1978 Effeminate behavior in boys from childhood Comprehen. Psychiat. 19 363-369

ZUGER, B. 1984 Early effeminate behavior in boys J. Nerv. Ment. Dis. 172 90-96

---

[1] В моята клинична извадка, аз бих предположил само за един гей мъж, че е имал разстройство на половата идентичност като възрастен. Като дете той е носил женски дрехи. Като цяло, моят опит е по-скоро с добре функциониращи мъже професионалисти, които обикновено изглеждат и се държат мъжествено и са интегрирани в хетеросексуална среда.

[2] Хомосексуалните мъже не могат да бъдат стереотипизирани въз основа на естеството или честотата на сексуалното им поведение. Продължителните връзки се срещат много по-често, отколкото обикновено се предполага (Bell and Weinberg, 1978); (McWhirter and Mattison, 1984) и мнението, че всички хомосексуални мъже са промискуитетни, поддържано и от ХИВ епидемията е един вреден стереотип, често насочван към всякакви малцинствени групи, маргинализирани заради различието им. Това включва не само хомосексуалните, но и черните, пуерториканците, и евреите, като последната асоциация е особено видна по време на нацистката ера. 

Privilege

A few weeks ago I wrote another post about privilege (in Bulgarian) which focused on the "privilege pyramid" in this world - men>women, white>black, hetero>homo, cis>trans. I sort of concluded that even though I'm gay, I'm still a white cis male and as such I'm more privileged than a whole lot of people in the world.

But that was a simplistic who's more privileged than who. A few nights ago, during a short chat with a Facebook friend, it hit me how society treats women, even if they are white, cis and straight. In this particular case, my friend is in her late 30's and lives in Bulgaria, but I know that these attitudes are pervasive in the whole world, to a lesser or larger degree. Yes, I'm sure even in Sweden women have to endure certain patriarchal rants from their parents.. 

So here are some of the things my friend said: 
- "I've heard so many times, even from other women, how it's better to have a boy than a girl".. I've heard this too.. In rural patriarchal Bulgaria boys are supposedly stronger and can do more and heavier work on the field (of corn, wheat, sunflower, potatoes, herding, etc) than girls and, when they grow up, boys stay in the family home and bring their wives and everyone helps with the field work. Girls grow up, get married and move in with their husbands and their families and help on someone else's field. What a waste of time, money and food it is to have a girl, when 20 years later she won't help you in the field anymore. Besides, "you're always worried about girls" - that they'll get raped or knocked up and bring shame to the whole family because who will want to marry a woman with a bastard child? But how does a girl grow up hearing that her parents and everyone else prefers having a boy? 
- "I've had enough of being told that no man will marry me if I can't cook". Yes, a terrible quality in a woman - to not be able to cook (or rather, not be able to cook like her mother and even more so - like the future husband's mother!). As a comparison - I started "experimenting" with cooking when I was around 16 and I was often told that any woman would be lucky to have me for a husband because I like cooking. So a man doesn't *have to* be able to cook but if he does - he's a most eligible bachelor. On the other hand, if a woman doesn't like cooking, no one will take her and what kind of life is that? 
- "I've even heard that it's fine if a man beats his wife when she 'makes mistakes' - to teach her". Yes, I've heard this one too. The important thing for a woman is not to have a happy life but to get married.. at any cost.. to anyone.. do what her husband tells her.. and endure it no matter what.. And if necessary, she can go and cry on her mother's shoulder.. 

Of course I've had my share of gender stereotypes too. I was a shy, quiet, and fragile child, who hated getting his hands dirty with field work, hated the smell of sheep, cows or pigs, couldn't raise his voice to anyone or hurt a fly. Instead, I preferred to play quietly with dolls, to help the women in the kitchen, to sing and dance, study my lessons, chat with friends on the telephone and read books. I often heard "what kind of a man will you grow up to be?!?" (suggesting that apparently - the wrong kind) or "you're so lazy and good-for-nothing" but in a way this also came with a silver lining - there would be endless intellectual possibilities before me, everyone would envy my curly hair and long eyelashes and any woman would be lucky to have me - so sweet, kind, smart and loves cooking. When I grow old I'll just look mature, when I get a beer belly it will be sexy, when I go bald it will be a sign of manhood, if I get violent - it will be because a man knows what he wants... 

And what can a girl "do right"? If she's pretty or sweet - you'll be worried that she'll get raped, if she's not - that she won't get married; if she's smart and ambitious and "feisty" - that men will be intimidated and... she won't get married... In a patriarchal society the girl's future is prescribed for her - she needs to be able to cook, get married and give birth and what happens in the meantime or how she feels is not important. A woman is only judged by the attitudes of men towards her. 

Luckily many girls (like my sister and perhaps my Facebook friend) grow up to be their own women regardless of what their parents or society or other women tell them. But they have to live all their lives with these deep-rooted notions of pre-determination, expectations and the constant reminders that they need to be pleasing to men. On the other hand boys - whatever they are and do - "will be boys" and that's normal, accepted and encouraged. 

Психоаналитично тълкуване на сънищата и възстановяване на травма от детството

Lynda Share, Ph.D.

Не можем да приемем новороденото дете за табула раза, но трябва да имаме предвид вероятността емоционалните преживявания, тяхното символично представяне в сънищата и влиянието им върху оформянето на личността да започват още в утробата .... По същия начин, влияния като преждевременно раждане, инкубация, ранно отделяне от майката, неуспех с кърменето, физически болести на майката или детето се проявяват при развитието на характера, както пукнатини в дърво показват ранна суша. (Мелцер, 1988)

Как най-ранните преживявания оставят следи върху човешкия характер?

Може би ще можем да разгледаме този въпрос най-добре като насочим вниманието си върху ефектите на травмата по време на раждането и ранното детство, тъй като травматичните преживявания, физически или емоционални, се разкриват по-ясно от "средните предвидими преживявания". Съществуват ли спомени за травма? Как се запазват в детето и как влияят по-късно? Как можем да ги възстановим след време? Може ли да се възстанови и емоционалното значение на тези събития за детето?

Психоанализата е основана в контекста на травмата. Първоначално Фройд е постановил, че хистеричните състояния са резултат от неосъзнати "травматични" непоносими идеи, неприемливи сексуални желания, които произтичат от действителен сексуален тормоз от детството. Влиянието на травмата върху симптоматологията остава в психоаналитичната теория дори след като Фройд замени теорията си за причинената отвън травма с несъзнателна фантазия, психична действителност и универсалността на едиповия конфликт. Възстановяването на едиповите и пост-едипови преживявания и психичната действителност станаха основни процедури в психоанализата. Въпреки това, възстановяването на травми от предвербалния период си остава трудно и неясно в психоаналитичната литература.

Остава противоречив въпросът дали предвербалните преживявания и умствените състояния, по принцип, и в частност, предвербалната травма, може да бъде възстановена в процеса на анализа; и ако може, как такива преживявания и състояния биха се проявили в аналитичната обстановка. Някои като Пол Рикьор и Доналд Спенс смятат възстановяването на правдоподобен разказ за миналото за невъзможен и затова проповядват употребата на техниката на разказа в психоанализата. Ернст Крис твърди, че можем да възстановим само общи "модели" от детството, тъй като нашата гледна точка и памет са оцветени и променени от настоящето, а травматичните събития са пропити от фантазии и последвали защити.

Преди напредъка в изследването на детската психика се предполагаше, че най-ранната фаза от живота се характеризира със "смътно и аморфно" състояние на ума. Затова се смяташе, че отделните преживявания, дори когато са травматични, не могат да бъдат запазени като такива от пациента.

Филис Грийнейкър, обаче, пише през 1941 година, че събития от началото на живота могат да бъдат възстановени. Тя твърди:


Докато пациентите говорят за собствените си увреждания при раждане, най-ранни болести, злополуки, отношенията на майките им към и по време на бременността, аз вместо тях възстановявам възможните ефекти на такива преживявания върху едно дете .... Интересно е, че в процеса на подобно тълкуване човек може доста добре да възстанови какво е било точното преживяване на дадения пациент. Той няма ясни спомени или потвърждаващи доказателства, които да изрази с думи, но реагира с трепване, повишаване на напрежението, или появяването на потвърждаващи соматични симптоми, когато се докоснат стари чувствителни места, дори когато става дума за събития от най-ранните седмици или месеци от живота.


Скорошни изследвания в детската психиатрия, експерименталната психология, невробиологията и психоаналитичното наблюдение на деца подкрепят идеята, че съществува система на ранна памет и следователно е възможно по-късно психоаналитично възстановяване на събития от ранното детство и преживяванията на детето за тях.

От детската психиатрия, Ленор Тер от Медицинския Център на Калифорнийския Университет в Сан Франциско, изследвала вербални и поведенчески спомени на травмирани деца до петгодишна възраст, като сравнявала спомените им с документирането на същите събития. Тя открила, че на възраст 2 ½ - 3 години, повечето деца запазват, и след това възстановяват някакъв вид вербален спомен за травма. На тази възраст децата вече могат да кажат какво им се е случило. Но най-значителното откритие е какво се случва с травма, причинена в периода от раждането до 2 години - време, по което не съществува вербален спомен. Травмираните деца от тази група показали поведенческа памет за травмите си. Те пресъздали чрез игра или друг вид поведение поне част от травматичното си преживяване. Например, дете, което е било сексуално тормозено между раждане и 6 месеца, изиграло подробно ситуацията на тормоз (доказано от снимки, конфискувани от полицията), когато била интервюирана на 2 години и 11 месеца. Тер (1988) казва: "Най-интересното е колко буквална е поведенческата им памет, колко рано започва да действа и колко точни са детайлите" и колко дълго продължава.

