Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Преди няколко години бях превел тази психоаналитична статия с надеждата да я последват още и евентуално някой ден да търся начин да бъдат издадени. И с надеждата да науча нещо за себе си :-) 

След като 6-7 години ми седя на компютъра, реших все пак споделя този превод със света. Разбира се, не съм търсил позволението на автора и теоретично предполагам, че нарушавам някакви права, но все пак не е с комерсиални, а с идеални цели.. 

Оригиналното заглавие на статията е "Yearning for love and cruising for sex" и за съжаление все още не съм открил добър превод на "cruising" и затова е преведено като "обикаляне" (и производни). Ако някой има коментар по превода или темата - ще се радвам да ги науча (моля пишете в полето за коментари отдолу). 

Копнееш за любов, а обикаляш за секс

Връщане към Фройд за да разберем някои гей мъже

Paul E. Lynch, M.D.

(2002). Annual of Psychoanalysis, 30:175-189

Резюме 

Идеите на Фройд за това как средата се противопоставя на сексуалните обекти на юношите и по този начин води до една бариера между любовта и секса, са полезни за разбирането на някои от трудностите в любовта и секса, които гей мъжете срещат, тъй като те почти винаги са израснали в среда, която се противопоставя на сексуалните им обекти. Много е широк спектърът на преживяванията и поведенията, в които любовта и сексът остават отделени в различни степени и когато бъдат анализирани, срамът и самокритиката много често показват връзка между настоящите преживявания и ранни чувства на срам и унижение свързани със сексуалното привличане в една забраняваща и непроявяваща разбиране среда. Психоаналитичните теории за патологичната причинност на хомосексуалността и аналитиците, които не могат да си представят непатологичен хомосексуален обект пресъздават тази ранна неразбираща среда, като по този начин усилват срама, който разделя любовта от секса. Когато съществува истинска неутралност към сексуалната ориентация срамът може да бъде анализиран и това да намали преградата между любовта и секса и да позволи по-добра интеграция на двете.

Когато бях практикуващ психиатър веднъж ми бяха казали „Ето какво правят хората в анализата: когато си нямат партньор говорят за това, че искат да си го намерят, а когато си имат – говорят за това как да се разбират с него или нея”.

В психотерапевтичната и психоаналитичната си работа с гей мъже, открих, че трудностите на някои гей мъже да открият и запазят партньора си не са ясно описани в психоаналитичната литература и изглеждат значително по-различни от трудностите на други пациенти. Никога не съм срещал мъж, който докато копнее да намери истинската любов обикаля часове наред по паркове с надеждата да намери красива жена, с която да прави секс на момента, без дори да са си казали имената. Сигурно повече мъже щяха да го правят, ако имаше жени, които да се съгласят. Сред гей мъжете в моята практика, това „обикаляне” не е толкова необичайно и много често е източник на голяма фрустрация, объркване и срам. Трябва ли то да бъде разбирано като различно по своята природа от промискуитета, който може да се наблюдава в бар за неженени или какъвто и да е друг вид промискуитет? Може ли психоанализата да помогне на гейовете, които копнеят за любов, а се оказват оплетени във фрустриращо обикаляне за секс, или на мъжете, които намират любовта в една връзка, а след това изгубват вълнението от секса? С други думи, може ли психоанализата да помогне на гей мъжете, чиито конфликти пречат на надеждата им да намерят и задържат партньор, който да бъде опознат, уважаван и обичан, без да изгубят удоволствието от секса?

Фройд (1912) нарича разделянето на любовта и секса „Универсална тенденция за омаловажаване в сферата на любовта” (стр. 179). Той пише за мъже, които правят секс с жени, които или не познават или не уважават, и за мъже, които имат сексуални задръжки или са импотентни с жени, особено съпругите им, които срещат във всекидневни социални ситуации и чието уважение искат да запазят. Той казва, че освен тревожността, импотентността е другата основната причина мъжете да търсят консултация с психоаналитик. Според него синдромът „Дева-курва” – импотентност с любим човек и сексуална мощ с омаловажени други – е причинен от трудност в развитието на либидото, което според него е универсално.

Според Фройд една от задачите на развитието е обединяването на любовните и сексуалните потоци в либидо, което може да обича сексуалните си обекти. Въпреки че той пише за хетеросексуални пациенти, аз се надявам да покажа, че неговите идеи са изключително подходящи за обяснение на някои от трудностите в любовта и секса, заради които много хомосексуални мъже търсят терапия.

Десетилетия след Фройд, продължението на неговите идеи за психичните преживявания на гейовете бе на практика изгубено за психоаналитиците. Lewis (1988) е описал дългогодишните усилия на психоанализата да определи хомосексуалността като заболяване. Едва в последните години аналитиците осъзнаха, че съществува непатологична хомосексуалност и започнаха да мислят за психичните конфликти на гейовете независимо от причинността на сексуалната ориентация (Roughton, 2001). Аналитиците приемаха като отправна точка, че причината за хомосексуалната ориентация е патологична и така приемаха всички трудности, които преживяват гейовете, като произтичащи от тази патология. По този начин те не само, че не преценяваха ефектите на средата върху развитието, но и според мен повтаряха враждебната среда, която всъщност е причинила тези конфликти. Връщам се към този момент сега и използвам една скорошна публикация на Bollas (1992) като пример за тенденцията да се превърне разбирането на поведенческите феномени у гейовете в теория за патологичната причинност на самата сексуална ориентация, със склонност към патологичен поглед върху поведението. Първо ще започна с една показателна винетка – един пример за хомосексуален синдром „Дева-курва”.

„Двойствен живот” или две половини?

Вдигнах телефона и възрастен мъжки глас вече питаше „Как помага психоанализата, все пак?” Докато смотолевям някакъв простичък отговор, той ме прекъсва и започва да ми разказва няколко неща. „Първо, аз съм, и винаги съм бил, хомосексуален”. Жена му беше видяла името ми в някакъв гей вестник и настояваше да си уговори среща с мен, защото се беше сприятелил с някакъв мъж в кино за възрастни. „Не съм сигурен, но мисля, че се влюбвам”.

Пациентът ми имаше над 70-годишен житейски опит, който да сподели с мен. В първите ни сесии се фокусира главно върху историята на сексуалните си дейности и връзки. В студентските години и ранната зрялост сексуалните му действия били почти изцяло ограничени до пътувания до Ню Йорк където правел анонимен секс с мъже в бани. Мъжете винаги са били обект на желанията му в сънища, фантазии и осъзнато привличане, и въпреки това, в социалния си живот, той много внимателно избягвал да бъде в присъствието на мъж, който може да е хомосексуален. Бил много осъдителен към такива хора и се страхувал, че околните може да го асоциират с тях.

Когато през 60-те наближава четиридесет години, той потърсил помощта на психолог заради притеснението си от факта, че е все още ерген, което започва да става социално опасно на тази възраст. Около година след започване на психоаналитична психотерапия той срещнал жена и се оженил за нея. Преди брака й казал за терапията си и за хомосексуалните си наклонности, което не я отблъснало. Продължил терапията общо три години, но темата за хомосексуалността не била повдигана повече и както той, така и терапевтът му го считали за „излекуван”. Терапията вече била фокусирана основно върху това как да се разбира със свадливата си жена. Сексуалните отношения с жена му били механични и без никаква страст или интимност. Когато терапията приключила той се върнал към редовните анонимни хомосексуални контакти. Тъй като не можел да оставя жената и децата си за пътувания до Ню Йорк, той открил парковете, обществените тоалетни и други места, където мъже се срещали за бързи и анонимни сексуални изживявания. Следващите десетилетия преминали с успех в кариерата, разрастване на семейството му и много редовни анонимни сексуални контакти. От една страна намирал тези срещи с непознати мъже за вълнуващи и много приятни, и от друга – за абсолютно забранени и грешни. Рядко си говорел със сексуалните си запознанства и се ужасявал от мисълта, че може да срещне някой от тях из града.