За отговорят на въпроса "колко дълго продължава", Джордж Енгъл и неговата изследователска група (Енгъл, Райхсман, Харуи и Уилсън, 1985) провели 30-годишно изследване на Моника, жена, родена с атрезия на хранопровода. През първите две години единственият начин да се храни бил да лежи по гръб с тръбичка вкарана в стомаха й. Никой никога не я е държал или имал някакъв физически контакт с нея по време на хранене. Като дете Моника хранела куклите си по същия начин – легнали по гръб, без никакъв контакт. 30 години по-късно, тя хранела двете си дъщери по същия начин и не можела по друг (казвала, че ръцете я болят или че децата са много тежки). Този начин е бил "естественият" за нея и никой друг не изглеждал удобен. Въпреки че като дете е гледала как хранят четирите й по-малки братя и сестри на ръце и е помагала при храненето им, и въпреки подканите от страна на сестрите и мъжа й да "държи бебетата в ръце". Но най-изумителното за екипа на Енгъл било, че след години, дъщерите на Моника също започнали да хранят куклите си по същия начин. Травмата се била предала - соматично и подсъзнателно – на следващото поколение.

От експерименталната психология, Ив Перис и нейната изследователска група (Перис, Майерс и Клифтън, 1990) от Университета на Масачузец, поставили 24 6 ½ -месечни деца в уникална лабораторна обстановка при която трябвало да се протегнат и достигнат дрънкалка, издаваща шум при две условия: първо, на светло, и след това, когато лампата била внезапно изгасена. Експериментът бил извършен само веднъж. Две и половина години по-късно на същите деца била зададена същата задача при същата обстановка, заедно с друга, контролна група. Опитните деца се протегнали и достигнали дрънкалката значително по-лесно от контролната група. Освен това, на тях им било четири пъти по-лесно, отколкото на децата от контролната група, да преодолеят малко страшното преживяване да бъдат оставени изведнъж на тъмно. Перис и др. (1990) заключават: 

Дори и процесите на кодиране да са били ограничени, а следите в паметта крехки, не е настъпило пълно забравяне.... В детството съществува ранна система на памет, която може, поне до 6-годишна възраст, да бъде посредник на дългосрочната памет.... Две години на физически, неврологични и когнитивни промени не възпрепятстват възстановяване на елементи от детската памет.

Доказателства в подкрепа на откритията на Тер, Енгъл и Перис има и от по-скорошно изследване в областта на невробиологията. Джоузеф ЛеДу (ЛеДу, 1989, ЛеДу, Романски и Ксагорарис, 1989), от Университета на Ню Йорк, Център за нервни изследвания, показа чрез експериментите си, че амигдалата, а не хипокампусът, е центърът на първичните емоционални реакции, и че амигдалата действа независимо от и преди мисълта, като отприщва емоционална реакция преди мислещият мозък да може напълно да обработи нервния сигнал (подобно на идеята на Уилфред Байън, 1962, че мислите се появяват преди мисленето). Експериментите на ЛеДу показват незаличимостта на подкорното емоционално учене и предполагат, че предкогнитивните емоции могат да се запечатат в най-ранно детство и да се запазят във времето. Това е така може би защото амигдалата е по-добре оформена през първата година от живота, отколкото хипокампуса (необходим за когнитивните процеси). Като резултат на това, емоционални спомени, страхове и гняв от началото на живота, могат да се формират, съхранят и след това да се задействат под формата на симптоми, сънища, прояви на преноса и т.н. (Голман, 1989, 1994; Блейксли, 1994).

И накрая, Алесандра Пионтели (1987, 1989), италиански психоаналитик от Милано, изследвала вероятността психичният живот, функционирането на егото и осъзнаването да съществуват още в плода, и как това влияе по-нататък върху психичното функциониране на детето. Тя наблюдавала зародишите на сами деца и на близнаци ежемесечно с ултразвук, като започвала през четвъртия месец от бременността. След това в продължение на две години правела седмични наблюдения. Открила, че индивидуалният характер и поведение започват в утробата и продължават в същата посока през ранното детство. Например, един много чувствен зародиш, който постоянно лижел и галел плацентата и пъпната връв, лижел и галел всичко, което види през първите две години от постнаталния период.

Други доказателства за връзка между умствените функции на индивида и пренаталните преживявания дава Пионтели (1988), която анализирала двегодишно психотично дете. Пациентката била спряла да се движи в утробата през петия месец и когато се родила пъпната връв била здраво стегната около врата й. Освен това, детето било подложено на болезнени медицински процедури през първия месец от живота си. Във всичките си действия и аутистични "игри" тя изживявала спомените от живота си, докато била оплетена в утробата. Носела огромна и тежка верига около врата си и отказвала да се раздели с нея. Постоянно притискала някакъв предмет към пъпа си, играела си с въжето и завесата в офиса на Др. Пионтели като се увивала като мумия, изключвайки останалата част на света, по този начин пресъздавайки живота си в утробата.

При тези доказателства, какво остава за възрастни хора, които може да са преживели и никога да не си спомнят ранна травма? Как да идентифицираме такива преживявания? Как да разпознаем ефектите им?

През годините, възрастните пациенти с които съм работила, са били преживели емоционална, а понякога и физическа травма в ранното си детство. Някои от тези травми датират още от раждането. Много често сънища за тези ранни травми се появяват около рождения ден на човек, или по време на някакво дълго чакано метафорично раждане, като възможност за нова кариера, брак, или пък "психологическо раждане" в самото лечение. Влиянието на такава травма върху развитието на характера на човек, и подробния и специфичен начин, по който тя остава жива в личността и се проявява в настоящето, може да бъде много дълбоко. Както ще бъде описано, психоаналитичното разбиране на травмата от детството и нейното развиване в подсъзнанието, разработено от психоаналитика от Лос Анджелис Бърбард Бейл (1993) показва как настъпват тези процеси. Преживявания от раждането и ранното детство, и тяхното емоционално им значение, се съхраняват в подсъзнанието от началото на живота и след това се превръщат в символи и се използват в сънищата. Сънищата могат да разкрият под формата на символи спомените от действителните травматични събития, както и метафорично да изразят значението на тези събития за индивида. Разбирайки тази материя, ние като психоаналитици имаме уникалната възможност да "докоснем емоционално" човек и да "съживим" начина, по който най-ранните преживявания са оформили личността му и как влияят на аналитичното взаимодействие в определен момент.

Може да се каже, че съществуват много "царски пътища" за извличането на такъв материал от детството. Има поведенчески прояви и симптоми. Преносът е много важен. Сънят, обаче, изглежда толкова въздействащ заради образната си форма и способността да "разкаже история" за подсъзнателните емоционални преживявания на пациента (Бейл, 1993). Разбирането на съня ни помага и да схванем смисъла на поведенческите прояви и симптоми, както и да изясним природата и значението на преноса. Както пише Харолд Блум (1976): "Сънят улеснява възстановяването на потиснати спомени от детството и може да ни даде достъп до преживявания от ранното детство, които почти не можем да получим от други данни."

Според изследвания на РЕМ-съня, сънуването в РЕМ-състояние се забелязва от 6 месеца в утробата (Рофварг, Музио и Демент, 1966). Следователно, възможно е дори вътреутробният живот да се включва в хранилището на съня/подсъзнанието. Първичното несъзнавано знание на детето (а вероятно и на плода), или както го нарича Кристофър Болас (1987) "неосъзнатото знание" ("the unthought known"), може да бъде запазено първоначално в съня на детето в първична сетивна форма. След това остава свободно за трансформационна „ретранскрипция” (пренаписване?) известно време, и с развитието се превръща в образни символи характерни за сънищата в живота на възрастния човек.

Фройд (1900) приема, че основната функция на съня е да предоставя облекчение или удовлетворение на импулси или желания детински по природа и неприемливи за съзнанието. Съвременните теоретици на съня предлагат доста по-широко обяснение от само облекчение на нагона. Те смятат, че сънят може да хвърли светлина върху вътрешния свят и самооценката на човек (напр. Феърбеърн, 1952; Кохут, 1971; Райкрофт, 1979; Атууд & Столоров, 1984; Mancia, 1988); може да покаже действителни и травматични преживявания (напр. Ференци, 1931; Шарп, 1937; Гарма; 1946); може и да разясни усилията, които полага човек, за да разреши основни човешки дилеми в борбата да живее живота си (напр. Таубър и Грийн, 1959; Вайс 1964; Грийнбърг и Пърлман, 1975).

Бърнард Бейл, който през последните 40 години стана инициатор на точния метод (the particular method) за анализ на сънищата и неговата възможност да достигне до детството и продължителното въздействие на травмата от детството, която представяме днес, излага идеята, че сънят разкрива "най-важната подсъзнателна ситуация", която трябва да се търси във всеки аналитичен сеанс.

Правилно разтълкуваният сън е истината за живота на пациента. Истината веднага се долавя емоционално, което дава убедителност на тълкуването и води до задълбочаване на личността. Основната функция на съня е да посочи на пациента възможността за истина, както компасът казва на навигатора дали самолетът е на верен път. Да изживееш истината за себе си е идеалната цел на психоанализата. (Бейл, 1996)

Сънят, твърди Бейл, ни дава това, което трябва да се знае в настоящия момент на лечение, за да може пациентът да "порасне умствено" и "да продължи живота си напред". Бейл, обаче, отбелязва: "преди да може да 'порасне умствено', е задължително да е сигурно, че пациентът има ум - изявление, което изглежда естествено за повечето аналитици, но се нуждае от значително разяснение, което не може да стане тук. Нужна е много работа, за да се изгради ум. Ако няма ум, ще последва напълно погрешно развитие." (Бейл, 1986)

КЛИНИЧНО ПРЕДСТАВЯНЕ

Сега ще представя три примера от моята книга. От осемте души, представени в книгата, една пациентка не знаеше, че е имало ранна травма, докато не се появи в сън по време на лечението, а майка й след това го потвърди. На другите им е било казвано, често когато са били деца, за "фактите" на техните преживявания. За тези хора сънят е изяснявал най-значителното емоционално значение на травмата, т.е. как травмата е повлияла на дългогодишната им борба да живеят в света и да се родят психологически.

Трябва да спомена в началото на клиничната дискусия, че съм събрала материал в който от значение са травматичното раждане и неонаталните преживявания. Като резултат може да изглежда, че всичко датира от самото раждане, но не е така. Материалите, представляват колекция от 8 до 10 сесии с пациенти през последното десетилетие. Тази презентация е един аспект на много по-голям и важен сегмент от вселената на подсъзнанието: този на най-ранното детство, както е уловен от съня.

Според аналитичната теория на Бейл, тази "вселена на подсъзнанието" се отнася до цялата сфера на човешкия феномен: импулси, фантазии, различните етапи на развитие, както и действителните преживявания и спомени. Всички те достигат до нас чрез съня. Според Бейл действителните преживявания могат да бъдат разграничени от фантазиите в процеса на аналитичната работа. Клиничните примери дадени тук показват появяването на сънища за най-ранните физически случки на детето, както и емоционалните преживявания и фантазии на детето за тези случки.

Подобен ранен материал бе установен чрез метода на Бейл за анализ на сънищата. Този метод е по-различен с това, че е насочен към събирането на всякакви възможни асоциации със съня и детайлността с която се разглеждат тези асоциации.

Няма установени значения или символи, а всяка дума, всеки елемент от съня, всяка асоциация се приема за нова и чиста, като че ли човек не знае нищо, като че ли е новородено. Тези коренно различни асоциации след това се разглеждат заедно, и ни представят една цялостна история, която подсъзнанието на пациента се опитва да ни разкаже. (Бейл, 1993)

Точността на метода на Бейл за анализ на сънищата му е дала възможността да потвърди чрез аналитичната си работа с клиенти универсалността на психичната травма, причинена в ранното детство и последствията на тази травма върху целия живот на човек.

Безспорно е, че травматичните събития от ранното детство се набиват в личността въпреки външността, маската, която личността носи през целия си зрял живот и дори в смъртта; всички ние носим белезите й по някакъв начин. (Бейл, 1996)

В представените случаи, травмите от раждането и ранното детство, извадени наяве чрез тълкуване на сънищата, са свързани с проявления в поведението, симптоми, характера и прояви на преноса. Това, което става ясно в тези аналитични сеанси е, че преживяванията от далечното минало са останали живи и в настоящето.

Клинични случаи:

Клиничен случай 1

Г-н Ф беше 19-годишен младеж, който дойде за лечение, защото не можеше да намери никакви интереси, цели или посока в живота си. Описа се като страдащ от депресия и общо неразположение. Беше завършил гимназията с огромни усилия, въпреки че беше доста умен. Записал университет, но малко след това прекъснал, защото ученето му се струвало твърде трудоемко. Затова се хванал на работа като обикновен работник. Обичал да прекарва дълги часове в стаята си в спане, гледане на телевизия и ядене. Беше доста красив младеж и момичетата често му се обаждали да го канят на купони и събирания, но той не проявявал особен интерес към подобни социални дейности и отказвал.

Г-н Ф беше второ от две деца с по-голяма сестра. Родителите му имали труден брак и се развели в ранното му юношество. Г-н Ф се чувствал изоставен от баща си, когото рядко виждал. Майка му работеше на две места, за да издържа семейството и да плаща за терапията на себе си и двете деца. Изглеждаше разбираемо този млад човек да е потиснат.

В първите месеци на лечение се концентрирахме върху чувствата и конфликтите на пациента за развода на родителите му и желанието му за по-активно присъствие на баща му в живота му. През първите 6 месеца от лечението пациентът започна да се чувства по-добре. Беше започнал да тича сутрин и се беше върнал в университета. Излизаше с приятели и вършеше домакинска работа, която дотогава му се струваше изключително трудна и досадна. В сесията, в която спомена за тези промени, той описа и следния сън:

Бях паркирал в подземен паркинг. Опитах се да изляза, но открих, че изходът е все още в ремонт и не е готов. Въпреки това минах през рампата и при падането ударих предницата на колата. Аз не бях ранен, но колата беше ожулена. Един човек дойде при мен и ми каза: "Имаш късмет, че остана жив". Върнах се на училище, и като погледнах надолу забелязах, че съм бос и носех бели къси панталонки и тениска. Казаха ми, че учителката ми вече не е компетентна и е била заместена от друг. Новата учителка беше една много способна стара приятелка на семейството – Силия.

Г-н Ф бе озадачен от този сън и не можеше да се сети за никакви асоциации. Колата беше сегашният му Фолксваген. Той често паркирал в подземни гаражи. Не можеше да направи никаква връзка с излизането през рампата, при което предницата на колата се ударила, а той не бил ранен. Отбеляза, че имал едно произшествие с кола, но колата била ударена отстрани, а не отпред. Никога не се е блъскал с колата отпред. Нямаше асоциации с мъжа, който му казва, че има късмет, че е останал жив и не можеше да опише мъжа. Каза, че такива неща се казват ако си оцелял след някое бедствие или си бил на косъм от някоя животозастрашаваща ситуация. На него не са му се случвали такива неща. Имаше асоциация с босите крака, белите панталонки и тениската. Прекарвал е доста време облечен по този начин докато се излежавал и гледал телевизия. Каза, че от познанството си с учителката, тя изглеждала много мила и способна жена, която едва ли би била уволнена. Той винаги намирал часовете й по история за интересни. Тя организирала и ръководела всички учебни дейности на групата му в първи курс. Не знаеше какво е предизвикало уволняването в съня. Силия, жената, която е заела мястото на учителката му, също била много способна жена, стара приятелка на семейството, която той познавал цял живот. Тя се грижела за него, когато бил бебе.

Също като пациента, и аз бях озадачена от този сън. Определено, босите крака, белите къси панталонки и тениска, и леженето му в леглото като че ли представлявяха неговия инфантилен, регресирал, подобен на малка кола, Аз. Гаражът и трудността му при излизане от него като че ли също символизираха някакъв аспект на отдръпнатото, затворено състояние на ума в което живееше. Метафорично погледнато, излизането в живота и развиването му като млад мъж представлява, в известен смисъл, истинска опасност. Но как да разбираме този толкова специфичен образ на смачканата предница на колата и как някой казва "Имаш късмет, че остана жив"? Колата често представлява аз-а в съня. Ако предницата й е била смачкана, то г-н Ф вероятно е правел връзка с някакво конкретно преживяване в съня си, нещо, което наистина се е случило. Вероятно и става дума за време, когато е напускал нещо, излизал отнякъде, преди да е бил готово. Когато го е направил, нещо конкретно се е случило с главата му (предницата на колата). Ако е имал късмет, че е оцелял, значи това преживяване е било "на косъм" по някакъв начин. Може би животът му е бил в опасност. Реших, че вътрешността на гаража може да е вътрешността на тялото на майка му (след като той очевидно все още живееше като бебе) и, че нещо от тялото й (рампата) не е било готово, въпреки че няма спор, че и той самият не е бил готов.

Така аз предположих, след като се опитах да разбера съня малко по-метафорично, че този сън може би се отнася до раждането му (за което не знаех нищо тогава) заради формата на съня и липсата на каквито и да било асоциации. Предположих, че липсата на асоциации може би показва, че той описва преживяване от време, когато не е могъл да има никакви асоциации, т.е., преживявания с които да го свързва. Казах, че ако това е раждането му и описание на началото на живота му, то може би той казва, че е тръгнал по канала на раждане докато той е бил в ремонт, че е имал преждевременно раждане и не е бил готов да се роди. Смачканата предница на колата може да означава, че е настъпила вреда по време на процеса на раждане. Може би лекарят, или родителите му са тези, които са казали, че е късметлия, че е оживял. Казах, че предполагам, че босите му крака, бели къси панталонки и тениска, когато се е върнал на училище е препратка към него като бебе в пелени и тениска, но не знам значението в този контекст на съня, ако това е наистина сън за раждането му.