Един ден в началото на 90-те един мъж в кино за възрастни му подал листче с телефонен номер от хотел. Пациентът ми се изненадал от това, че се обадил. Срещнали се няколко пъти под фалшиви имена „само за секса” и постепенно започнали да разкриват части от истинските си личности. Не след дълго имали стабилна, макар и нетрадиционна връзка. Сексът с този мъж бил изключително приятен и той очаквал с нетърпение срещите им. Все повече и повече си мислел за новия си приятел, интересувал се от хобитата му и с известно колебание призна, че имал чувства към него. Както сам каза, за първи път в живота си, вече над 70, той се наслаждаваше на секс с някой, когото наистина харесва. „Дали не се влюбвам?”, попита, „и как може да ми помогне това, че говоря с Вас?”

Можеш ли да желаеш този, когото обичаш?

Аз използвам термина „хомосексуален” за обозначаване на ориентация към същия пол, а „гей” за самоопределена идентичност свързана с хомосексуалност. Когато говоря за хомосексуален мъж, говоря за мъж, чиито сексуални фантазии, сънища и привличане са стабилно насочени към други мъже още от детството. Не говоря за целия спектър от бисексуалност, или за мъже, у които има значителна неяснота по отношение на сексуалната ориентация. Няма да говоря и за жени, тъй като имам повече опит в терапията на гей мъже, отколкото лесбийки, а и изглежда, че поведенческите феномени, за които пиша, са по-често срещани у мъже, отколкото у жени, независимо от сексуалната им ориентация.

Много гей пациенти идват на терапия в наши дни без никакво съмнение за сексуалната си ориентация и търсят помощ за трудностите, които изпитват в живота си.

Това става все по-често, с намаляването на социалното и законодателно потискане на хомосексуалността в последните три десетилетия. Както казах и по-рано, смятам, че някои видове психични конфликти могат да бъдат срещнати по-често у гей пациенти, или поне вътрепсихична организация, която е характерна за хомосексуалния социален контекст. Например, хетеросексуални пациенти може да търсят помощ заради фрустрация в изграждането и поддържането на задоволяваща интимна връзка или заради нежелано сексуално поведение, но тези типове проблеми определено се формират в различен социален контекст за хомосексуалните, имайки предвид различните обществени стандарти за хомосексуалното поведение.

Идеите на Фройд от 1912г. за трудностите с интегрирането на любовното и сексуалното са полезни в различни социални контексти и ни помагат да разберем влиянието на средата върху психичното развитие. Неговите идеи за „фрустрация от реалността” – ограниченията на средата върху сексуалното изразяване на младежите – насочват вниманието ни към един аспект от психосексуалното развитие, който се вижда в юношеството. Това ни напомня, че невротичните конфликти на зрелостта не са разрешени до юношеството и че продължават да добиват форма и значение в процеса на преработка в нови контексти. Теориите на Фройд по нашата тема включват средата и (това, което ние разбираме като) ранните обектни отношения в развитието на психичните конфликти. Конкретната му идея, която аз прилагам към психосоциалното развитие на гей мъжете, е че когато средата не предоставя одобрение на сексуалните желания на индивида, съзнанието намира начин да раздели любовта от секса.

Естествено, Фройд (1912) разбира развитието на либидото като нагони и в есето си върху омаловажаването, той обсъжда ефекта на социалния контекст по време на юношеството върху развитието на зараждащото се изразяване на нагоните. Любовният поток на либидото, който присъства и в ранното детство, е „формиран на базата на интереса на инстинкта за самосъхранение и е насочен към членовете на семейството и хората, които се грижат за детето” (стр. 180). По време на пубертета, твърди Фройд, към любовните фиксации се присъединява сексуалния поток, „който вече не бърка целите си” (стр. 181). Тогава бариерата срещу инцеста трябва да прогони либидото от забранените инцестни обекти към социално приемливи обекти извън семейството, обекти, „с които може да бъде продължен истински сексуален живот” (стр. 181). Фройд добавя, че с течение на времето новите сексуални обекти привличат към себе си любовта, която е била отдавана на ранните такива, „така любов и сексуалност се обединяват” (стр. 181).

След това Фройд обяснява какво би могло да застане на пътя на обединяването на любовните и сексуални потоци:

Два са факторите, които ще решат дали това развитие на либидото ще се провали. Първо е количеството фрустрация от реалността, която се противопоставя на новия избор на обект и намалява неговата стойност за въпросния човек. В крайна сметка, няма смисъл да се впуска в нов избор на обект, ако изобщо нито един избор не е позволен или ако няма изглед да може да се избере нещо подходящо. И на второ място е привличането, което инфантилните обекти, които трябва да бъдат изоставени, излъчват, което е пропорционално на катексиса, който им е придаван по време на детството (стр. 181-182).

Там където има достатъчно „фрустрация от реалността” или противопоставяне на избора на сексуални обекти, Фройд смята, че сексуалният поток е принуден да изостави любовния поток (запазен за познати обекти). За да може сексуалният поток да намери някакъв частичен отдушник в реалността, той е принуден да търси нови обекти, които не напомнят на забранените обекти. 

Както казва Фройд:

Цялата сфера на любовта у такива хора остава разделена в две посоки, персонифицирани в изкуството като свещена и нечестива (или животинска) любов. Там където обичат, те не изпитват желание, и там където желаят, не могат да обичат. Те търсят обекти, които няма нужда да обичат, за да държат своята сексуалност далече от обектите, които обичат (стр. 183).

Импотентността и задръжките се появяват когато един обект тайничко напомня на забранения обект. По този начин, прекалената близост и познанство носи риска от потискане на сексуалния интерес. Според Фройд основната превантивна мярка за мъжете срещу такова потискане е омаловажаването на сексуалния обект. Познати обекти на любов (представители на инцестни обекти) са надценени и следователно не предизвикват забранения сексуален поток. Сексуалната сила бива изпитвана с „курва” обектите, докато чистата любов е запазена за „Дева” обектите.

Isay (1989) описва студени взаимоотношения между бащи и хомосексуални момчета, заради реакцията на бащите към възприятието за различността на децата им. Дори и да липсва такова възприятие за различност, а според мен най-вероятно то съществува, хетеросексуалните родители и нашата хетеросексуално ориентирана култура като цяло заливат децата с посланието, че нормалните момчета се влюбват в момичета. Когато цял живот е получавал това послание като основен факт за живота, юношата е изправен пред една тежка задача, ако иска да помири своите копнежи към момчета и мъже с желанието си да бъде обичан и уважаван от семейството и общността си.

Лесно е да видим как, дори в епохата на гей телевизионни герои като Уил и Грейс, че повечето семейства не си представят възможността за еднополова връзка на тяхното потомство. Те не романтизират еднополови „едипови” копнежи по начина, по който го правят с хетеросексуалните такива (напр. „Малкото момиченце на тате”). Посочвайки тази разлика Goldsmith (2001) отбелязва, че едиповата драма на хомосексуалното момче не се радва на ясно обозначените арени, в които може да премине от сферата на вътрешен конфликт към свободно осъществяване. Не само че бащата не участва в романтизирана еднополова връзка, но може и несъзнателно да се държи съпернически. Освен това, „и вероятно централната идея [на Goldsmith] е, че хомосексуалното момче има съпернически и агресивни чувства към майката, която може несъзнателно, но с причина, да очаква ‘детски романс’ със сина си” (стр. 1275). Може би точно в тези противоречиви едипови преживявания, както смятат Isay и Goldsmith, гей мъжете научават, че са различни и че тези различия са срамни.

Като пример за това, което Фройд (1912) нарича „допълнителна фрустрация от реалността” (стр. 181), социалната среда на хомосексуалния юноша по същия начин не успява да разпознае, или директно се противопоставя, на всички обекти, към които неговото младежко хомосексуално либидо е привлечено. По отношение на социалния контекст, не само настоящото удовлетворение е забранено, но и мечтите за бъдещо удовлетворение са също така забранени и осмивани. За да се избегне практически абсолютната забрана, обектите от същия пол трябва да бъдат държани на разстояние – понякога съществуващи единствено във фантазията, а друг път, както в случая на 70-годишния ми пациент, съществуващи само в сфера извън социалния живот на индивида. За някои самата забрана става еротизирана и прибавя допълнително вълнение и тръпка към „обикалянето” за секс.

Говорейки за животинската природа на гениталната сексуалност „и следователно за любовта също”, Фройд (1912) казва:

Инстинктите на любовта не се образоват лесно; образоването им постига ту твърде много, ту твърде малко. Това, което цивилизацията цели да направи от тях изглежда недостижимо, освен на цената на значителна загуба на удоволствие … вероятно трябва да свикнем с идеята, че е невъзможно да нагодим желанията на сексуалните си инстинкти към изискванията на цивилизацията (стр. 189-190).

Започнах тази дискусия с историята на един мъж, който бе преживял пълна „загуба на удоволствието” като резултат от психичния компромис между това, за което е жадувал цял живот и забраняващата околна среда. За него не е само въпрос на социологически интерес това, че е роден през 1920-те години в Америка, в семейна среда, която не е имала представа за съществуването на здравословни и щастливи хомосексуални връзки и следователно не е могла да си представи възможността и това дете да има такава връзка. Хомосексуалното привличане е сред най-ранните му детски спомени и психичните компромиси, които той е правил, за да задоволи както своите сексуални копнежи, така и изискванията на средата си, са дълбоко вкоренени в него. В кино за възрастни, сексуалните компоненти на либидото на този човек имат свободно поле за изява и не са обременени от неговата цялостна идентичност или социална личност. Обратно, когато е на високата си позиция в обществото, той не позволява да има нито следа от низка сексуалност. Появяват се бариери срещу осъзнаването на желание към хора, които обича и чието уважение не може да си позволи да изгуби, или срещу истинското познаване на обектите на неговото желание. Когато единият свят нахлуе в другия се появява силен срам.

Компромисите, които хората правят, за да се справят със срама на непозволените копнежи водят до редица поведенчески феномени, определено толкова разнообразни у хомосексуалните, колкото и у хетеросексуалните индивиди. Както при безнадеждния романтик, който не може да осъществи сексуалните си желания, така и при компулсивния търсач на секс, който не може да прекара и един момент на спокойствие без сексуално вълнение и действия, срамът като че ли играе огромна роля в личните обяснения, които предизвикват тези фрагментирани преживявания.

Социалният контекст има значение, както и Фройд казва, за развитието на определена психична динамика, която в крайна сметка да балансира между изискванията на сексуалното удоволствие и ограниченията на околната среда.

Сега ще предложа един смесен клиничен пример, който включва психичното отделяне на любов от секс. Надявам се така да илюстрирам клинично значимата роля на срама като бариера между любовта и секса и как осъзнаването на този срам може да доведе до по-дълбоко разбиране на уникалните аспекти на динамично променящата се среда на всеки индивид. Едиповите динамики са от значителна важност тук и може да се каже, че това, което разглеждам, са някои аспекти от едиповата ситуация на хомосексуалния мъж. Разбирането на засрамващата атмосфера, в която се развиват „едиповите“ динамики на хомосексуалния мъж може да позволи по-удобното и искрено изследване на тези динамики. Разбира се, човек би очаквал, че едно такова изследване ще доведе до по-добро функциониране в любовта и секса. Както пиша и по-нататък, моята употреба на идеите на Фройд за разбирането на разцепените опити на пациента да се наслаждава на любов и секс едновременно, е по-неутрална към конфликта на пациента, отколкото са психоаналитичните подходи, които свързват всички конфликти на хомосексуалната любов и секс с патологичната причинност на хомосексуалността.

Вълнение и срам в тоалетна кабинка

Браян е роден през 1964 година – пет години преди Стоунуол, който поставя началото на движението за гей права в Америка. Както и предишния разглеждан пациент, той е осъзнавал хомосексуалните си желания откакто се помни и е израснал с убеждението, че е „извратен“, „грешен“ и „болен“ заради чувствата, които изпитва. Когато, обаче, дойде при мен за терапия на 30-годишна възраст, той вече се бе определил като гей. Живееше в центъра на гей общността в града, където доброволстваше за анти-СПИН организация и участваше в гей политически мероприятия. Имаше добри отношения с умерено религиозното си протестантско семейство. След като родителите му бяха приели неговата хомосексуалност, те се бяха включили в социално-политическата организация Родители, близки и приятели на гейове и лесбийки (PFLAG), а по-късно баща му бе станал президент на местния клон в техния малък град. Браян знаеше, че хубавият му външен вид и магнетична личност му бяха донесли много предимства и сред многото си познати имаше и няколко добри приятели. Започна терапия заради притеснението си, че не може да поддържа дълготрайна връзка, след като бе приключил няколко връзки с мъже, които считаше за подходящи.

Моделът, който Браян виждаше го притесняваше. Връзките му се развиваха с правилна и за двамата скорост, така че да се наслаждават на нарастваща взаимозависимост, на идентифициране като двойка и задълбочаваща се интимност, но след това усещаше необяснимо намаляване на сексуалното желание към партньора си. Като цяло либидото му не намаляваше и се притесняваше от това, че изпитва по-голям сексуален интерес към мъже, които никога преди това не е срещал, отколкото към партньора си. Чувстваше се фрустриран в желанието си да поддържа връзка с един мъж, който да бъде негов най-добър приятел, любящ партньор и сексуален обект. Считаше поне двама от бившите си приятели за доста близо до представата му за „г-н Идеален“ и затова имаше чувството, че трябва да има нещо нередно у него, за да не може да поддържа сексуалния интерес след като са се сближили по други начини.

Пациентът бе поискал да бъде насочен към гей психиатър и започна терапия с мен, като наблегна на чувството си на фрустрация от това, че няма успех с нито една връзка. Той и гаджетата му притежаваха външния вид, таланта, интелекта, грижовността и други добродетели, които според него би трябвало лесно да им позволят да живеят мирно и щастливо до края на дните си. В сесиите беше сравнително мълчалив по повод сексуалните си чувства и фантазии, често пъти защѝтен и всеки път, когато се почувстваше малко неудобно се връщаше към темата за това колко е горд, че е гей и за фрустрацията, че не може да изпълни своята част от иначе добри връзки. Анализът на наказваща, несъзнавана самокритика, според описанието на Kris (1990), позволи на Браян да види, че всъщност е много по-строг към себе си, отколкото предполагаше и че част от неговата гордост и фрустрация контрастираха с едно дълбоко чувство на срам.

С течение на времето, Браян започна да обсъжда с голяма доза притеснение сексуалните си фантазии към непознати и имаше един инцидент, който го шокира като особено необясним. Отивал на гости на родителите си с Том, мъжът, с когото живееше от една година. В една тоалетна на магистралата той забелязал, че един по-възрастен мъж го шпионира през дупка от съседната кабинка. Браян бил изпълнен с нервно вълнение и погледнал обратно да види еректиралия пенис на мъжа. Повдигнал тениската си, за да покаже още от добре оформеното си тяло и макар и нервен, мастурбирал до бърз оргазъм. След това бързо се върнал в колата, объркан и засрамен от това, което бил направил. Не могъл да разбере защо гледката на един физически непривлекателен мъж на това гадно място го е възбудила толкова силно и толкова бързо. След това през цялото време на посещението бил раздразнителен и с Том, и с родителите си.