Пациентът ахна и каза "О, направо е невероятно как сънят ми е описал толкова ясно ситуацията". След това ми каза, че майка му е с отрицателен резус фактор и е направила аборт след раждането на сестра му. Лекарят й казал, че е много малко вероятно да оцелее след още една бременност. Г-н Ф, всъщност се родил почти десет седмици преждевременно. Израждането било много трудно. Имало и значителни белези по главата, но без дълготрайни увреждания. Прекарал доста време в инкубатор. Майка му била изключително болна по време на бременността и раждането, като имало и усложнения заради резус фактора. Дълго време тя била неспособна да се грижи за детето и наела детегледачка, когато детето се прибрало вкъщи, както и за следващите няколко месеца, докато майка му се възстановявала. Тази жена станала приятелка на семейството.

Казах на пациента, че учителят, който е бил уволнен, сигурно е жената, която е била част от историята – неговата топла и обикновено компетентна майка. Тя била заместена от новата "организираща" и "управляваща" детегледачка – детегледачката, която той е познавал цял живот, която е предлагала грижата, от която имал нужда, докато майка му е била болна и неспособна да изпълнява майчинските си задължения. Това появяване на новата учителка/детегледачка изглежда се отнасяше и за мен и лечението, което сега даваше такъв организиращ и управляващ опит.

Споменах, че изумителното в този сън е не само, че отразява толкова ясно неговото ранно преживяване, но и че се появява точно в този момент. След дълго мълчание, пациентът каза внезапно "Тичането!" Аз го попитах какво има предвид. "Това, че сега имам енергия, че правя разни неща, че се грижа за себе си и че влизам в живота. Всичко е заради промяната!"

На следващата ни сесия г-н Ф каза, че е мислил за съня си цял ден и е задал на майка си "милион въпроси" за това преживяване. (Тук виждаме стойността на сънищата за стимулиране на любопитството на ума, освен възвръщането на личната историята) Майка му разказала още от това, което помнела. Родилните й мъки продължили почти 36 часа и раждането било предизвикано, защото след още 72 часа бебето е щяло да бъде отровено от усложнения с резус фактора, ако не е било родено. Майка му казала, че той бил толкова мъничък, когато го прибрали у дома, че родителите му се страхували да го докоснат. Може би, казах аз, сънят изразява чувствата му тогава, а може би и сега, че е имал нужда от нова детегледачка, която да не се страхува и да може да се грижи за него и да държи в ръцете си такова малко дете въпреки недоразвитото му тяло.

В тази сесия аз предположих, че в съня от предишната сесия, неговото връщане на училище бос и по пелени и тениска може би означава, че той е продължил да живее с ума на бебе, родено десет седмици преждевременно. В такова състояние, животът просто е щял да го връхлети. Той е нямало да може да се справи с ежедневните задачи. Определено училището, домашните задължения, приятелите и т.н. са щели да бъдат извънредно трудни. В такова състояние на ума, човек може да мисли само за основните функции за оцеляване: дишане, спане, ядене, изхождане. Г-н Ф започна да плаче и отговори, че любимата му поза била да легне в леглото в поза на ембрион, да слуша телевизията, да яде чипс и след това да заспи докато слуша дишането си. Откакто се помни се занимавал със слушане на дишането си: вдишване, издишване. Как може човек да е сигурен, че ще си поеме въздух още веднъж? Какво може да го увери, че ще продължи да диша? Той каза, че понякога не може да понася да мисли за нещо твърде дълго. Аз казах "Как може едно дете, родено 2 ½ месеца по-рано, да понася да мисли? Ако трябваше да мисли, то щеше единствено да разбере колко труден и рискован е животът му". Пациентът се съгласи.

С течение на времето пациентът показа напредък. Можеше да създава и поддържа връзки с други хора. Върна се на училище задочно, като в същото време и работеше почасова работа. Започна да ходи на срещи с момичета и да участва в спортни дейности. Все по-малко стоеше в стаята си.

Интересен беше и дневният остатък от този сън. Той беше подтикнат от психологическото раждане на пациента: истинска промяна в начина по който се чувства, началото на едно движение към психологически живот и истинско аз. Сънят имаше за цел да му напомни откъде е дошъл. Той не трябваше да забравя как е станало всичко. За мен това беше сън на промяна.


Клиничен пример 2

Г-ца С беше 31-годишна жена, която ми бе насочена за терапия след самоубийството на майка й. Родителите й се развели, когато била на 4 ½ години и майка й се преместила да живее в друг щат, а пациентката останала с баща си. Тя посещавала майка си няколко пъти докато била на четири години, но посещенията станали толкова травматични, че тя не ги възобновила докато не станала на 28. По това време майката започнала да показва ясно на пациентката, че ще се самоубие. При едно от посещенията, майката показала на дъщеря си смъртоносни оръжия (пистолет, въже, хапчета, ножове) и я помолила да избере оръжието за самоубийството й. Майката в крайна сметка се самоубила и пациентката беше в състояние на посттравматичен стрес.

Когато за пръв път видях г-ца С, малко след самоубийството на майка й, тя беше омъжена, с две малки деца, но в процес на развод. Бяха минали само два месеца от лечението, когато тя сънува следния сън, няколко дни преди да се яви в съда в щата, където живее съпруга й, за да се приключи с развода. В деня на сесията, като отворих вратата, тя носеше в ръка плик със смачкана хартия от обяда си и попита дали може да го изхвърли в кошчето ми. Легна на кушетката и ми разказа следния сън:

Хванах самолет за към източния бряг да ида в съда за развода, както и смятам да направя след няколко дни. Като кацнах на летището, веднага отидох в дома на братовчедка ми. Тя правеше купон. Беше много шумно, но аз не можех да чуя какво точно си говорят хората, само шума от гласове. Реших да изляза да глътна малко чист въздух. Съпругът ми стоеше на вратата. Погледнахме се и той ме попита дали искам да отидем на кафе. Отидохме в ресторант, седнахме на маса и двамата си поръчахме по чаша черно кафе. Гледахме се и мълчахме. Просто нямаше какво да си кажем. Само седяхме и се гледахме и си пиехме кафето. След това отидохме в съда. Всичко стана много просто. Аз само казах, че искам развод, те удариха един печат и казаха, че е готово. Много лесно. След това отидох в болницата, където се родиха децата ми, да им взема имунизационните картони. Взех ги и се върнах на купона. Само че този път в центъра на хола имаше една голяма дъска. Аз взех една гъба и изтрих всичко, написано на дъската, след което я почистих. След това цялата сцена от първата част на съня се повтори. Излязох на чист въздух, там стоеше мъжа ми, отидохме на кафе, гледахме се, нямаше какво да си кажем, и след това аз си хванах самолета и се прибрах вкъщи.

Следва резюме на въпросите ми към г-ца С и нейните отговори и спонтанни асоциации. Методът на Бейл за работа с подробностите от елементите на съня, както и синтезът на тези елементи в подсъзнателен разказ е илюстриран в този пример.

[Връщането на изток]: След няколко дни ще ходя на изток за развода. Малко съм нервна, но мисля, че съпругът ми ще съдейства.

[Къщата на братовчедка й. Защо е избрала дома й, за да обозначи къде е кацнала? Има ли някакво специално отношение към нея или дома й?]: Тя беше най-близкият ми приятел, докато живеех на изток. Събрахме се покрай бременността си. Заедно ходехме на курсове за бременни преди да родя първото си дете. Четохме и говорехме за бебетата си – какви ще са като се родят, дали чувстват това, което ние чувстваме. Подържахме връзка през годините и аз винаги очаквам с нетърпение да я видя.

[Купон в дома на братовчедката й; хората, които не е можела да разпознае]: Тя не правеше купони често, нито пък ние. Аз не съм много по купоните. Не обичам тълпите. Нормално е да изляза на въздух, когато съм на купон. Не можех да разпозная никой от присъстващите.

[Мъжът й я посреща на вратата; отиват на кафе]: Ситуацията с мъжа ми си е точно такава; никога не сме имали какво да си кажем. Няма особена комуникация между нас. Не обичам кафе и никога не пия кафе. Горчи ми и е вредно.

[Отиване в съда за развода; подпечатване на документите]: Предполагам какви ще са процедурите по развода. Надявам се, че ще са толкова кратки като в съня. Не помня кой подпечата документите в съня ми – съдията или някой чиновник. Не можех да различа никой конкретно. Само знам, че документите бяха подпечатани, както предполагам става, което значи, че разводът е получен. Надявам се така да стане.

[Отиване до болницата за имунизационните картони на децата]: Наистина трябва да взема картона на втория ми син, защото тръгва на детска градина. Но той е в кабинета на лекаря, а не в болницата. Престоят ми в болницата, когато раждах, мина добре. Нямаше усложнения. Нищо не ми хрумва за това.

[Дъската в хола]: Дъската, когато се върнах на купона, е най-интересното нещо. Напомня ми за дъската, където записвам всичките обитатели и персонала в центъра за лечение на юноши, където работя, в коя стая са обитателите, времето и мястото за определени дейности, смените на персонала и т.н. По тази дъска се пише всеки ден, по цял ден. Никога не съм имала някакви хобита или интереси. Майка ми беше музикантка – свиреше на флейта. Баща ми беше биолог. Странно е, че винаги съм имала проблеми в училище. Всички предмети ми бяха трудни. Но по една или друга причина, тази дъска я знам наизуст. Знам всяко място, всеки пациент, всяка дейност и ги следя внимателно, което е и причината да се справям с работата си толкова добре.