Браян беше чувал, че има мъже, които правят секс в обществени тоалетни, но това не беше, и не стана, негова практика. Дълго време след това отдаваше неудобството си по време на посещението у родителите си на шока и срама от тази случка. Беше объркан от това, което бе изпитал и се страхуваше, че другите ще научат колко е извратен и отвратителен. Беше убеден, че и аз ще бъда отвратен от него и ще го мисля за „мръсна свиня“ или „сексуално животно“. С течение на времето, когато Браян стана по-малко защѝтен с мен, той започна все повече да осъзнава наличието на дълбоки чувства на срам. Малко по малко той осъзна, че срамът беше свързан с много и най-различни случки и действия от ежедневието му и че редовно влияеше на начина, по който се чувстваше по отношение на мен. Някои аспекти на чисто ежедневни случки му напомняха за случката в тоалетната и докато описваше по-подробно срама и унижението, които бе изпитал тогава, започна и да си спомня повече подробности от онзи странен ден.

Браян беше особено учуден когато осъзна, че по време на посещението си у дома се бе борил с чувства на срам преди случката в тоалетната. Според него бе „чудесна възможност” да заведе Том вкъщи за празниците и бе убеден, че родителите му ще ги посрещнат добре, след като бяха заявили, че приемат неговата хомосексуалност. Съгражданите му знаеха, че е гей около участието на баща му в PFLAG. Въпреки това, той си спомни фантазиите си още от по време на пътуването преди да стигнат до онази тоалетна и осъзна, че е бил тревожен и преди посещението при родителите си. Беше си мислел за това как да представя Том из града. „Това е моят съпруг” или „това е моята по-добра половинка” не му звучаха много топло или човешки. „Приятел” не показваше, че са нещо повече от това, а „партньор” можеше да означава в бизнес отношения. Да каже „мъжът ми”, както често го наричаше пред приятелите си в града, би объркало възрастните съседи, които веднага биха свързали това с „жена”. От „любовник” би се изчервил. Въпреки че тогава не беше осъзнал това, по-късно си спомни тревожността от мисълта, че хората ще гледат него и Том заедно и ще си мислят сексуални неща, вероятно направо ще си представят графично телата им и какво правят с тях по време на секс. Почувства се унизен само от идеята какво биха си помислили, как биха били отвратени или как биха се смели на такива мисли. Беше се чудил коя би била най-подходящата дума, с която да опише отношенията си с Том без да предизвика мисли за секс.

Освен това един от коментарите на баща му се бе забил в ума му по време на пътуването. Баща му казал, че са оправили една определена стая за него и Том, в която има спалня. Първоначално Браян бил доволен от това, тъй като е знак, че родителите му правят още едно съзнателно усилие да приемат него и неговата хомосексуалност. Но докато пътували натам той си мислел за къщата, леглото и той и Том в леглото. Том щял да се гушне в него и да очаква същото в отговор. Браян смяташе, че трябва да оценява откритостта на родителите си и да се радва и отвръща на близостта на Том. Отново, той считаше, че това е чудесна възможност и че не би могъл да изпита отрицателни чувства около тази ситуация. Не можеше да прецени откъде идва тази раздразнителност, когато е очаквал да се радва.

Браян беше горд от опита на родителите си да приемат него и партньора му на гости и едва по-късно си позволи да бъде отблъснат от мисълта как Том ще го гушне в леглото в дома на родителите му. Той си спомни, че колкото и приемащи да бяха родителите му според обществените стандарти, той не винаги е очаквал, че ще са такива. Спомни си моменти от училище когато е мастурбирал лудо с фантазии за красиви по-възрастни момчета, последвано от страх, че биха му се присмивали и мразели ако знаеха какво прави. Вярвал е, че не е нормален и че родителите му биха били ужасени ако знаеха какви помисли има към мъжете. Чувствал се е щастлив за това, че е популярен сред момичетата, защото е знаел, че това прави привличането му към момчета по-малко очевидно. Родителите му очаквали да излиза с момичета и той знаел, че се радват когато го е правел. Това му е носело известно облекчение. Така и не могъл, обаче, да избяга от усещането, че това, което наистина желае, е забранено и срамно.

Колкото по-интимен ставал Браян с партньорите си, толкова повече се влошавали сексуалните им отношения. В ежедневието си той се опитваше да бъде открит за сексуалната си ориентация, но в терапията открихме, че изпитва голяма доза наказателна самокритика в това отношение. В тази връзка ще спомена това, което много хора наричат „интернализирана хомофобия“ - несъзнавана (а у някои и съзнавана) омраза към себе си за това, че е гей. Срамът на Браян потискаше неговото сексуално удоволствие, когато обектите му приличаха твърде много на забранените обекти на желанието от юношеството му (Том в леглото в дома на родителите му, което напомня на юношеските фантазии и чувство на унижение) и той изпитваше по-голяма степен на сексуална възбуда когато сексуалността бе временно освободена от добре познатото и от несъзнавана наказателна самокритика (непознатия, който търси сексуални тръпки в обществената тоалетна).

С непознатия в тоалетната Браян бе изпитал интензивни чувства, които обикновено потискаше – сексуално вълнение от гледането на възбудения пенис и от разголването и мастурбирането за тази благодарна публика. В тези няколко момента той бе отреагирал своите юношески фантазии как гледа баща си и момчетата в училище и това да бъде гледан, харесван и желан от тях. Като смес от проекция и идентификация с дъртия воайор в съседната кабинка, той бе станал активен фалически похотливец, както и пасивен обект на желанието. Освен това разказа и за преживяването за себе си като пасивен фалически похотливец (като показва еректиралия си фалос и мастурбира „по заявка”) и активен обект на желанието (като използва своя еректирал пенис и мастурбира, за да предизвика активно желание от другата страна). Активност, пасивност, да гледаш и да бъде гледан, да желаеш и да бъдеш желан, да бъдеш желан докато си открито сексуален – всичко това бе довело до нахлуване на сексуално напрежение и сексуално освобождаване в защитената среда на тоалетната кабинка. Разбира се, после всичко се превърна във вина, срам и унижение (несъзнавана наказателна критика), когато се върна в междуличностовия свят на Том и родителите си.

В търсене на сексуална идентичност или унищожение?

Моят опит, потвърден и от научните материали на Lewis (1988), показва, че освен опитите да дефинира хомосексуалната ориентация като патологична, психоаналитичната литература не предлага особено много коментари за оплакванията и конфликтите, които са типични или поне по-често срещани, при гей пациентите. Един материал от последните години се занимава с темата за компулсивния анонимен секс. Bollas (1992) дискутира различните подлежащи причини за анонимните сексуални запознанства на хомосексуалните мъже в главата „Обикаляне в хомосексуалната арена” (стр. 144-164). Този материал изпъква като едно творческо изследване на преживявания, които са от особено значение за гей пациенти, но въпреки това, според мен, и то попада в стария капан на обединяването на конфликтите у гей мъжете с патологичната причинност на хомосексуалната ориентация.

Теорията на Bollas за преживяванията на хомосексуалния мъж, който обикаля за секс е подобна на тази, която аз съм извлякъл от Фройд за съществуването на „заличаване на аз-а”. Bollas (1992) описва тотално заличаване на аз-а, което може да бъде директно проследено до преживяване, в което майката използва момчето като обект в нейния вътрешен свят. В неговите термини, майката унищожава самоличността на момчето като го използва за свой „то”. Въпреки че ни предупреждава за безпредметността на „всяко усилие за изграждане на всеобхватна теория за хомосексуалността” (стр. 152), той все пак поставя акцента върху унищожителната роля на майката в живота на хомосексуалните и по-специално върху подсъзнателната еротиката на хомосексуалните търсачи на секс. За Bollas, заличаването на аз-а при компулсивното търсене на секс представлява повторно преживяване на унищожението на детската самоличност от страна на майката.

Bollas (1992) ни разказва за свой пациент, Брус, който страдал от травматични преживявания от времето, когато майка му „се вманиачила да облича сина си в женски дрехи и го водела на дълги ексхибиционистични разходки да го показва” (стр. 152). Такива травматични събития определено са създали проблеми в преживяването на Брус за неговата истинска самоличност, но от това не следва непременно, както авторът намеква, че обективизацията на майка му го е направила хомосексуален. Защо Брус не е избрал жени за заместители на унищожителната роля на майката и, обратно, как толкова много други мъже стават хомосексуални без да са имали всепоглъщащи, унищожителни майки?

От терапевтичната си работа с гей мъже не съм забелязал майчиното унищожение да е сред най-често срещаните им преживявания. Също така не мога да се съглася с твърдението на Bollas (1992), че хомосексуалните пациенти са „силно и постоянно обсебени от майката”. Макар и да признава, че не всички майки на хомосексуални мъже са доминиращи, той все пак говори за типа родители, които традиционно се считат за причинители на хомосексуалност. „Майките на други хомосексуални мъже изглеждат като доста по-различни обекти на фиксация, тъй като предоставят надеждно бягство от иначе провокиращия тревожност свят и често пъти даряват любовта и грижата, които отдалеченият баща не дава” (стр. 151). Bollas ни предупреждава за опасността от обобщаваща теория, но въпреки това се придържа към старите митове. Ако майката не е винаги твърде доминираща, то тя остава постоянен обект на фиксация, а бащата – отдалечен.

Фокусът на Bollas (1992) в тази глава е върху промискуитетните търсачи на секс, със специален акцент върху герои от ранната художествена гей литература, които, както и авторите, които са ги създали, са израсли преди годините на движението за гей права. Той изследва един свят на отчаяно самотни души. Пациентът и литературните герои, които Bollas представя не са имали много надежда някой ден да успеят да интегрират своите желания с тези на средата. Вместо като преживявания на сексуалността, които са отделни от познати идентификации, Bollas разглежда анонимните сексуални контакти по-често като унищожение на аз-а и умъртвеност. Имайки предвид идеята на Фройд (1912) за омаловажаването, както и собствения ми клиничен опит, аз по-скоро бих ги разглеждал не като пълно, а по-скоро като частично заличаване на аз-а – заличаване на социалния аз, за да се даде израз на забранения сексуален аз на човека.

Терзанието и болката произтичащи от търсенето на сексуални действия с непознати не са задължително пълно заличаване. Вярно е, че постоянното търсене на секс може да е сигнал за обсесивно-компулсивно разстройство и че самочувствието страда и човек съжалява когато часове или цели дни са изгубени по този начин. Въпреки това, за някои мъже обикалянето за секс може да помогне да осъзнаят липсата на признание и раздвоението, които са преживявали цял живот. Това може да бъде дори един оздравителен процес: да отиграят жадуваните обектни връзки, които не са били постигнати в реалността или да се присъединят към секс арената заедно с други, които са имали сходни преживявания. По този начин търсенето на анонимен секс може да бъде освежаващо за някои сексуално потиснати мъже. Тук с Bollas сме на едно мнение.

Различаваме се, обаче, в мнението си за честотата и за важността на патологично обсебващата майка за произхода на заличаването на аз-а в сексуалността. Теорията на Bollas за психичните динамики, които пораждат анонимния секс произхожда от традиционните теории за причинността на хомосексуалността и според мен неговият иначе богат принос е малко ограничен. Ако произходът на хомосексуалността е патологичен, следва че и хомосексуалното поведение е ненормално.

И все пак, в съответствие с моето виждане за значението, което Фройд отдава на ролята на заобикалящата среда върху психиката, или както той го нарича, количеството „фрустрация от реалността“, Bollas цитира Мишел Фуко (1982):

На хомосексуалните не е било позволено да си изградят система за ухажване, защото социалната среда необходима за такава система им е била отричана – намигването на улицата, моменталното решение да го последваш, скоростта, с която хомосексуалните отношения се консумират – всичко това са продукти на забраната (стр. 160).

Както вече казах, не винаги откривам преживявания свързани с изключително обсесивна майка у гей пациентите си. Затова пък преживяването за забрана присъства у всички. Очевидно майките наистина играят важна роля в ранното детство, но също важна роля играят и баща, братя/сестри, учители и връстници.

Bollas (1992) описва много добре участието на „хетеросексуалния“ в обективизацията на „хомосексуалния“ (за което унищожителната майчина обективизация не е задължителна). Защо тогава да поставяме цялата тежест на ранната обективизация върху майката и да виждаме ролята на хетеросексуалната култура едва в по-късния живот? След като нямаме доказателства, че майките на гей мъжете са по-обсебващи от други майки, аз бих казал, че майките също са податливи на хетеросексуалния модел на света, в който живеят. За средностатистическата майка способността да оцени напълно вътрешните преживявания на своя гей син са ограничени от собствената й принадлежност към хетеросексуалния свят. Ако не обсебва сина си до пълно унищожение, средностатистическата майка в нашето общество би пропуснала онези аспекти от преживяванията на сина си, за които няма ясна представа. По-конкретно, тя би била още по-склонна да игнорира някои потиснати сфери на сексуалността – сексуалност, която нейното възпитание е направило нежелана или дори немислима.

Всички гей мъже, с които съм работил, още от малки са усещали, че имат желания към мъже или други момчета, които не трябва да бъдат разкривани и от които те силно са се срамували. Както споменах и по-рано, тези чувства на срам вероятно се коренят в провала на родителите им да участват в тяхната конкретна едипова драма или провала да разпознаят и оценят истинските му едипови желания. Независимо дали родителите разпознават и активно се противопоставят на едиповите стремежи на момчето към своя пол, или просто не успяват да ги оценят и несъзнателно го карат да изпитва срам, те все пак могат да разпознаят и оценят други аспекти на независимия друг в своето дете, така че неговата идентичност да не бъде изцяло унищожена.

Предполагам, че Bollas (1992) без да иска е участвал в част от психоаналитичната обективизация на „хомосексуалния пациент“. Както добронамерената майка, така и Bollas разбира много добре независимото преживяване на пациента си. Въпреки това, според мен в тази глава от публикацията си, той, както и майката, която е заслепена от културални предразсъдъци, е повлиян от своята традиционна теория, която предхожда и обагря неговото изследване на компулсивното търсене на секс. Така пациентът е използван като обект в света на психоаналитична традиция и теория.

Необходимо разбиране на причинността или тайно засрамване?

Струва ми се, че предубеденото и обременяващо разбиране за причинността на хомосексуалността поставя ненужна тежест върху психоаналитичното изследване на преживяванията на гей мъжете и жените. Този самопричинен товар е изкривил психоаналитичното разбиране и е предизвикал дори съвременни теоретици като Bollas да гледат на конфликтите на хомосексуалните пациенти през призмата на своите теории за причинността на сексуалната ориентация. Ако психоанализата може да се освободи така че да изследва динамичните конфликти на хомосексуалните без да мисли за причините за сексуалната ориентация, тогава според мен ние ще можем да чуем преживяванията на гей пациентите си с повече от онази така убягваща ни психоаналитична неутралност. Вероятно трудността идва от непознатата почва, по която стъпва аналитикът когато трябва да приеме хомосексуалното развитие като нормално. Както Roughton (1997) посочва в едно обсъждане на неутралността, „Непознатата практика просто да приемем хомосексуалността на пациента като нормална за него може да изглежда на някои скептици така, като че ли аналитикът насърчава хомосексуалност” (стр. 298).

Опитите да се обясни причината за хомосексуалната ориентация като цяло се основават на идеята за патология и тази нагласа може да бъде предадена в терапията и от най-добронамерения аналитик, който няма капацитета да си представи задоволителен хомосексуален избор на обект, който да не е патологичен. В този случай анализата изобщо не е неутрална, а закостеняла точно както е била и ранната социална среда – със скритото послание, че има нещо нередно в избора на обектите на пациента. С това пресъздаване на неодобрителната и обвинителна ранна среда, аналитикът несъзнателно засилва срама, който пациентът изпитва заради своята неразрешена или неоценена сексуалност.