[Гъбата; повтарянето на сцената]: Гъбата в съня ми е това, с което трия дъската в края на деня. Не знам защо повторих сцената. Пак се появи мъжът ми, кафето, гледането и всичко наново.

Откъде да започнем с този дълъг и объркан сън? Голяма част от асоциациите на пациентката се въртят около очаквания развод. Това занимава съзнанието й през последните няколко дни. Изглежда, че разводът е остатъкът от дневния живот. Ако е така, то една част от съня ми направи впечатление като неуместна: кацането й в дома на братовчедката, с която основните асоциации са преживявания, свързани с бременността й и пренатални въпроси. Защо по време на развода си тя подсъзнателно мисли за това, какво е ставало в утробата? Сетих се за съпруга й, когото тя описа като "лишен от хранителни вещества" и некомуникативен. Кого можеше да символизира той? Дали аз й давах твърде малко и тя искаше да се разведе с мен? Спомних си колко притеснителни са били контактите на г-ца С. с майка й и как майката не е полагала много усилия да се свърже с дъщеря си, след като бащата е спрял посещенията. Как може една майка да остави дъщеря си толкова лесно? Майка й е била крайно некомуникативна цели 24 години. Може би съпругът символизираше майката или, поне в нейния живот, майката и съпругът са емоционално сходни. Г-ца С беше в силен шок заради скорошното самоубийство на майка си, и то все още беше основната й грижа. Но не ми беше ясно защо в съня си тя се връща в пренаталния период. Реших, обаче, че трябва да започнем оттук, след като тя започва съня си от този момент. Ако започнем от приземяването, може би останалата част на този толкова дълъг сън, който тя описа почти като разказ, всъщност ще ни разкаже останалата част от историята. След това последиците от това, което й се е случило, или поне последиците от емоционалните й преживявания, вероятно ще се изяснят.

Подхванах съня по следния начин по време на сесията (тълкуванията са сбити под формата на разказ за целите на презентацията). Казах й, че смятам, че ключът към разбирането на съня започва с приземяването: дома на братовчедка й с която са ходили на курсове за бременни. Това поставяше ситуацията не толкова в предстоящия й развод, макар че и това трябваше да се вземе предвид, колкото във време преди, или по време на, раждането й. Казах, че не знам защо би сънувала раждането си или пренаталните преживявания в този момент. (Тя също в момента не знаеше защо.)

След това предположих, че сцената на купона, където е чувала гласове, но не е разпознала никакви хора, може би е утробата на майка й, а тя вероятно е чувала гласовете от утробата. Казах, че според мен тя ни разказва история за раждането си и преживяванията с майка си и какво се е опитвала да направи, за да се справи с тези преживявания. Явно се е опитала да излезе за "глътка чист въздух", т.е., да се роди, и е била посрещната от една некомуникативна майка. Те само са се гледали и майка й не е имала какво да й каже. Не е имало прегръдки и майчино мляко, а само гледане без думи – черно кафе, горчиво и лишено от хранителни вещества.

Казах, че явно когато е осъзнала каква е ситуацията с майка й още при раждане, този празен живот без никаква комуникация, а само гледане, тя се е опитала да получи развод. В съня това е било нещо много просто – просто са подпечатали документите и тя е казала "Хубаво, това не е майка ми", и по този начин е отрекла, че като дете не е могла да се разведе с една майка, която не я е искала и не е комуникирала с нея. Когато е осъзнала, казах аз, че не може да се разведе с майка си, тя е опитала да се "имунизира" от това преживяване. В съня си, тя отива в болницата да вземе имунизационни картони.

Как едно бебе, което осъзнава, че има такава майка се имунизира срещу подобни преживявания? От това, което следва в съня ми се струва, че имунизацията не е минала добре, и единственият начин, по който тя може да продължи да съществува и да се предпази от майка, която не иска да се свързва с нея, е да изтрие съзнанието си. Дъската в хола представлява съзнанието й и всичко, което е в него, включително преживяванията с майка й. Тя е решила, че просто трябва да я изтрие. По време на сесията, аз предположих, че това може да има връзка с трудностите й в училище и липсата на хобита и интереси. Подобни дейности биха означавали тя да запази съзнанието си, преживяванията с майка си и т.н.

Когато обсъждахме повтарянето на сцената с излизането на въздух, аз казах, че според мен, фактът, че се е случила за втори път може да означава две неща. Първо, тя се е върнала да види майка си за втори път, когато е била на 28 години, като емоционалното изживяване е било същото като първото – нищо не се е било променило. Второ, може би тя смята, че аз ще бъда като майка й и че ще трябва да изтрие – или вече е изтрила – лечението и моите интерпретации. Тя би искала да изхвърли преживяванията с майка си, както бе попитала когато дойде, дали може да изхвърли боклука си в кошчето ми. Притеснявала се е, че вместо да успее да се отърве от преживяванията с майка си, ние заедно ще се опитаме да ги разберем и тя ще трябва да изтрие и това, за да не го изживява отново.

Г-ца С реагира изумително на тези тълкувания. Каза "О, боже, тази седмица беше рожденият ми ден. Винаги много се потискам около рождения си ден. За момент бях забравила. (Била го е изтрила.) Не обичам да мисля за него, защото майка ми ми каза, че когато съм се родила, тя си помислила, че не съм нейно дете, защото съм била много грозна и не съм приличала на нея. Решила, че са объркали картоните в болницата и аз съм дете на някой друг. Каза, че не ме искала, когато ме е видяла." Аз казах, че в съня си може би е искала да провери картоните в болницата, за да се увери, че наистина е дете на майка си. След това тя започна да си припомня случаи, когато майка й е казвала за нежеланието си да я храни и да се грижи за нея като бебе. Спомни си как майка й много пъти й е казвала, че като малко дете, г-ца С се е намесила в или съсипала живота на майка си. Г-ца С продължи с порой асоциации за омразата на майка й към нея.

Когато говорех за желанието й да изтрие всички тези болезнени случки, г-ца С каза, че разтворът, който се използва за триене на дъската е много силен и човек трябвало много да внимава да няма допир с него, защото повреждал кожата.

По време на лечението Г-ца С започна да се стреми към по-сериозно обучение. Тя се върна към училището и започна да се интересува от работа с деца в предучилищна възраст. Темата с изтриването на мен и моите интерпретации се връщаше по време на лечението все път когато се появяваше болезнен материал, който тя искаше да забрави или действително забравяше.

Семейното положение на г-ца С беше интересно. Тя не се разведе с мъжа си. През месеците на лечение, тя разграничи съпруга от майка си и започна да вижда грижовната му страна и желанието му да запазят брака си и да остане баща на децата им. Започна да се отнася по-топло към него, особено след като прекрати идентификацията с майката, която я е изоставила. Г-ца С като че ли се идентифицираше с тази майка и се стремеше да напусне мъжа си, който символизираше самата нея, изоставена като бебе. В крайна сметка, тя се завърна в дома си на изток и към брака си. Започна терапия и брачно консултиране в родния си град.

Сънят на г-ца С отразява осъзнаването на едно дете, още от раждането му, за емоционалното лишение и насилие на една майка, която го отхвърля и е неспособна да се грижи за него. Въпросът е спорен, но аз не мисля, че този сън е обратна проекция, т.е., че сегашното състояние на пациентката се е проектирало върху ситуация от раждането й. По-скоро смятам, че преживяванията на пациентката с майка й, както и нейните възприятия и мислене с течение на времето, са й позволили да представи и да символизира в един сън това, което тя емоционално е знаела от самото начало на живота си. Това тълкуване съответства на психиатричните открития на Рима Лайбов (1986) и Ленор Тер (1988), и психоаналитичните изследвания на Хелън Шур (1966), Ан Бърнстайн (1985) и Ричард Блахер (1967), Бърнард Бейл (1981), Майкъл Пол (1981) и Скот Доулинг (1985): Първичните сетивни преживявания и ранните психични процеси могат да се "преработят" в нови, по-зрели форми с напредването на развитието. Тези форми спомагат за организирането на емоционалните преживявания във вербални форми, способни на символизация. От тук и възможността за символно представяне в съня.

Също така смятам, че този сън е важна илюстрация на "компромиса на съзнанието", който се случва, когато травмата включва злобни майчини проекции върху детето (Ференци, 1932; Феърбеърн, 1952; Каан, 1964, a, b). Според Бейл (1993), бебето, когато се сблъска със значителни патологически родителски проекции, може да се наложи да "напусне съзнанието си" дори от първите мигове от живота си. Неговото съзнание трябва да стане това на родителите му. Бебето се идентифицира с родителите и тяхната патология, и по този начин отговаря на подсъзнателните им нужди. Така детето подържа връзката от която зависи физическото му оцеляване. Сънят на г-ца С говори, че тя е напуснала съзнанието си още от началото на живота си, за да заглуши осъзнаването, че майка й не иска тя да съществува. Нейното съзнание и целият й аз не е могло да оцелее умствено и психически. Дъщеря на двама надарени интелектуално родители, тя не можела да учи, да се развие емоционално или да порасне умствено. Личността й е била, на практика, изтрита.