За да бъде неутрален към преживяванията на хомосексуалния пациент, според мен аналитикът трябва не просто да бъде неутрален към индивидуалните конфликти, но трябва на първо място да може да приеме безрезервно физическия и социалния пол на сексуалните обекти на пациента. Също като родителите, всички добронамерени аналитици са израснали повлияни от хетеросексуалното общество и обучени в психоаналитична среда, която представя хетеросексуалните културални норми като научна истина. Някои водачи в това отношение, като Socarides (1995) са се посветили, отвъд всякакъв здрав разум, на опити да определят хомосексуалността като заболяване. Следователно аналитикът има задачата да използва аналитични средства срещу културалните и теоретични послания, с които е бил заливан, за да може да види ограниченията на собствените си предразсъдъци. Само тогава той ще може да изследва индивидуалните конфликти без видима анти-хомосексуална нагласа.

Надявам се, че разобличаването и правилната оценка на преобладаващата анти-хомосексуална нагласа, включително придържането към неоснователни предубеждения, ще направи психоанализата един по-сигурен, по-неутрален форум за изследване на конфликтите у гей мъжете и жените. Тогава аналитикът в случаите, които описах тук, би бил подготвен да изследва заедно с гей пациента целия спектър от преживявания свързани с любов и секс и така да даде по-голяма възможност за тяхното съжителство и интеграция.

Използвана литература:

Bollas, C., (1992), Being a Character: Psychoanalysis and Self-Experience. New York: Hill & Wang.

Foucault, M., (1982), Sexual choice, sexual act: An interview with Michel Foucault. Salmagundi, 58/59: 10-24.

Freud, S., (1912), On the universal tendency to debasement in the sphere of love (Contributions to the psychology of love: II). Standard Edition, 11:177-190. London: Hogarth Press, 1957.

Goldsmith, S., (2001), Oedipus or Orestes? Homosexual men, their mothers, and other women revisited. J. Amer. Psychoanal. Assn., 49:1269-1287.[→]

Isay, R., (1989), Being Homosexual: Gay Men and Their Development. New York: Farrar, Straus & Giroux.

Kris, A. O. (1990), Helping patients by analyzing self-criticism. J. Amer. Psychoanal. Assn., 38:605-636.[→]

Lewes, K., (1988), The Psychoanalytic Theory of Male Homosexuality. New York: Simon & Schuster.

Roughton, R., (1997), Review of Becoming Gay: A Journey to Self-Acceptance by R. A. Isay. J. Amer. Psychoanal. Assn., 45:293-298.[→]

Roughton, R., (2001), Rethinking homosexuality: What it teaches us about psychoanalysis. Plenary address, American Psychoanalytic Association meeting, New Orleans, Louisiana, May.

Socarides, C., (1995), Homosexuality: A Freedom Too Far. Phoenix, AZ: Adam Margave Books.

Ферхадерингхалтура

На тази дата преди пет години, със символично еднопосочен билет, пристигнах в Нидерландия. От пет години живея и работя тук, имам връзка и собствено жилище, но така и не съм споделял писмено никакви впечатления за живота и обществото тук. Затова реших сега, на тази юбилейна дата, да напиша първия си пост за Холандия (и хайде стига съм я наричал с правилното й име:), който всъщност и без това много отдавна мисля да пиша и все не стигам до него. Пиша го на български, за да не обидя някой местен.. 

Vergaderingcultuur ("фехадерингкултююр", букв. култура на събранията) е едно от нещата, с които холандците се гордеят като общество. На практика това означава, че решенията се взимат заедно, на събрание, на което всеки може да изрази мнението си и да предложи решение на даден проблем. В курса ми по холандски ни го обясняваха с историята на държавата и най-вече - вечната битка с морето. Идеята е, че с такава стихия като морето никой не може да се справи сам и са нужни сплотеност и съвместните усилия на цялото общество, за да се превъзмогне опасността. За тази цел не може един човек да знае всичко най-добре и да дава нареждания, защото всеки - и най-простият селянин - има познания в различни области и може да има блестяща идея. (Впрочем, това е свързано и с друга черта на холандското общество - сравнителното равенство и плоска йерархия). 

В наши дни, повечето хора, разбира се, не се борим да държим морето на мястото му, но в работата си имаме всякакви други проблеми за разрешаване и vergaderingcultuur се изразява в съвременните екипни срещи (по-културния вариант на някогашните "оперативки":). На тези срещи наистина се вземат решения и всеки от екипа има думата и си казва мнението и дава предложения. Отново да се върна към "пропагандата", в учебника ми по холандски дори имаше историйка за полската секретарка в холандска фирма, която се удивлява как на екипни срещи и тя може да изрази мнението си, и нейното мнение се зачита при вземането на решения, което не й се е случвало в Полша, където директорът или някакъв екип от висш мениджмът вземат решенията и след това само ги спускат надолу.   

Но ако се чудите защо тогава съм нарекъл поста си "халтура" - сега ще обясня. Защото тази демократичност е донякъде повърхностна и привидна. В моя, а и не само, опит, наистина всички сме насърчени да се изразим и да даваме мнения и предложения, но почти винаги накрая се оказваме насърчени да се съгласим с шефа и става това, което шефът си е наумил, че е най-доброто решение. В това, разбира се, има резон - шефът носи крайната отговорност за фирмата и с оглед на евентуалните последствия - може да е по-добре той да е взел решението. Това, което малко ме дразни, обаче, е че уж мнението на всеки е ценно, а накрая шефът ти започва да носи от девет кладенеца вода (а понякога и само от един-два), за да те убеди, че неговото мнение е най-правилното и то ще бъде! Ами тогава let's call a spade a spade и да не е залъгваме, а? В Полша (или в България и т.н.) поне е ясно кой взима решенията и никой не си прави илюзии.. 

Не ме разбирайте погрешно - обичам Холандия и плоската й география и йерархия и това, че мнението ми е търсено и чуто. Но ми е странно, когато чуя "... и мисля, че трябва да се съгласиш с мен". Но ... c'est la vie. Може би някой ден и аз ще съм шеф! :-) 

Bezwaar

Precies vijf jaar geleden (op 26 augustus 2009) ben ik naar Nederland gekomen. Vijf jaar later, zoals iedereen het weet, is mijn Nederlands nog niet goed genoeg (ik kan me niet goed uitdrukken, zoals in het Bulgaars of Engels) maar ik dacht dat dit jubileum iets speciaals eist. Dus dit is mijn eerste blog post in het Nederlands. 

Het gaat om een saai maar, zoals ik het begrijp, belangrijk thema - bezwaar maken. In Nederland maakt iedereen bezwaar en een paar maanden geleden heb ik ook mijn eerste bezwaarschrift (in het Nederlands) gemaakt. Dus met trots deel ik hier mee mijn bezwaar tegen Waternet. Begrijpelijk heb ik een aantal persoonsgegevens verwijderd uit deze post. (Trouwens, als iemand nieuwsgierig naar het resultaat daarvan is, hebben ze twee uit mijn drie verzoeken geweigerd:)

Waternet

Postbus 94127

1090 GC Amsterdam

Amsterdam, 6 mei 2014

Geachte heer/mevrouw,

Middels dit schrijven maak ik bezwaar tegen de Aanslag Waterschapsbelasting m.b.t. het adres …, 1065XK Amsterdam, aanslagnummer … dd. 30.04.2014. De redenen hiervoor zijn als volgt:

-                      Dhr. Pavlin … is niet de hoofdbewoner van dit adres. Ik, Dhr. Borislav Gerasimov, BSN ​…, ben de eigenaar en hoofdbewoner van dit adres. Door een misverstand is Dhr. Pavlin … vóór mij geregistreerd op dit adres bij de Gemeente Amsterdam, stadsdeel Nieuw-West.

-                      Uw rekening is voor een eenpersoonshuishouden maar er wonen meer personen op dit adres.

-                      Ik ben sinds eind maart verhuisd van het adres …, 1013WH Amsterdam naar mijn huidige adres. Voor het oude adres heb ik al de Aanslag Waterschapbelasting twv 260,65 EUR betaald (aanslagnummer …, dd. 28.02.2014). Daar woonde ik van 1 januari t/m 28 maart maar de Waterschapbelasting heb ik betaald voor het hele jaar. Ik was geadviseerd door uw klantenservice dat er een verrekening zou komen met mijn nieuwe adres (…). Ik heb de sleutels van mijn nieuwe adres ontvangen op 6 maart.

Dus ik verzoek u vriendelijk mijn naam en BSN te gebruiken voor de aanslag waterschapsbelasting voor dit adres, i.p.v. van Dhr. Pavlin … en een nieuwe rekening voor een meerpersoonshuishouden te sturen, verrekend met die van het adres …, 1013WH Amsterdam.

Mocht u vragen hebben, verzoek ik u vriendelijk contact met mij op te nemen.

Hoogachtend,

Borislav Gerasimov

…

1065XK Amsterdam

Защо отидох на София Прайд 2014

Снимка: Светла Енчева

Тази година бях за втори път на София Прайд. По щастлива случайност след трагично събитие, новата дата на Прайда съвпадна с периода, в който си бях в България и разбира се реших да присъствам. За известно мое разочарование, обаче, повечето ми гей приятели решиха да не. 

За целта и смисъла на прайда са писали различни хора, откакто той се провежда в София, например Българския хелзинкски комитет, Яна Бюрер Тавание, Светла Енчева и други. Моите приятели, с които говорих, обаче, бяха решили да не ходят по по-практични, а не философски причини - не било добре замислено и организирано, нямало да бъде купон, както е в Западна Европа, а щяло да прилича повече на политическо шествие за права, нищо нямало да се промени и т.н. Това, разбира се, си е така донякъде.. В сравнение с прайдовете в Брюксел, Лондон и Амстердам, на които съм бил, София Прайд е една разходка с няколкостотин души из центъра на София, при засилени мерки за сигурност и параноя и кратка и вяла увеселителна програма в края. 

Лондон Прайд 1970г.

НО ... и прайдовете в Западна Европа и САЩ също не са започнали със стотици хиляди души и голям купон. На първия Прайд в Лондон през 1970 г. е имало 150 души. В наши дни има примерно половин милион. Когато бях там през 2011 г. дори чух една "баба" да си спомня как е марширувала на един от първите прайдове насред крещящите хейтъри и християните с лозунгите. Но така се преминава от вяло политическо шествие за права до огромен купон, в който участва целият град. 

Затова причината да отида и аз тази година беше перспективата. Представете си, скъпи приятели, че тази година, както е вяло и недотам добре обмислено и организирано, отидат, да кажем, 1500 души - това ще даде повод на много повече несигурни хора да отидат догодина. Догодина ще отидат 2500 души, на следващата - 4000, на по-следващата - 5000... През това време, с нарастващия брой участници ще се промени и обществената нагласа към Прайда - хейтърите ще се окажат една маргинализирана групичка от има-няма стотина малоумници, няколко големи фирми ще усетят накъде духа вятъра и ще поискат да се рекламират срещу известна сума дарение, организаторите ще се почувстват принудени да измислят по-забавни неща, а и ще имат средствата (от спонсорите) да ги реализират, ще започнат да идват комшиите от съседните държави, на Столична община ще й светне колко розови левове може да събере и ще го спонсорира и подкрепя и тя, и ... докато се усетим, за няколко години, можем да имаме най-големия и забавен Прайд на Балканите (с изключение на Гърция, предполагам и предвид неуспешните опити на Сърбия и Македония)... 

(част от) Лондон Прайд 2011г.

Но за тази цел, скъпи приятели, трябва да превъзмогнем себе си и да отидем, дори и само за бройката. Защото и размерът е важен и колкото е по-голям, толкова по-голям и ще става! 

Така че, да не ви споменавам сега поименно, искам да ми обещаете, че следващата година ще отидете на София Прайд! :-) 

Slavery, sex trafficking, exploitation and child labour - some nuances

Slavery

In the latest episode of Game of Thrones (season 4, episode 10), an old man comes to Daenerys the Targaryen to share his grievance. Daenerys had recently freed the slaves of Mereen and become Queen of the city. However, the peasant doesn't find this action as noble as we and Danny would like to think... You should really see the scene, it's just 2.5 minutes, until around 3:05, because I don't want to type the whole thing and it's very interesting but embedding is disabled for this video, so I can't put it here. But in short, the man explains that when he was a slave, he had a roof over his head and was a teacher to his master's children. Now he's a free man but "he's nothing" and lives on the streets. The conditions in the shelters and food banks (or whatever they are called) that Danny set up, apparently are difficult. "With my master I was a teacher. I had the respect and love of his children", he says. "Your Grace, I ask you to let me sell myself back to Master xxx" is what he wants. "There are many outside, waiting to beg the same of you", he adds. In her infinite wisdom and heavenly gorgeousness, the Mother of Dragons agrees to grant him his request: "... But freedom means making your own choices. I will allow you to sign a contract with your former master..." The man is grateful and exits. (Seriously, though, see the scene, very interesting exchange).

Daenerys freeing the slaves of Mereen a few weeks ago was a beautiful and epic scene (you can see if from this moment or watch the whole video if you like GoT). And what she did was brave, noble and just and so on. And she gave choice and purpose to the previous slaves she freed - they now stand behind her as her soldiers on their own free will. But here in Mereen we have a moral dilemma. Is slavery wrong, degrading and against human dignity? - Of course! Was this man better off as a slave than as a free man? - I think he would say "Of course"!  Or to paraphrase Milton, is it really and always better to be a free man in Hell than serve in Heaven? Are freedom and independence a "one size fits all" solution? 

Similarly in the anti-trafficking world, I notice more and more often the nuances in the personal experiences of trafficked people. What is voluntary and what is forced? Should you submit yourself to exploitation when you have no other means to support yourself and your family? Is it a crime to help a person find a job and then demand payback for your time and efforts? Like the old man from GoT, are the Cambodian prostitutes rescued by Somaly Mam better off as garment factory workers than as "sex slaves"? Who defines the line between helping your parents, and by extension, yourself, and being "deprived of your childhood" through child labour? If people don't regard themselves as victims, why are we so quick to label them "victims", based on definitions and indicators? 

Of course I am fully aware of the cases of trafficking, exploitation, slavery and child labour involving violence, abuse and coercion, but I would like to share my thoughts here on the more grey areas, the nuances, the situations that are wrong from the point of view of the law, the outsiders and society in general, but are more complex from the point of view of the individual that we perceive as the victim. 