Клиничен пример 3

Г-н Е беше 32-годишен мъж, който дойде на лечение заради конфликти в отношенията с приятелката си и факта, че е имал два неуспешни брака преди това. Пациентът - изключително интелигентен мъж с различни таланти - работеше като актьор в местния театър, но така и не се бе постигнал успех в кариерата си. Едва свързваше двата края, семейството му помагаше финансово, а лечението си покриваше с някакво наследство. Освен трудностите в кариерата и връзките си, г-н Е проявяваше и симптоми на агорафобия. Освен това беше нервен, когато се опитваше да ходи на дълги разходки или да тича сутрин. Той описваше усещането като това да си изгубен и изплашен в открито пространство и да искаш да се върнеш към структурата и уюта на дома.

Г-н Е беше най-младият от три деца, с по-големи брат и сестра. Прекарал детството си в малък град на юг. Родителите му имали много проблемен брак, майка му била доста заета с другите деца и брака си през по-голямата част от ранните му години. Освен това майка му била прекомерно ангажирана със собствената си личност и така и никога не го опознала като човек. Връзката с бащата била доста повърхностна. Г-н Е идваше на лечение от няколко месеца, когато разказа следния сън, през седмицата на рождения си ден. По това време той беше започнал да се оплаква, че не може да почувства емоционална обвързаност към мен или каквато и да било връзка между нас. Струвах му се отдалечена и делова, без никакъв личен интерес към него, като човек, който просто "си върши работата". След като изрази тези оплаквания, той ми разказа следния сън:


Карах колело над каньона – маршрут, по който редовно минавах, когато отивах от единия край на града до другия. Имаше една клисура, която в съня ми приличаше на канал, много дълъг и тесен. Но този канал имаше стъкло по стените, като оранжерия. Светлината беше много ярка, почти бяла. Имаше много хора, които бяха наредени от двете страни на коридорите. Беше ми трудно да стигна до края. Когато стигнах, бях много загрижен дали децата, които стоят там ще могат да излязат, защото не виждах майките им. Чудех се кой ли е отговорен за това. Аз ли бях отговорен? След това осъзнах, че не съм, защото децата не бяха мои. Най-накрая се появи леля ми и се извини, че е закъсняла.


Като започна да прави асоциации, пациентът каза, че още от малък карал колело от единия край на града до другия през този каньон и че той бил нещо като кръстопът, от който можеш да тръгнеш в различни посоки. Каналът с наредени хора му напомнял на болничен коридор. Беше претърпял няколко много тежки операции наскоро. Отбеляза, че в съня му, болничният коридор изглеждал препълнен с хора, които били опрени в стените. Те изглеждали нормално, каза той, но "Имах чувството че е имало някакво опустошение, някаква катастрофа, резултат от война, или може би като ефект от някакво природно бедствие." След това добави "Оранжерията е място, където растат цветя. Понякога те имат специално осветление, но не съм чувал за ярка бяла светлина." А по повод децата в края: "Не беше дали ще излязат, като че ли по някакъв начин ефектите от бедствието щяха да попречат, като че ли в целия хаос и объркване от бедствието не са могли да намерят майките си и няма да могат да излязат."

След това каза: "Имам чувството, че това е много важно, като че ли нещо става отвътре но не мога да го изкажа с думи." И продължи: "Никога не съм чувствал някаква особена връзка с майка си. Тя бе прекалено заета с брат ми и сестра ми, и проблемите с баща ми. Приличаше на леля ми, която никога не ми е изглеждала като добра майка и нямаше много връзка с децата си. Занимаваше се повече със собствените си нужди. Майка ми винаги "закъсняваше" с мен и аз така и не можех да разбера дали проблемът е у мен или у нея." Последва дълга пауза и г-н Е изведнъж си спомни, че каналът му приличал и на мястото, където живеел най-добрият му приятел. То също било по пътя от единия край на града към другия. Той често му ходел на гости. "Това е приятелят ми, чиято смърт беше ужасна трагедия. Бяхме много близки преди да почине. Беше прекрасен човек, много умен и талантлив. Бракът му вървеше много добре. Беше много щастлив, когато откриха, че има рак. Почина на 32. Беше страшна катастрофа." След това пациентът отбеляза, че сега е неговият 32-ри рожден ден.

Казах на г-н Е, че след като сега е рожденият му ден, а той има асоциации със смъртта на най-добрия си приятел, който е починал на неговата възраст, вероятно сънят му ни говори за някакво преживяване, свързано с раждането му. Или поне бихме могли да започнем от там в опита си да разберем съня. Ако наистина става дума за раждането му, то вероятно каналът със стъкления купол, който бил ярък и с наредени хора по стените на коридора, е родилното отделение – място, където новородените започват да растат; а наредените хора са бебетата в отделението. Стъкленият купол може да представлява и инкубатора с топлината си и ярката светлина. Попитах го дали не е имал някакво "бедствие" в инкубатора, което би предизвикало тези образи в съня му.

Той се разплака и каза, че е имал много трудно начало. Имал нормално раждане в болницата, но веднага след това се заразил с жълтеница и трябвало да бъде сложен под специални ярки лампи. По това време имало епидемия от диария в отделението и през първите си 24 часа живот той хванал и диария. Бил сложен под карантина с другите бебета. След тежко обезводняване бил лекуван със специално оборудване. Почти три седмици нямал никакъв контакт с майка си. Затова за него се грижела медицинска сестра от отделението. Майка му изцеждала кърмата си с помня, и го хранели от бутилки всеки ден. Впоследствие го върнали на майка му и бил изписан от болницата. Останал си болнав през първия месец от живота си, но постепенно се възстановил и продължил с нормалното си развитие.

Аз предложих да разбираме опустошението (като след война, в съня му) в светлината на това преживяване. Това би било ефектите на "природното бедствие" в съня, жълтеницата и епидемията от диария в болницата. Той се е идентифицирал с най-добрия си приятел – умно, талантливо и щастливо новородено, което след това пострадало от "ужасна катастрофа". Катастрофата била такава, при която може да се тръгне в две посоки – към живота, или към смъртта. Като бебе, той не е могъл да знае кой е отговорен за тежи ужасни събития и дали жълтеницата и диарията са естествени проявления на тялото. Казах, че сигурно се е тревожил – а единственият начин по който едно бебе се тревожи е с чувства и без думи - че никога няма да се свърже с майка си, при цялата тази суматоха и опустошение в тялото му. Освен това сигурно я е усетил като невнимателна майка (представена в съня като леля му), която почти три седмици не можела да установи връзка с него, а след това се е появила и извинила за закъснението, в края на карантината. Вместо майка му, за него се е грижела безличната медицинска сестра. Г-н Е каза, че вероятно това е чувството, което не е могъл да изрази с думи.

Аз казах, че според мен такива са отношенията и между нас в момента, както и факта, че той не може да осъществи лична връзка с мен като грижеща се майка, а като безлична медицинска сестра, която, така да се каже, го наглежда по време на болест; не истинска майка, а наета помощница, която просто си гледа работата. Тогава пациентът ми напомни, че първоначално бил отишъл при психоаналитика на негов приятел. Той искал да ходи при него на лечение, но вместо това бил препратен към мен. Така че аз бях медицинската сестра на мястото на истинската майка. Казах, че като детегледачка, аз не мога да имам личен интерес към него, нито той да е привързан към мен. Аз съм там само за да го поддържам и да сменям пелените му, което е, в най-добрия случай, неприятна задача. Той сигурно се чуди дали някога ще се свържем с него сред всичкия този телесен хаос. Дали най-накрая ще се появя да му се извиня. (Това значи, че сигурно съм изпуснала някоя важна връзка през последните три седмици, ако не и през цялото лечение.) Дали най-накрая ще осъзная и ще предам, че това е проблемът? Г-н Е поклати глава утвърдително.

В тази сесия разгледах преживяванията на г-н Е от раждането му и във връзка с агорафобията му, и по-общо, с някои трудности от живота му. Казах, че подсъзнателно, той сигурно продължава да се изживява като онова болно бебе. Ако наистина е така, то той не би могъл да напуска дома си или да ходи на дълги разходки. Да излезе навън означава да напусне сигурността на дома. Домът му символизира утробата на майка му – скрито и сигурно място. Освен това домът му символизира и болницата – място, където се е разболял, но и място, жизненоважно за оцеляването му. Ако излезе навън, в живота, той би рискувал да се разболее или загине. Предположих и че той все още живее като онова болнаво бебе, повърхностен в работата си и все още зависим от семейството си, неспособен да живее като независим възрастен човек. Тогава той ми каза, че хроничната му реакция при всеки стрес е да получи диария. В края на сесията отбеляза, че за пръв път е почувствал някаква емоционална връзка с мен.

Разбира се, много други фактори, освен раждането на пациента, бяха отговорни за трудностите му. Но почти веднага след тази интерпретация, той започна да се движи повече и да се разхожда. Оплакванията му за безличното ми отношение и липсата на привързаност към мен също започнаха да намаляват.