Sex trafficking 

This part is pretty much just a shorter version of "Who are these human traffickers?" by Felicia Anna. Anna is a Romanian sex worker in the Amsterdam Red Light District and as such she cannot be dismissed as "unrepresentative" since everyone in The Netherlands will tell you that the majority of prostitutes come from Eastern European. In her blog Anna writes about another side of the Red Light District - one that you will rarely see in anti-trafficking studies. And about the nuances in "sex trafficking". Her post is quite detailed, so I will try to present the idea more concisely here. Whether this is Anna's story or not, I don't know, but I'm sure it's the story of a lot of women (and at least some men) who come to The Netherlands to sell sex. A low-level street/highway prostitute in, for example, my home country Bulgaria, doesn't make a lot of money - from what I've heard, it's 5-10 Euros for a blowjob, and not more than 25 for intercourse and because of the uncertain legal status, prostitutes are often arrested and forced to give sexual services to policemen to avoid being detained. So imagine that a friend or an acquaintance tells one such girl that in the Netherlands she can earn 10 times more and do her job legally. She wants to but she doesn't have any money to move, to settle down, doesn't speak a foreign language and doesn't know the procedures how to get started. He offers to help her - to lend her money, arrange documents, find a place for her to live, a place to work... for a certain price, of course. Now add together the price of a plane ticket, (at least) one month's rent and one deposit, costs for legalisation of a birth certificate, costs for the Chamber of Commerce, for renting a window and who knows what else, and you easily come to 3000 Euros or more, including the cost of the "friend's" time and help. And since she can't start making money as soon as she lands at Schiphol but at least one month later (if everything is to be legal and right) she actually starts off with a huge debt and has to work long hours and meet a lot of men to clear that debt. If, for whatever reason, she can't pay this debt regularly, the "friend" becomes abusive. Now personally I'm not prone to violence and I'm convinced that violence is not the answer but there have been occasions when friends have owed me 1000-2000 Euros for months on and I've really wished I were bigger, stronger and more violent! I mean, banks and other institutional creditors have their ways of getting their money back, right? And they have millions of Euros and plenty of time to wait, while private people - not so much.. Again, I don't condone violence, but I also think that when you borrow money you have to repay it or face the consequences. In anti-trafficking terminology we call this debt bondage and coercion, but in this case, is it really so much different in effect from other business transactions involving credit? 

In my previous job at an NGO providing services to victims of violence in Bulgaria, we would often meet victims of trafficking who refused counselling, shelter or any other services and refused to press charges - they just wanted to go back home (and in some cases probably find another way to migrate to sell sex). Perhaps they were deceived, abused and exploited but did they perceive themselves as victims? - No. And it wasn't necessarily because of dissociation or denial, the trauma, PTSD, Stockholm syndrome or threats of retaliation. It's because they saw the whole experience as going abroad to find a job and make money and ... failing. So then who are we to tell them they're victims more than any of us are victims of society, social prejudice or... capitalism? Why do we claim to know better than them who they are and what they need? 


In the interest of readability, I will continue about labour exploitation and child labour in another post (I've been told my posts are too long!:-) 

A daily dose of hate - the Wicked Witch from the Northwest

In the week before the Bulgarian elections for European Parliament I stumbled upon the Facebook page of a strange creature - Irena Borisova - an EP candidate from the "Green Party" (therefore - the "wicked witch":-) from the town of Vidin (therefore - from the Northwest:-). On her Facebook page Ms. Borisova had listed what she stands "for" and "against" as a politician. I sympathise with the green cause and traditionally vote green - both here in Amsterdam and in the national elections in Bulgaria (although - for another Green Party). So I agreed with many of her points - more green energy, support for local agricultural production, against the TTIP... But then, seemingly out of nowhere, she was also against "the decadent moral tendencies in Western Europe (gay marriages, incest, paedophilia)". Now this is just an insult to common sense - first of all, there's no such thing as a "gay marriage", it's the same as the "straight marriage" but between people of the same sex; secondly - to put it together with incest and paedophilia is pure populism, as I already wrote in my posts Prostituto part 1 and Part 2; third - to claim that these are "Western values" is beyond populistic, it's Putinesque; and lastly - to hear this from a green politician is a disgrace, to say the least. Just that same day the European Greens had boasted on Facebook that their EP group has supported 100% all policies on LGBT rights. And Ms. Borisova's party is part of the European Greens. Naturally, I immediately informed the European Greens and the Greens in EP on Facebook and Twitter about Ms. Borisova's "principles" and apparently I wasn't the only one who did. They thanked me for bringing this to their attention and assured me that they would "look into it". Of course, I doubt that they can influence the choice of candidates from a national green party or a candidate's convictions but I felt somewhat satisfied that I've ratted her out to them. 

Anyway, I also wasn't the first one to notice this strange outburst of homophobia by the wicked witch. My friend L. had already engaged her in an argument, pointing out the same concerns as I had - that she's green and that it's a "nonsense to put these three things [gay marriage, incest and paedophilia] together". The witch replied that it's not nonsense and it's not even only these three things - "because lately in Western Europe it's become fashionable to open up brothels with animals and demonstrate sexual intercourse in front of 3-4-year-old children". O.M.G! While I can agree that there are all sorts of people in the world and such establishments may exist somewhere in Western Europe, I'm more than certain that they'll also exist in other parts of the world and are in no way a "fashion" but completely illegal. Actually I don't want to comment on the ridiculous claims that the wicked witch makes, I'm sure anyone who reads this will understand me, but I want to list a few other, simply to demonstrate the level of political thought and speech in that place I call my birth country and because the more she tried to engage us in that argument, the sillier she seemed.

Two years later we still haven't ticked the others...

 "Scientists have proved that 'special inclinations' [i.e. homosexuality and transsexuality] are a mental disorder, actually - a disease. As I often say, I don't care who goes to bed with whom, but to demonstrate it through parades, to involve children in this and to insist on legalising something, which nature itself shows is abnormal - to me this is unacceptable!". But the next one was my favourite because it made me laugh so hard: "You are trying to present me as a homophobe? Homophobe comes from the Latin 'fobus' which means 'hatred' and I don't hate gay people". Well, for anyone who didn't guess it - I had to laugh because there is no Latin word 'fobus', the word comes from the Greek "phobia" - fear. And of course, that the statements she makes are completely homophobic. When I use big words and make claims about their meaning or origin and I'm sitting at my computer, I always bother to check Wikipedia or a dictionary before I speak - it's a simple question of dignity and it takes one minute. <rant>But I suppose to the wicked witch, wikiPEDIa is just another decadent western tendency.. It must come from the Babylonian word wiki - a space where people add, delete and modify stuff in collaboration with others, and the Mayan pedos - child :D Or as the Mesopotamians would say, ergo, it must be a space in Western Europe and America where children are gang-raped in front of animals for the enjoyment of married homosexuals. </rant>

After my comments that I've informed the European Greens about her position on LGBT rights, the wicked witch made it clear a few times that this is just "her own opinion", to which she has a right (just like we have the right to be gay, she graciously added) and that her party does not necessarily support this position. Now I know that politics is a dirty business everywhere in the world and sometimes has nothing to do with principles, ideas and policies, but in the "rotten West", at least on the outside, there are certain expectations from political parties and their members - that a right wing politician will want to curb immigration, that a left wing politician will want to tax the rich, that a green politician will want less nuclear energy... that sort of things. And I don't know why but I somehow expect that a green politician will also support LGBT rights, but maybe I've been brainwashed from living in Western Europe for too long. So I started wondering, where is the fine line between "party line" and personal opinion? Obviously, everyone is entitled to their own opinion and only in a dictatorship all members of a certain political party always agree on all issues. But there must also be certain continuity and predictability in politics, methinks. Otherwise, another colleague of the green witch will suddenly say it's his own opinion that we need to explore shale gas extraction, another one - that he supports more nuclear energy but that's just his own opinion, right? How can you then make up your mind if you want to vote for this party or this politician?

But as the Phoenician astronomer William Shakespeare pointed out, "all is well that ends well" - the wicked witch was, of course, not elected for EP - her party received 7989 votes (0.357%), while the witch herself - 50 preferential votes, which sounds like the extended family and a few besties and fellow-biggots from the North-west. Still, a well-known homophobe from an even more populist party did make it into EP. But the real Persian tragedy is that this level of ignorance and homophobia is so commonplace in politics and society, and not only in Bulgaria... 

--- 
Although I already gave credit for the title in the previous "Daily dose of hate" post, let's do it again: 
"A daily dose of hate" is a Facebook page and a blog I follow, which I think are maintained by my distant acquaintance Magdalina Genova - a brilliant blogger (in Bulgarian) and sort of a political and social activist for all things good and fair. Magdalina and I are born on the same date - 30 March - and while I know personally about four more people born on this date, Magdalina's blog sometimes sounds like my thoughts - always annoyed/angry at and ranting about some injustice in the world or another. If you can understand Bulgarian and care about politics and justice - I recommend it.