Точно на рождения си ден след една година, обаче, г-н Е отново се оплака от безличното ми отношение. Беше сънувал, че е чистач в парк. Работата му била да чисти тоалетните отвътре и отвън. Според мен с това той казваше, че още с раждането си е бил белязан да бъде чистач на всичките метафорични телесни продукти на семейството си и хората, които обича. Целта в живота му като че ли беше да чисти тревогите, разрушителността и проекциите на всички, диарията на семейството му и дори моята. Ако аз не можех да разбера този проблем, то аз отново ставах студената, безлична медицинска сестра. Ако това беше неговата работа в живота, то определено не можеше да продължи със собствената си цел на бебе, което има възможността да расте, да развива ума си и собствената си личност. По този начин той отново живееше в онова „маргинално състояние”.

На рождените си дни на третата и четвъртата година от лечението, г-н Е нямаше такива образи за диария или тревожно състояние в сънищата си, нито оплаквания за моята отдалеченост. Той описваше хубави рождени дни с приятели и много топли чувства. В сънищата му не се появяваше материал свързан с раждането. По това време той вече беше постигнал значителен напредък в кариерата си и живееше самостоятелно. Трудностите му при идентификацията с объркани родителски фигури остана фокуса на терапията. Мисля, че чувството за неизбежна диария продължаваше да се появява в ситуации на силен стрес. Тук виждаме заключенията на Теодор Липин (1995) и Ленор Тер (1991): настоящите физически симптоми може да съдържат "спомени" за ранни травматични преживявания.

Този материал разглежда и друг важен въпрос в психоаналитичната техника. Често се твърди, че преносът е основният двигател за аналитична работа (Гил, 1982). Материалът от съня на пациента ми имаше огромно значение за изясняването на природата на негативния пренос по това време. Всичките фактори, минали и настоящи, станаха очевидни чрез точните асоциации и интерпретации на съня по време на тази сесия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Сега ще представя няколко мисли, заключения и въпроси за травмата от ранното детство и психоаналитичната теория:

Случаите представени тук предполагат ли, че първоначалната хипотеза на Бройер и Фройд (1893-1895) по отношение на всички видове травма като отделни преживявания, които остават живи в съзнанието и влияят върху поведението, симптомите и, аз бих добавила несъзнателните фантазии, продължава да е приложима? Определено буквалността на изживяването ни кара да си спомним тази ранна хипотеза.

Първоначално трябваше да се свърши много подробна аналитична работа с представените сънища, за да се открият ранните травми, залегнали в тях. След като бяха открити травмите, обаче, човек трудно можеше да се отдели от тях. Те можеха да бъдат разпознати в соматични реакции, поведение, симптоми, проявления на характера, фантазии – съзнателни и подсъзнателни – прояви на пренос и сънища. Цялото съществуване на тези хора показваше и изживяваше тези преживявания.

От изследванията, аналитичната теория и представените клинични данни се появиха две изумителни заключения:


1. Спомените за ранната травма се съхраняват реално и незаличимо в примитивната памет, която по-късно може да стане достъпна чрез анализ на сънища и други аналитични методи.


2. Травмата от ранното детство също създава схеми на паметта (Барлет 1932, Пол, 1967), през чиято призма преминават бъдещото развитие и опит. Тези схеми по-късно стават "организиращ принцип" (Столоров & Атууд, 1992) за цялата личност, като оцветяват начина на живот, мисленето и мирогледа. Някои от изследванията на паметта (напр. Граф & Шактер, 1987) показват, че схемите помагат на човек да запази материал, защото образуват "мрежи от значения". Ако тези схеми са основани на ранна травма, тогава можем да предположим, че една "мрежа от травматични значения", така да се каже, се появява в самото начало на живота. Новите възприятия, преживявания и обекти минават през призмата на тази мрежа от значения. От нея се оформят бъдещи фантазии и бъдещият мироглед и възприятия за света се оформят от самото й присъствие.

По отношение на ранната памет, Ленор Тер (1988) предлага интересна хипотеза за поведенческата памет и нейното отиграване. Според нея травматичните събития създават запечатани „визуални спомени” дори и в ранното детство, дори и когато травмата не е преживяна визуално. Асоциациите с тези запечатани визуални спомени (несъзнавана форма на памет) предизвикват поведенческо отиграване от типа на принудата към повторение (repetition compulsion). Тези запечатани „визуални спомени”, според нея „продължават цял живот и както и склонността към поведенческа памет” (1988, стр . 103)

Хипотезата на Тер ни води до противоречие относно психоаналитичната реконструкция (възстановяване). След като преразгледах изследванията и аналитичните данни, стигнах до извода, че тези, които смятат, че възстановяването от началото на живота е възможно, и тези, които смятат, че не е, всъщност имат предвид възстановяване от два различни типа памет. Единият тип е запечатаната "визуална памет" на Ленор Тер, или ако щете, образа на възприятията (perceptual image) на Фройд (1923). Този вид памет се поддава на възстановяване на определени преживявания. "Вербалната памет" на Ленор Тер, или "образ на паметта" („споменен образ?” - memory image) на Фройд (1923), е втори вид памет. Тя се променя, изкривява и припокрива с настоящите преживявания с течение на времето. Тя не се поддава на аналитично възстановяване. И двата вида памет съществуват в съзнанието. Скорошни изследвания върху паметта, извършени от Лари Кахил от Университета на Калифорния, дават експериментални доказателства, подобни на тази гледна точка. Кахил казва: "Откритието [че емоционално натоварените преживявания и чувства оставят траен отпечатък върху паметта, докато обикновените преживявания не] предполага, че умът има две системи на памет, една за обикновена информация, и една за емоционално натоварена информация". (1994)

От гледна точка на психоаналитичната техника, подходът на възстановяване и генетичните интерпретации са по-вероятни с данни от „визуалната памет” и „образа на паметта”, докато наративният подход и „тук и сега” интерпретациите на преноса водят до данни от „вербалната памет”/„образа на паметта”. Противоречието поне в известна степен зависи от неспособността да се направи разграничение между тези два вида памет. Освен това според мен и двата аналитични подхода са необходими. Методът на възстановяване е нужен за разкриването на конкретната ранна травма. „Тук и сега” интерпретациите на преноса са изключително важни за разбиране на влиянието на травмата върху преноса в момента и несъзнаваното възприятие на аналитика. Накрая, самият сън често пъти оформя „наративна история” на конкретните травматични преживявания (Бейл, 1993), както се вижда от случая на г-ца С.

Освен това, работата на Франсис Тастин (1981) може да има отношение, поне метафорично, към проблемите на пациентите, които съм описала тук. Може би силната ранна травма предизвиква осъзнаването, че "майката не е аз" (чрез силна физическа болка, отделяне от майката по време на хоспитализация, сексуално насилие, и т.н.) и по този начин предотвратява "илюзията за единство" с майката, толкова необходима за чувството на сигурност и спокойствието на бебето. Вместо това се появява предварително осъзнаване за отделно телесно аз. За да се справи с ужаса на това преживяване, действителната травма (а не самият индивид) се превръща в едно капсулирано-запазено цяло и остава в индивида като психичен "аутистичен" предмет. Тази метафора може да обясни буквалността на изразяването на тези преживявания.

Можем да кажем, че като цяло аналитичната работа между пациента и аналитика в която тези травми се откриват, разпознават и разбират, трябва да извърви дълъг път докато установи наново това липсващо преживяване за "единство" между бебето и майката, за да може да се промени преждевременното осъзнаване за телесно и умствено отделяне от майката. След това пациентът може да продължи с нормалното си психологическо раждане и бъдещия си растеж и развитие.

Според мен тези пациенти като деца са се опитали да се защитят от ранното осъзнаване за отделност, като са се оттеглили в, или никога не са излезли от "вътрешно състояние на съзнанието" или "неродено умствено състояние" (метафорично казано, те са прекарали целия си умствен живот в подземен гараж, както отбеляза г-н Ф). Задачата на анализата беше да помогне на пациентите да се "родят" в живота и в анализата. Според Бейл, да накараш пациентите да се "родят в живота" е основната задача на всяка анализа.

Остават някои интересни въпроси. Хората, които съм представила в книгата си често имат проблемни семейства. Човек би се запитал: как би се изживяла травмата от раждането или ранното детство от хора, отгледани в добри отношения между родител и дете, както и лекари и болници, със също толкова добро отношение към нуждите и чувствата на детето? Дали добрите отношения с родителите биха променили значително дълготрайния ефект на травмата? Как се проявяват изключително положителните преживявания при раждане и ранно детство в сънищата и личността? Както Алвин Франк (1969) предполага, дали те са подложени на "промяна на функцията" и се превръщат в сила на егото; или се изживяват по специфичен начин и стават положителни и помагащи за растежа? И накрая, колко назад можем да се върнем? След време може би ще разберем, че съхраняването на ранните преживявания започва не само от началото на живота или от четвъртия-петия месец от развитието на плода, а и от самия момент на зачеване. От всичко това можем да заключим:


Нашето подсъзнание е нашата вселена и ние трябва да признаем неговата необятност и фактът, че не можем винаги да я осъзнаем, както не можем да осъзнаем и необятността на нашата физическа вселена. (Бейл, 1991)


Превод от английски: Борислав Герасимов 

(оригиналът може да бъде намерен например тук http://www.empty-memories.nl/science/share.pdf) 

Използвана литература:

Arlow, J. (1991), Methodology and reconstruction. Psychoanal. Quart., 60:539563.

Atwood, G. & Stolorow, R. (1984), Structures of Subjectivity. Hillsdale, NJ: The Analytic Press.

Baromaga. M. (1994), To sleep perchance to . . . learn? New Studies say yes. Neuroscience, 265:603605. July 29, 1994.

Bail, B. (1991), The FreudKlein Controversies: Los Angeles (19731977) Testing Ground and Final Solution. Self: Beverly Hills, CA.

Bartlett, F. (1932), Remembering: A Study in Experimental and Social Psychology. Cambridge, England: Cambridge University Press.

Bernstein, A. & Blacher, R. (1967), The recovery of a memory from three months of age. The Psychoanalytic Study of the Child, 20:156-161.

Bion, W.R. (1962), Learning From Experience. New York: Jason Aronson. 

Blakeslee, S. (1994), Tracing the Brain's Pathways for Linking Emotion and Reason. Science Times, New York Times. December 6, 1994.

Blum, H. (1976), The changing use of dreams in psychoanalytic practice. Internat. J. PsychoAnal., 57:315-324.

Bollas, C. (1987), The Shadow of the Object. New York: Columbia University Press.

Breuer, J. & Freud, S. (18931895), Studies on Hysteria. Standard Edition, 2. London: Hogarth Press, 1955.

Cahill, L., Prins, B., Weber, M., & McGaugh, J. (1994), Adrenergic activation and memory for emotional event. Nature. 371:702704, October 20.

Dowling, S. (1982), Mental organization in the phenomenon of sleep. The Psychoanalytic Study of the Child, 37:285-302.

Dowling, S. (1985), A Piagetian critique. Psychoanal. Inq., 5:569587.

Engel, G., Reichsman, F., Harway, V. & Wilson, D. (1985), Monica: Infantfeeding behavior of a mother gastric fistula-fed as an InfantA thirty year longitudinal study of enduring effects. In: Parental Influences in Health and Disease, eds. E. Anthony & G. Pollack. Boston: Little, Brown, pp. 3089.

Fairbairn, R. (1952), Psychoanalytic Studies of the Personality. London: Rutledge & Kegan Paul.

Fajardo, B. (1987), Neonatal trauma and early development. The Annual of Psychoanalysis, 15:233-240.

Ferenczi, S. (1931), On the revision of "The Interpretation of Dreams." In: Final Contributions to the Problems and Methods of Psychoanalysis. London: Karnac, 1955, pp. 238243.

__________ (1932), Repetition in analysis worse than the original trauma. In: Final Contributions to the Problems and Methods of Psychoanalysis. London: Karnac, 1955, pp. 238243.

Frank, A. (1969), The unrememberable and the unforgettable. The Psychoanalytic Study of the Child, 24:4877.

Freud, A. (1969), Difficulties in the Path of Psychoanalysis: A Confrontation of Past with Present Viewpoints. The Freud Anniversary Lecture Series, New York Psychoanalytic Institute. New York: International Universities Press.

Freud, S. (1900), Interpretation of dreams. Standard Edition, 4 & 5. London: Hogarth Press, 1953.

______ (1923), The ego and the id. Standard Edition, 19:1266. London: Hogarth Press, 1961.

Garma, A. (1946), The traumatic situation in the genesis of dreams. Internat. J.PsychoAnal., 27:134139.

Gill, M. (1982), Analysis of Transference, Vol. 1. Psychological Issues, Monogr. 53. New York: International Universities Press.

Goleman, D. (1989), Brain design emerges as a key to emotions. Science Times, New York Times. August 15, 1989: B1, B9.

Goleman, D. (1994), New kind of memory found to preserve moments of emotion. Science Times. New York Times, October 25, 1994.

Graf, P. & Schacter, D. (1987), Selective effects of interference on implicit and explicit memory for new associations. J. Exper. Psychol., 13:4553.

Greenacre, P. (1941), Predisposition to anxiety. In: Trauma, Growth and Personality. New York: International Universities Press, 1952, pp. 27-82.

Greenberg, R. & Pearlman, C. (1975), Psychoanalytic dream continuum: The source and function of dreams. Internat. Rev. PsychoAnal., 2:441448.

Karni, A., Tanne, D., Rubenstein, B, Askenasy, J, & Sagi, D., (1994), Dependence on REM sleep of overnight improvement of a perceptual skill. Science, 265:679682. July 29, 1994.

Khan, M. (1964a), The concept of cumulative trauma. In: The Privacy of the Self. New York: International Universities Press, 1974, pp. 4268.

________ (1964b), Ego distortion, cumulative trauma, and the role of reconstruction in the analytic situation. Internat. J. PsychoAnal., 45:272279.

Kohut, H. (1971), The Analysis of the Self. New York: International Universities Press.

Kris, E. (1956), The recovery of childhood memories in psychoanalysis. The Psychoanalytic Study of the Child, 11:54-88.

Laibow, R. (1986), Birth recall: A clinical report. Pre & Perinat. Psychol., 1:7881.

LeDoux, J. (1989), Cognitive-emotional interactions in the Brain. Cognit. & Emot., 3:267-289.

LeDoux, J., Romanski, L. & Xagoraris, A. (1989), Indelibility of subcortical emotional memories. J. Cognit. Neurosci., 1:238-243.

Lewy E. & Rapaport, D. (1944), The psychoanalytic concept of memory and its relation to recent memory theories. Psychoanal. Quart., 13:16-42.

Lipin, T. (1955), Psychic functioning in patients with undiagnosed somatic symptoms. Arch. Neurol. & Psych., 73:329337.

Mancia, M. (1988), The dream as religion of the mind. Internat. J. PsychoAnal., 69:419426.

Meltzer, D. (1988), The Apprehension of Beauty. Perthshire: Clunie Press.

Meltzoff, A. & Moore, K. (1994), Imitation, Memory, and the Representation of Persons. Infant Behavior and Development, 17:8399.

Paul, I. (1967), The concept of schema in memory theory. In: Motives and Thoughts: Psychoanalytic Essays in Honor of David Rapaport, ed. R. Holt.

Psychological Issues, 5, Monogr. 18/19. New York: International Universities Press, pp. 218258.

Paul, M. (1981), A mental atlas of the process of psychological birth. In: Do I Dare Disturb the Universe? ed. J. Grotstein. Beverly Hills, CA: Caesura Press, pp. 551570.-

Perris, E., Myers, N. & Clifton, R. (1990), Long term memory for a single infancy experience. Child Dev., 61:1796-1807.

Piontelli, A. (1986), Backwards in Time. Roland Harris Trust Library, Monogr. 1. Perthshire: Clunie Press.

______ (1987), Infant observation from before birth. Internat. J. PsychoAnal., 68:453-463.

______ (1988), Prenatal life and birth as reflected in the analysis of a two year old psychotic girl. Internat. Rev. PsychoAnal., 15:73-81.

______ (1989), A study of twins before and after birth. Internat. Rev. PsychoAnal., 16:413-426.

Ricoeur, P. (1977), The question of proof in Freud's writings. J. Amer. Psychoanal. Assn., 25:835-871.

Roffwarg, H., Muzio, J., & Dement, W. (1966), Ontogenetic development of the human sleep-dream cycle. Science, 152:604-619.

Rubinfine, D. (1981), Reconstruction revisited: The question of the reconstruction of mental functioning during the earliest months of life. In: Objects and Self: A Developmental Approach, ed. S. Tuttman, C. Kay, & M. Zimmerman. New York: International Universities Press, pp. 383-396.

Rycroft, C. (1979), The Innocence of Dreams. New York: Pantheon Press.

Schur, H. (1966), An Observation and comments on the development of memory. The Psychoanalytic Study of the Child, 21:468479. New York: International Universities Press.

Share, L. (1994), If Someone Speaks, It Gets Lighter: Dreams and the Reconstruction of Infant Trauma. Hillsdale, NJ: The Analytic Press.

Sharpe, E. (1937), Dream Analysis. New York: Brunner/Mazel.

Spence, D. (1982), Narrative Truth and Historical Truth: Meaning and Interpretation in Psychoanalysis. New York: W. W. Norton & Co.

Stolorow, R. & Atwood, G. (1992), Contexts of Being. Hillsdale, NJ: The Analytic Press.

Tauber, E. & Green, M. (1959), Pre-Logical Eperience. New York: Basic Books.

Terr, L. (1988), Case study: What happens to early memories of trauma? A study of twenty children under age five at the time of documented traumatic events. J. Amer. Acad. Child & Adol. Psych., 27:96-104.

______ (1990), Too Scared to Cry: How Trauma Affects Children . . . and Ultimately Us All. New York: Basic Books.

______ (1991), Childhood traumas: An outline and overview. Amer. J. Psych., 148:10-190.

Tustin, F. (l98l), Autistic States in Children. London: Routledge and Kegan Paul.

Weiss, F. (1964), DreamingA creative process. Amer. J. Psychoanal., 24:1728.

Winnicott, D. (1949), Birth memories, birth trauma, and anxiety. In: Through Paediatrics to PsychoAnalysis. New York: Basic Books, 1958, pp. 174-193.

Yorke, C. (1986), Reflections on the problem of psychic trauma. The Psychoanalytic Study of the Child, 41:221-236.